Глава 20
Същото дълго палто, което Елена беше видяла на кадрите, когато натрапника избяга през задната врата, същата шапка, същият шал, увит около лицето. Сърцето ѝ се разтуптя.
– Можеш ли да прескочиш, докато намериш първоначалния вход? – Обърна се тя към Илиум. – Искам да гледам това в правилния ред, от пристигането до излизането.
На Илиум му отне само минута, за да пусне записа до първата поява на нарушителя в двора.
Непознатият индивид вървеше със спокойна цел, като оглеждаше къщата с голямо внимание към детайлите.
На видеото беше нощ, резолюцията беше зърнеста, но…
– Движи се като човек. – Тя не знаеше как иначе да го обясни, но походката, начина, по който държеше тялото си, широчината на раменете му, всичко това говореше за човек в ума ѝ.
– Съгласен.
Въпреки че гледаха с немигащо внимание, не можаха да различат нищо от лицето на мъжа.
Той се измъкна от полезрението на камерата също толкова незабележимо, колкото и беше дошъл.
Елена вече беше видяла, че по-късно тази нощ щеше да има сняг, който щеше да скрие всички следи от преминаването му. Това в никакъв случай не беше късмет. Нападателят беше прекалено добре организиран, за да остави подобно нещо на случайността. Беше проверил времето, знаеше, че след посещението му ще падне още сняг.
– Отново да се върнеш назад?
Елена кимна на въпроса на Илиум.
– Нека пуснем този запис до последната секунда. Нашият нарушител може да се е появил по-рано.
Но това се оказа фалшива надежда. Без да иска да се откаже, Елена прекъсна напред до първия поглед към него, опитвайки се да извлече дори незначителна подробност. Но именно Илиум, наведен напред с предмишници, подпрени на бедрата му, каза:
– Човек – и то такъв, който се движи като нас. Като теб. Обучен.
– Прав си. – Имаше го в плавността на походката му, в бдителността му, в лекотата, с която се надигна, за да погледне през прозореца. – Може да е военен, бивш или настоящ. Наемник. Дори ловец от гилдията. – Бил Джеймс я беше научил, че ловците не са застраховани от това да се провалят.
– Може и да е извън мрежата – отбеляза Илиум. – Много от старите вампири, които някога са били войници, са запазили уменията си, а и не всички работят за Кулата. – Повдигна рамене. – Не можем да елиминираме и всеки отделен вампир от Кулата.
Елена кимна; кръгът от заподозрени беше огромен.
– Единственото, в което можем да сме сигурни, е, че той не е ангел.
Записвайки времето на съответните участъци от видеозаписа, Елена изпрати имейл на Вивек с молба да погледне.
– Може би ще успее да забележи нещо или да увеличи още повече.
Изтръпнали след толкова дълго бдение, двамата с Илиум се надигнаха, за да изпънат телата си. В раменете ѝ се усещаше умора, но нямаше чувството, че там има някакви нови увреждания. Що се отнася до раните по ръката ѝ, тя взе съзнателно решение да ги игнорира.
Щеше да погледне, но само когато архангела ѝ си беше вкъщи.
Защото беше шибано ужасена, че втората едва забележима драскотина всъщност започва да я боли.
– Какво ще правиш през останалата част от нощта? – Попита тя Илиум, след като тайно почеса онова сърбящо място от лявата страна на гърдите си. До полунощ оставаше само половин час, но Илиум се нуждаеше от много по-малко сън от нея.
– Мислех да летя до клубовете, да гледам забавленията.
Достатъчно обикновени думи, но Елена познаваше Илиум. Докато говореше, от лицето му се оттичаха последните отгласи от общия им смях, а крилете му се притискаха по-твърдо към гърба му. Побутвайки рамото си към неговото, тя каза:
– Какво става?
Той свърза едната си ръка с нейната, топлината на кожата му бе пропита със сила, която тя усети като бодване по дланта си, малка мълния, която би я смутила, ако не спеше кожа до кожа с архангел.
– Днес е годишнината от деня, в който ме забрави. – Хлътнала усмивка. – Изглежда, че всичките ми любови ме напускат в зимния сняг.
