Глава 3
Розите на Имани бяха разцъфнали.
Рози, които бяха погребани под два метра сняг, когато Елена влезе в зимната градина.
Рози, които трябваше да останат заспали до зеления дъх на пролетта.
Рози, които бяха шибан предвестник на шибаната гибел.
Елена прочисти гърлото си.
– Винаги ли садиш само червени рози? – Безкрайно море от пурпурни цветове, в каквото някога се беше превърнала една река.
Какво, по дяволите, беше това с Каскадата и нюанса на кръвта?
– Малка индулгенция – каза Имани тихо. – По-важното е, че изглежда промяната отново настъпва. – Въздишка. – Толкова не обичам промените.
Загледана в розите, Елена реши да не притеснява Рафаел отново. Не беше все едно на розите да им пораснат крака и да нападнат Ню Йорк. Това беше само Каскадата, която объркваше естествения ред на нещата.
– Знаеш ли, Имани – промълви тя. – Съгласна съм с теб по въпроса за промяната.
За пореден път в хармония двете обърнаха гръб на цъфтежа, който не биваше да бъде, и се срещнаха с Тайзаки в стаята на Дамян Хейл. Оказа се, че бившия главен изпълнителен директор е взел два пистолета и арбалет. Имани потвърди, че Хейл има достатъчно обучение с двата вида оръжия, за което Елена ще трябва да се погрижи.
След това ангела си тръгна, за да се разходи в страховитата си розова градина.
– Промяната е разрушителна – каза тя, когато Елена повдигна вежди. – Но такава тъмна красота няма да оцелее дълго в леда. Дори един безсмъртен не може да спре гниенето на времето.
Елена се взираше в ангела в продължение на дълги мигове. По гръбнака ѝ премина тръпка.
Отърси се от нея, обади се на Вивек и го накара да проникне дистанционно в компютъра на Дамян Хейл – който вампира беше оставил защитен с парола. Вивек откри доказателства за множество международни самолетни билети, резервирани за един и същи ден и час. Най-интересната находка обаче беше, че Хейл е успял да получи достъп до сметката на домакинството и да изтегли значителна сума пари.
– Той не е обикновен беглец. – Кръвта на Елена се загря, пулса ѝ се ускори. – Не мисля, че той ще се качи на самолетите. Оставил е тази следа, за да я намерим ние.
– Аз съм по нея. – Възторг в гласа на Вивек, който оправдаваше решението ѝ да се обади на него, а не на собствения технически екип на гилдията.
Тя беше до входната врата на имението заедно с Тайзаки, когато Вивек потвърди нейното предчувствие. Дамян Хейл не се беше качил на нито един от заявените с билети полети.
– Настроих предупредителна нотификация във всички възможни системи. Ако се появи нещо друго, ще те уведомя.
– Благодаря, Ви. – Елена прибра телефона си в джоба с цип, след това отвори чантата, в която се намираше екземпляра от аромата на Хейл, и си пое дълбоко дъх. – Аромат на трепетлика, преплетен с нотка на зряла праскова.
Тайзаки побледня при промърморването ѝ.
Елена сви рамене.
– Вампирските миризми често нямат нищо общо със силата или опасността на вампира. – Тя реши да не казва на надменния иконом, че мирише на изгорели захарни бонбони и пресечено мляко.
Виждате ли, тя се държеше политически и мило, въпреки че Тайзаки беше свил устни още при първата ѝ среща с него. Сякаш смъртността се улавяше. Монтгомъри никога не би бил толкова лепкав, че да предаде личните му чувства. Когато за пръв път срещна прислужника на Рафаел, тя беше грубовата и смъртоносен ловец, но той ѝ предложи чай или кафе с най-голяма любезност.
Но, призна си тя, Монтгомъри беше златния стандарт. Всеки друг камериер или иконом щеше да страда в сравнение с него. Бедната Имани щеше да бъде унизена, ако някога разбереше за пропуските на Тайзаки.
Връщайки дрехата на иконома, тя се обърна, за да започне сериозен лов.
Рози, пищни, опияняващи и адски страховити.
Елена стисна зъби срещу непреодолимия парфюм, който обагряше въздуха, и изкрещя знамение, знамение, знамение! Започна да излиза от имението във все по-големи полукръгове и накрая долови аромата на Хейл на около петдесет метра от входната врата, насочвайки се към дърветата, които обграждаха имота.
Двадесет минути по-късно миризмата рязко спря. Когато приклекна, за да разрови леко мръсния сняг, който беше защитен от лекия сутрешен снеговалеж от тежкия навес на дърветата, тя забеляза капка масло.
– Умен човек. – Тя се изправи и излезе изпод навеса.
Свивайки криле, тя тръгна да се издигне във въздуха, за да види дали теча на масло е оставил следа… И усети мъчително свиване в мускулите си.
Задъхана, тя замръзна и опита отново.
Тя се издигна във въздуха, но раменете и вътрешните мускули на крилата я боляха, както не бяха я боляли, откакто за първи път стана достатъчно силна, за да прави вертикални излитания. Болката пулсираше в нея като инфектиран зъб.
По дяволите.
