Глава 38
Когато заговориха с Нисия, беше само за да проверят дали Елена все още може да лети.
Полученото сканиране показа едва доловима слабост в подструктурата на крилата на Елена.
– Те са слаби, но няма да се сринат – Нисия успокои Елена. – Ще потвърдя с Кеир, но вероятно така са изглеждали крилата ти, когато си летяла за първи път.
Очите на Елена се втренчиха в тези на Рафаел, а в погледа ѝ живееше знанието, че още една крачка назад и тя ще загуби крилете си, ще бъде отново прикована към земята.
– Трябва да завърша разследването на Харисън – каза тя с тиха решителност, след като Нисия излезе от стаята, сякаш бяха в разгара на разговор. – Трябва да знам, че сестра ми и детето ѝ са в безопасност.
Дори облян от безсмъртна сила, толкова жестока, че малката нотка човешка уязвимост в сърцето му заплашваше да бъде погълната от нея, Рафаел разбираше кошмарите ѝ, разбираше защо това е толкова важно за нея. Бет бе загубила почти всички, които бе обичала като дете. Бяха останали само Елена и Джефри.
А тялото на Елена се бе лишило от безсмъртието си.
– Завърши – каза той. – Имаш моите крила и моите ръце. Използвай ги и го довърши. – По кожата на Рафаел затрещяха мълнии, докато той свиваше ръцете си в юмруци. Кожата му се разцепи и затвори на фини пукнатини.
Ловецът се приближи до него.
– Черни облаци, мрак, всичко това се събира на хоризонта. – Хвърли поглед към турбуленцията отвъд прозорците на кулата. – Ако предзнаменованията бяха по-очевидни, щяхме да ги отбием с остра пръчка. – Тя прокара здраво ръка по арката на крилото му в ласка, която той не би позволил на никой друг на тази земя. – Знам обещанието, което дадохме, но те моля да не го спазваш – ако се случи най-лошото, ако падна, ти не можеш да паднеш с мен.
Рафаел изправи челюстта си.
– Искаш да ме осъдиш на вечна самота? – Светкавицата го пронизваше отново и отново, знака на Легиона на слепоочието му блестеше от огъня, докато пространството около тях не се замъгли от силата му.
Елена не се страхуваше насред бурята.
– Ти си горящ меч, Рафаел, създание от безкрайна светлина. – Енергията му се завъртя по ръката ѝ, заискри в косата ѝ, плъзна по извивката на бузата ѝ. – Ако паднеш, света няма да има никакъв шанс, когато Леуан възкръсне.
Внезапно в очите ѝ се появи светещо злато.
– Архангел на смъртта – прошепна тя. – Богиня на кошмара. Вълшебник без сянка. Издигни се, издигни се, издигни се в своето Царство на смъртта.
Силата на Рафаел се завъртя спираловидно около тялото ѝ.
– Защото твоя край ще дойде. – Гласът на Елена, докосването на Елена, но не и думите на Елена. – Краят ти ще дойде. От ръцете на новите и старите. – Сега в очите ѝ блестяха сълзи. – Архангел, целунат от смъртта. – Устните ѝ се притиснаха към неговите. – Среброкрил спящ, който се събужда, преди да е свършил съня му. Разрушеният сън с огнени очи. Разбиване. Разбий. Разбийте се.
Дъхът на Елена върху кожата му, очите ѝ вече не бяха неземно златни.
– Това е видяла – каза тя, гласа ѝ беше дрезгав. – Древната в главата ми. Касандра. Тя е видяла това много, много отдавна.
Касандра.
Ясновидка на кошмари и сънища, преследвана от видения.
– Виждаш ли, Рафаел? – Елена вдигна глава, за да срещне погледа му. – Каквото и да става, ти трябва да живееш, докато Леуан не бъде победена, иначе нейното управление ще убие този свят и ще го пренапише по свой образ и подобие. Смърт и ужас – в това ще се превърне нашия свят.
Рафаел сграбчи двете ѝ ръце, като почти я вдигна от краката ѝ.