Тя. Смъртната любовница на Илиум, на която той бе изрекъл ангелски тайни. Тайни, които след това бе изрекла на други – щеше да е лесно да ги съди, но нямаше злонамереност нито от нейна, нито от негова страна. И двамата просто са били млади и малко глупави. За съжаление, в техния случай това се бе равнявало на много по-големи последствия от това да се събудиш с махмурлук, с лоша татуировка или с изчезнал портфейл.
Хванат от ангелския закон, който не му оставяше друга възможност, Рафаел бил принуден да изтрие съзнанието на смъртната жена. На свой ред Илиум бе лишен от перата си и му бе забранено да контактува с нея отново. Гледал я как изживява живота си, без да си спомня, че някога е била заветната любов на млад ангел с изумително сини криле.
Тогава Илиум не е имал сребърни нишки.
Те се бяха появили, когато перата му се възстановиха.
Понякога Елена си мислеше, че Илиум е преодолял отдавнашното разбито сърце, но имаше дни като днешния, когато той казваше нещо и тя отново си припомняше колко много е обичал тази непозната млада жена. Щеше да е различно, ако тя беше умряла, след като беше прекарала живота си с него. Все още щеше да скърби за нея, но щеше да има и цял живот спомени, които да балансират скръбта.
Веднъж Рафаел беше казал нещо интересно, когато бяха говорили за миналото на Илиум.
– Той скърби за една мечта. Беше толкова млад и в съзнанието му любовта им беше съвършена. Животът обаче рядко е съвършен. – Но Илиум имаше само мечтата, горчиво-сладката покруса от първата любов, изгубена по начин, който бе забил трайна следа в психиката му.
– Ще дойда с теб. – Тя грабна якето си от мястото, където го беше закачила на облегалката на стола си. – В момента не мога да направя много по случая на Харисън.
– Не е нужно да се грижиш за мен, Ели.
– В такъв случай ти можеш да ме гледаш. – Облечена в якето, тя срещна очите му. – Днес и аз имам няколко призрака, които ми шепнат. – Единствено Рафаел знаеше цялата ѝ пропита с кръв история, но Илиум знаеше достатъчно, за да разбере, че тя е преследвана, както и той е преследван. – Не искам да се прибирам у дома без Рафаел.
Той ѝ помогна да намери правилната каишка, за да закопчае якето ѝ над процепите на крилата.
– Хайде да боядисаме града в червено.
Първо обаче тя изпи две чаши от енергийната добавка на Нисия, след което се отби при лечителя. Нисия ѝ разреши да продължи да лети – с определени условия.
– Ако изпиташ тежката умора, която описа, се приземи. – В гласа ѝ нямаше отстъпчивост. – Дори и да си над водата. Крилете ти ще те задържат на повърхността след контролирано кацане, но удар във водата от достатъчно голяма височина може да те разкъса на парчета. Подобно на това, когато летателните апарати се удрят във водата със скорост. Може и да е бетон.
Елена изсумтя.
– Разбрах. – Нито паническото падане във внезапно безпощадната вода, нито ужасяващото падане в нюйоркския трафик не привличаха вниманието.
След като я изчака на балкона, а профила му представляваше изчистена линия на фона на нощното небе, Илиум погледна, когато тя излезе да се присъедини към него.
– Прогноза?
– Няма нови увреждания, но ще остана на по-ниска височина. – Това щеше да допринесе за по-бързото кацане, ако крилото ѝ започнеше да се смалява.
Като се намръщи, Илиум поклати глава.
– Ще имаш по-дълъг прозорец и по-малко препятствия по пътя си, ако се издигнеш високо. Аз съм достатъчно бърз, за да те настигна – няма да се разбиеш.
Рафаел беше единствения човек, на когото Елена се доверяваше толкова много, но не можеше да нарани още повече сърцето на Илиум. Не и тази вечер. А той беше бърз, най-бързия ангел в града. И не само това, той беше силен.
Импулсът заби в гърлото ѝ, тя разпери криле.
– Тъй като имам неопровержимо доказателство, че можеш да хванеш хеликоптер и да го обърнеш във въздуха, предполагам, че съм готова да ти поверя мършавото си тяло.
Отговарящата усмивка на Илиум направи така, че риска си струваше.
Обръщайки гръб на града, той падна обратно от балкона с „И-хау!“.
– Пак си гледал уестърни! – Извика Елена, докато се плъзгаше по-спокойно от ръба.
Студът впиваше зъби и я тресеше, но беше болезнено красиво да лети през блестящите цветове и светлини на града. Изглежда, че Илиум се чувстваше по същия начин, защото не бързаше да насочи крилата си към квартала на клубовете и към „Еротик“ – клуба, който посещаваше най-често. В един момент Елена беше сигурна, че има нещо общо с Дулсе, една от хостесите там, но в наши дни Дулсе носеше брачна халка и управляваше свой собствен по-малък клуб.
Илиум продължаваше да прекарва повече време в „Еротик“, отколкото вероятно би трябвало, особено след като Аодхан го нямаше. Елена не смяташе, че тази среда – изтънчена и пълна с вампири, които са изморени и често вече не са способни на обикновено щастие – е най-подходяща за него, но не можеше точно да го приземи. Самата тя беше правила много самоунищожителни неща, преди да срещне Рафаел. Предимно включващи лов с големи рискови печалби.
Илиум зави в посока, която щеше да ги отведе до Катскилс, ако продължаваха да вървят.
Приближавайки се до него, тя каза:
– Искаш просто да полетиш ли?
Косата му се развяваше от тихия, но режещ вятър и той се завъртя в сложно падане, преди да се издигне отново до нея. Тя се засмя на демонстрацията му. Това беше Илиум. Ангел с жестока сила, който имаше сърце, което можеше да бъде почти смъртно. И тези дни тя отново можеше да оцени триковете му. Нито един ангел в града не беше готов да стане свидетел на акробатиката му непосредствено след деня, в който се беше разбил от небето.
Елена никога нямаше да забрави крещящия си страх.
За негова чест месеци наред Илиум бе летял с абсолютна дискретност, оставяйки спомена да се притъпи и да избледнее.
Когато днес се върна при нея, лицето му беше зачервено, а златото на очите му – богато.
– Небето е твърде красиво, за да се затворим в някой клуб.
– Само не забравяй, че не съм толкова бърза като теб. Освен това в момента съм куца.
Илиум вдигна едната си сплескана ръка близо до рамото си, а другата се движеше напред-назад… И тя осъзна, че той свири на малка цигулка в отговор на мрачния ѝ тон.
– Арбалета, Блубел. – Свити очи. – Не забравяй арбалета.
Той се гмурна, а злобният му смях се понесе в нощния въздух. Устните ѝ потрепнаха, а Елена продължи да се плъзга, оставяйки въздушните течения да я повличат със студени, но нежни ръце. Междувременно Илиум летеше в кръг около нея – но никога не се отдалечаваше, винаги беше достатъчно близо, за да спре спускането ѝ, ако падне.
Тя кацна няколко пъти, за да даде почика на крилете си, веднъж в изолиран парк, шеметен и тъмен. Появи се светещо насекомо, което изчезна от погледа ѝ, преди да успее да го види истински – земна звезда. Призрачната сова, застанала на клона на едно дърво, я наблюдаваше с още по-светли очи.
Въздишка дълбоко в съзнанието ѝ, едно старо, старо присъствие, неспокойно в Съня.
Косъмчетата по ръцете ѝ се изправиха.
После Илиум отново ги изстреля и двамата в небето и заедно полетяха далеч отвъд диамантено-яркия силует на града и над спящите домове на обикновените хора, които живееха в един свят на вампири и ангели, кръв и безсмъртие.
Още една спирка за почивка за Елена.
Още една пулсираща болка от раната на предмишницата ѝ.
Поредната бдителна сова, тази, която каца на рамото на Илиум без негово знание. Ашуини ѝ беше казала да не се страхува от совите, затова Елена пренебрегна тръпките и каза:
„Здравей“ с ума си. – „Добра нощ за летене.“
Една вена започна да пулсира на слепоочието ѝ.
Отговорът дойде дълго време по-късно, след като отново бяха във въздуха, а от далечината се виждаше сиянието на дупката.
„Измина цял еон, откакто съм летяла.“
Като стисна зъби срещу опустошителната тежест на възрастта в този глас, Елена каза:
„Планираш ли да се събудиш?“ – Пулсиращата вена продължаваше да пулсира.
Усещане за раздвижване, две сови, които летяха в лениви шарки пред нея.