– Как мога да бъда целунат от смъртността, ако ти не си с мен? Вече усещам силата, която се бори да ме промени – без теб ще потъна в студените обятия на безсмъртието, докато Рафаел, когото познаваш, изчезне завинаги. – Той и неговата Елена, те бяха заедно за едно светкавично трептене на времето, на голия ръб на съвместното си безсмъртие. Недостатъчно време. Никога не беше достатъчно.
– Не. – Една-единствена твърда дума. – Независимо от всичко, ти ще останеш моя Рафаел. – Война във всяка дума. – Няма да позволиш на вечността или на Леуан да откраднат човечността в сърцето ти. Ще защитиш онази част от мен, която носиш в себе си. Обещай ми това, Рафаел. Обещай.
– Ще променим съдбата и ти ще живееш, Елена – каза той категорично. – Това е единствената възможност.
Накъсана усмивка.
– Не смятам да се отказвам, Архангеле, но не съм и достатъчно арогантна, за да мисля, че ще е удар срещу силите, които изтръгнаха Касандра от нейния Сън. – Целувка, толкова дива, че крилата им се преплетоха, дъха им се сля, ръката му се зарови в косата ѝ, нейната се сгуши в туниката му. – Обещай ми.
– Не. – Рафаел би дал на Елена всичко на тази земя, но не би обещал да бъде цял, ако тя падне. – Това би било лъжа. Без теб ще се превърна в чудовище. – Тази нова сила, родена от Каскадата, беше твърде огромна, за да позволи нещо друго; той виждаше как Леуан бе паднала под съблазънта ѝ. Тя караше мъжа да се чувства добре, ума му – необятност, неподвластна на физическото.
Елена беше сърцето му, тази, която му напомняше никога да не се предава на съблазънта. Защото да се предаде, би означавало да я загуби, да загуби частицата от нея, която носеше защитена в собственото си сърце. Но когато тя си отидеше, никой нямаше да го обича толкова силно, че това да е сила, по-голяма от Каскадата. Никой нямаше да го прикове към живота с дивия огън на своя собствен. Никой нямаше да го научи да бъде човек.
– По-добре да се счупя, отколкото да стана като Леуан.
При безкомпромисните му думи я побиха тръпки.
– Тогава – каза тя, гръбнака ѝ се скова, а лицето ѝ стана упорито – ще измислим как да дадем на Каскадата един ритник в задника. – Придърпвайки го надолу с две ръце, вкопчени в туниката му, тя каза: – Няма да те оставя да се превърнеш в злодей от лош филм с осуетена любов в миналото.
Рафаел не се усмихна, не можа да се усмихне, студенината в него беше като пространствата между звездите.
– Ще върна Вселената назад заради теб. – Да я разкъса на парчета, да я остави толкова разбита, колкото щеше да бъде сърцето му, ако нямаше Елена. – Кажи на Касандра, че и аз не вярвам в тези глупости за предопределението.
Геотермалното поле, което не би трябвало да съществува, избухна в живот две минути по-късно.
– Съдбата отвръща на удара – каза Елена, когато Дмитрий ги информира за дъждовете от лава и нагорещените скали.
– Тя се изгражда – каза втория Рафаел, а тона му беше мрачен. – Дежурният екип се опитва да го овладее, но енергията е твърде катастрофална.
Ръката на Рафаел се сви встрани от тялото му.
– Опитва се да ни раздели – каза той на Елена, докато Дмитрий гледаше от единия на другия с намръщен поглед.
– Може би – каза Елена – но никой от нас не може просто да игнорира това, когато хората ни се борят за живота си. – Тя отново притисна дланта си върху сърцето му. – Не мога да дойда с теб. – Беше твърде слаба, щеше да бъде отговорност. – А и ти си твърде страшен, за да дойдеш с мен – моите информатори ще издъхнат на място.
Трябваше да се увери, че той няма да започне да прави грешни избори, няма да започне да изпада в хладината на безсмъртието, лишено от малко човешка уязвимост.
– Иди, направи това, което е правилно. Спаси тези, които търсят безопасност от нас. – Намалявайки гласа си, тя добави: – Последният маркер е последното падащо перо. На мен ми останаха много пера. Не мога да ги загубя всичките за един ден.
Лицето на Рафаел беше като от гранит.
– Рафаел. – Тя поклати глава. – Ние сме такива, каквито сме. Каква е ползата от това да оцелеем, ако се превърнем в чудовища?