„Уморена съм, дете на смъртните. Сънят ми още не е приключил.“
По слепоочието ѝ се стичаше капчица пот от болката, Елена се бореше да задържи разговора, да разбере повече за това, което ѝ се случваше.
„Тогава защо ми говориш? Защо си частично будна?“
„Виждала съм те веднъж много отдавна“ – каза стария глас. – „Усещах приближаването на маркерите дори в Съня си и мислех да те видя отново преди ставането.“
Пулсът на Елена се ускори. Легионът също беше говорил за ставане.
„Кой си ти? Къде ме видя?“
Но совите бяха изчезнали, а Спящия отново беше в покой. Гаденето се разбута в стомаха ѝ от болката в лявото слепоочие и тя си помисли, че ще трябва да се приземи – но дълго пи от отварата на Нисия и болката започна да се размива в краищата.
Обичам те, Нисия.
– Това е карнавал – каза ѝ Илиум с усмивка.
Не беше далеч от истината.
Въздухът около дупката бръмчеше от активност – докато неусмихнати ангелски стражи не позволяваха на нетърпеливата и надменна безсмъртна публика да прелети в сърцето на котела с лава. Изглежда, никой не си даваше сметка, че е след два часа сутринта.
– Забрави за карнавала – промълви тя – изглежда, че все пак сме намерили най-горещия клуб в града.
– Да танцуваш над лавата?
– Горещо, горещо, горещо.
Въпреки заобикалките, тя и Илиум останаха извън границата. Когато видяха, че съпругата на Рафаел и един от неговите Седем спазват правилата, нахлулите ангели си спомниха за маниерите си. Стражите отправиха към двамата погледи на изтощена благодарност.
Юрген, който винаги бе напомнял на Елена за викинг, долетя достатъчно близо, за да промълви:
– Чувствам се като в Убежището, когато подтичвам към младите ученици на Джесами. – Грижливо подстриганата му тъмноруса брада блестеше от фини капчици скреж, а очите му бяха ледено сини. – Човек би си помислил, че конкретния седемстотингодишен ангел не е виждал нито веднъж лава през дългия си и идиотски живот. Аз съм на мнение, че вместо мозък има амеба.
Елена изхвръкна от смях, преди да успее да се спре. Амебата-ангел беше облечен в развяващи се одежди от лилаво кадифе с вложки от бяла дантела, която приличаше на обрив, пълзящ по шията и раменете му. Освен това имаше диаманти, вплетени в дългата му до бедрата коса. Не е толкова изненадващо, че той не беше част от кулата на Рафаел.
Не беше обаче пламенността му тази, която го правеше неподходящ: Ангелите от кулата можеха да почистват безумно добре, когато им се искаше. Елена беше виждала перли, вплетени в косата, газени рокли от ръчно изработена дантела, ризи с повече къдри от рокля за конкурс, съчетани с панталони, които зачеркват кръвообращението, и всичко това се изпълняваше с апломб.
Разликата беше в това, че амебата беше професионален дилетант без забележим талант или опит, ангелският еквивалент на светска дама, която живееше с наследствено богатство. Вампирите имаха термин за това сред себеподобните си: „позлатени лилии“.
– Не си ме виждал да го правя – каза тя на Юрген. – Аз съм високопрофесионална съпруга, която не се смее на вицове за ангели с мозъци на амеби.
Поглаждайки брадата си, той каза:
– Както кажеш? – Намигна, преди да се върне към патрула си.
– Амеби – промълви Илиум с убийствена светлина в очите си. – Това е дори по-добро описание от позлатените лилии. Юрген крие гений.
И Елена знаеше, че описанието ще се хареса сред неамебите.
– Не виждам и не чувам нищо. Аз съм безпристрастна.
Илиум не я извика за откровената ѝ лъжа.
– Нека направим обиколка, ваш безпристрастен консорте.
Огромното мнозинство от ангелите, които разглеждаха забележителностите, искаха да говорят за лавата, но няколко споменаха за вампирските убийства в Квартала. Изглежда, новината за опита да се пререже гърлото на Харисън все още не се беше разпространила.
Тогава Елена се натъкна на ангел, който познаваше един от мъртвите вампири.
Назад към част 20 Напред към част 22