Ехото от собствените му думи разчупи гранита. Той я остави с целувка, която я изпепели с любовта си и я смъмри с яростта си, летейки да овладее бедствието, което се нуждаеше от архангелска сила. Нейната собствена задача беше по-малка, по-интимна, свързана само с едно разбито семейство, но тя трябваше да я завърши.
След това щеше да се тревожи за лавата, ледените бури и геотермалните полета.
Тя взе със себе си трима от Легиона, като първата ѝ цел беше покрива недалеч от Кулата. Приземи се близо до познатата количка за храна – и когато видя нишки от белия пух на гърба на ръката си, ги изтри с една твърда четка.
Тъй като на покрива нямаше клиенти, собственика на количката ѝ се усмихна.
– Багел с крема сирене?
– Никога няма да откажа. – Гладът ѝ се беше върнал през нощта, беше още по-злокобно гризане от преди.
– Отслабнала си. Станала си прекалено кльощава.
– Мислиш ли, че тези крила се движат сами? – Каза тя с вътрешна меланхолия.
– Яж повече багети – каза Пиеро. – Ще сложа допълнително крема сирене за теб.
Приемайки лакомството, което той държеше, Елена отхапа, след което тръгна с ниския, солиден мъж, за да седне на една от широките пейки, поставени близо до десния край на покрива.
– Как си? – Попита тя, защото, за да помогне на сестра си, трябваше да бъде човек.
– Не мога да се оплача. – Черните му къдрици блестяха от продукта за коса върху чисто избръснатото лице със студеночервени бузи, Пиеро махна с ръка на парите, които тя изрови от джоба си. – Най-малкото, което мога да направя, е да ти правя багел от време на време, когато ми даде заем, след като никой друг не го направи. Старата ми госпожа не може да повярва, че съм станал легален, че съм станал истински бизнесмен.
Елена също не можеше да повярва, но това изглеждаше вярно.
– Каза, че имаш нещо за мен.
– Поставих си въпросителни, като… – След като първо ѝ предложи да ѝ налее напитка, той отпи от термос с горещо кафе. – Знаеш ли за онези две проститутки-вампири, чиито мозъци се скапаха?
Същият стар чувствителен Пиеро.
– Ами – каза тя около последната част от багела.
– Тези двете професионалистки работеха в Квартала изключително като, не излизаха от него. – Той завинти капака на термоса си след доволно оригване. – Имам приятели там. Повечето от тях не виждат привлекателността на това да си легален. – Повдигна рамене. – Какво можеш да направиш? Казвам им да ме държат настрана от глупостите, а ние можем да си останем приятели.
– Какво са предали приятелите ти?
– Говори се, че във „вампирския“ кръг с ниски цени – каза Пиеро – онзи пич Нишант Кумар си падал по „хубави“ млади жени – от добри семейства, например. Щом ги имал, обичал да им бърка в главата, докато не започнат да се разхождат по улиците.
От киселото изражение на Пиеро разбра, че това поведение е отвратително – вероятно защото причината за преобръщането му от измамник в собственик беше осиротялата му единайсетгодишна сестра, която сега имаше за семейство само Пиеро. Неговите „стари дами“ имаха склонност да идват и да си отиват. „Професионалистите“ трябваше да запълнят празнините, ако не можеше да намери добро момиче, което да излезе от релси. Намръщи се.
– Момичетата, трябва да се трудиш толкова много, за да ги опазиш.
Слабо дръпване в задната част на съзнанието на Елена. Тя се намръщи, не можеше да го улови съвсем.
– Дължиш ли за тази информация? – Нищо не беше безплатно в сивия подземен свят.
В окото на Пиеро блесна искра, но той се възпротиви на вътрешния си крадец.
– Не, шибаняците ми дадоха безплатна услуга, защото винаги идват тук и ми ядат багелите. Сякаш багелите растат по дърветата. – Още една усмивка. – Задниците обаче са ми приятели, а и те са добри към малката ми сестра. Носят ѝ подаръци и прочие. Така че сме наред.
– Приятелите ти имат някакви подробности за момичетата, които може да е набелязал?
Пиеро поклати глава.
– Никой не обръща внимание на мацките, нали знаеш. В Квартала има въртяща се врата. – Тонът му не беше безразличен, а просто практичен. – Но приятелите ми казаха, че имало един баща, който преследвал друг от твоите викове. Било е преди година.
Елена се намръщи.
– Какво?
– Да, точно това, което казах. Защо да преследваш този герой на Блейкли, когато Кумар беше този, който имаше за цел да превърне добрите момичета в лоши? Момчетата казват, че това е така, защото Кумар е предал момичетата си на Блейкли. Той не ги е харесвал, след като не са били толкова лъскави, но Блейкли си падал по мацки, които са счупени.
Елена искаше сама да убие и двамата мъже. Ако не беше заплахата срещу Бет и Маги, щеше да каже късмет на нападателя и да го остави на мира.
– Значи едното момиче е имало баща, който е дошъл след нея?
– Да, преби Блейкли доста добре. – Искрено одобрение в тона на Пиеро. – Човекът изкара и дъщеря си оттам – родителите, които се грижат, почти не се показват, така че да, хората забелязаха.
Тласък на адреналин, всички връзки си идват на мястото… Докато нещо упорито остава извън обсега. Какво беше забравила? Преди една година Пиеро беше казал. Знаеше нещо важно, което се беше случило преди една година.
– Бащата на момичето е бил човек. – Пиеро потри ръце, а дъха му замъгли въздуха. – Шокиращо, нали? Искам да кажа, че този козел Блейкли беше вампир. Говори се, че бащата на момичето го е превърнал в хамбургер, въпреки че наоколо е имало онзи негов приятел наркоман-вампир.
Елена изсвири през зъби.
– Има ли нещо друго за бащата?
– Един як майкопродавец, така ми казаха приятелите ми. Никой не е виждал лицето му. Направил е засада на Блейкли през нощта, докато гадината е била в леглото с момичето. – Позеленял малко, той бързо отвинти капака на термоса си и отпи още една глътка.
– Човече, това трябваше да е тежко – каза той, след като кафето се удари. – Надявам се, че сестра ми няма да порасне и да спи с такива задници. – Той се прекръсти на гърдите си, думите бяха молитва. – Сигурно щях да се озова в затвора за цял живот.
Багелът беше готов, а стомаха ѝ беше затихнал за момента, Елена се взираше в далечината, опитвайки се да долови онзи шепот в задната част на съзнанието си, но той оставаше неуловим.
– Това е всичко? – Попита тя Пиеро.
– Не, нямаше да те повикам, ако не разполагах със солидни материали. – Богатите кафяви очи блеснаха, докато той снишаваше гласа си. – Говори се, че в нощта, когато бащата е дошъл да търси дъщеря си, в апартамента е имало друго момиче. Тя е избягала, когато човека е изпаднал в психопатия по отношение на Блейкли Сак О’ Сит и съквартиранта му наркоман.
Елена седна изправена.
– Кажи ми, че имаш име за нея.
Пиеро излъчваше толкова силно, че лицето му щеше да се напука, ако не внимаваше.
– Чайна. Заради това, че кожата ѝ е като от онзи хубав материал, от който правят чаши за чай и други неща. – Той изкриви лицето си. – Не мога да го видя, не и в Квартала. Дори при вампирите се виждат увреждания, а това момиче е човек. Но единия ми приятел се кълнеше в това приживе на скъпата си покойна ма. Казва, че Чайна има перфектна кожа и големи сини очи, а черната коса е подстригана така. – Той прокара пръсти по челото си. – Като истинска кукла.
– Знаеш ли къде е сега?
Той извади от джоба си смачкан лист хартия и ѝ го подаде.
– Никога не казвай, че Пиеро не си плаща дълговете.
– Считай, че този месец погасяването на заема е направено.
Радостно потри ръце.
– Приятно ми е да правя бизнес с теб.
Без да е в настроение да се усмихва, Елена запомни адреса, преди да пъхне хартията в джоба си.
– Ей, уау, мога ли да ги взема? – Перо сякаш щеше да избухне.
Възел в корема ѝ, Елена не искаше да погледне надолу, не искаше да види.
Назад към част 38 Напред към част 40