Сигурно по невнимание се е движила по грешен начин и е усукала или скъсала сухожилие или мускул. Надяваше се да е достатъчно малко, за да може тялото ѝ да се излекува от само себе си. Лечителите на Ангели бяха надарени, но макар да можеха да подпомогнат процеса на оздравяване, не можеха да направят магия на големи наранявания.
Що се отнася до способността на самата Елена да се лекува, тя беше по-голяма, отколкото имаше като смъртна, но нищо в сравнение дори с бебетата ангели. Никой не знаеше колко време ще отнеме пътуването ѝ от постсмъртен към безсмъртен. Кеир, надарен лечител, уважаван от безсмъртните, и Джесами, техния доверен историк и библиотекар, се бяха разровили за информация за предишните създадени ангели, но засега единственото, което можеха да покажат за усилията си, бяха много кихавици от прах и зачервени очи.
Разочарованието беше още по-голямо, защото всички знаеха, че тези някогашни смъртни са съществували. Те бяха реалността от плът и кръв, която се криеше зад легендата, че когато един архангел обича истински, тялото му спонтанно произвежда сладка, еротична златна субстанция, наречена амброзия. Рафаел я беше целунал с амброзия, когато тя падна, със счупен гръб и непоправими рани по останалата част от тялото си, и сега се издигаше в небето.
Амброзията се приемаше като даденост сред безсмъртните. Изследователите дори се бяха опитали да я проучат. За съжаление, липсата на документи – или на истинска проба – ги възпрепятстваше. Не беше така, сякаш Рафаел беше в състояние да им спести и капка; беше дал всичко на Елена.
Трябва да живееш.
Сърцето на Елена се разтуптя от ехото на спомена, от суровата решителност в гласа на архангела ѝ, от пронизващата любов, която бе белязала и двамата. Но какво да кажем за другите истински любовници, които бяха дошли преди тях? Къде бяха отишли те?
Преобладаващата теория гласеше, че последния създаден ангел се е родил толкова много отдавна, че ангела и всички, които са знаели името му, са били изгубени в най-дълбокия Сън. Понякога Елена се чудеше какво ли би било да срещне някой от предшествениците си, несигурна дали иска тази възможност, или не. Какво щеше да стане, ако тези предшественици бяха изгубили човечността си след един еон съществуване? Ами ако тя не разпознаваше нищо от смъртността в тях?
Днес се чувстваше смъртна до мозъка на костите си, но болката в крилото ѝ бе преминала от пулсиращ абсцес в пулсираща синина, затова реши да продължи лова и да се отбие в лазарета, когато се върне.
По пътя нямаше видими петна от масло, а всичко, което някога е било там, отдавна е заличено от преминаването на други коли. Този лов трябваше да бъде по-технически. Но когато помоли Вивек да открие телефона на Дамян Хейл, той ѝ каза, че се намира в общия район на имението на Имани.
– Вероятно го е скрил на територията на имението, надявайки се да изпрати всички на преследване.
От дърветата точно пред очите на Елена прелетя ято скорци. Стотици малки телца, остри човки и немигащи тъмни очи. Хиляди крила, които се удряха в кожата ѝ. Безкрайни звуци, които се блъскаха в тъпанчетата ѝ.
Тя падна след един прекено силен звук и едва успя да се хване, преди да е паднала твърде ниско.
– Ели!
– Добре съм, добре съм – промълви тя в телефона, докато птиците летяха в спирала около нея, преди да се разпръснат на вятъра. – Имаше ли други сеизмични събития, откакто си тръгнах?
– Не, всичко е спокойно. – Гласът на Вивек беше остър. – Наистина ли си добре?
– Да. – Каскадата може и да се протяга отново будна след този последен пристъп на покой, но Елена не възнамеряваше да танцува в нейната мелодия. Никой не знаеше колко дълго ще продължи енергийния скок и съпътстващия го хаос. Можеше да е десетилетия, доколкото знаеха. Никой от тях не можеше да спре да живее живота си.
Днес живота на Елена включваше намирането на Дамян Хейл.
– Какво ще кажеш за колата му?
– Момчето няма регистриран автомобил – отвърна Вивек без пауза. – Обадих се и говорих с иконома вампир на Имани – той потвърди, че нито един от автомобилите им не липсва. – Внезапна пауза. – Чакай. Нашият умен заек може да е забравил нещо.
Елена остана нависоко, докато Вивек работеше, а очите ѝ обхождаха земята.
– Много от ангелските домове имат наблюдение, насочено към пътя – каза Вивек в ухото ѝ – а Кулата има достъп до тези очи в случай на вражески заплахи. Улових лицето на твоя бегач в червен седан и го проследявам с помощта на различни камери и пунктове за плащане на такси. Хакнах ги преди години, така че дори не се броят.
– Насочи ме в правилната посока, партньоре – каза тя, а кожата ѝ стана гореща, а след това изпепеляващо студена. Всеки косъм на главата ѝ се наелектризира. – Ви – каза тя, преди той да успее да отговори. – Има ли светкавична буря на хоризонта?
– Не, според прогнозата за времето небето е ясно и вероятността за странности е ограничена. – Премествайки фокуса, той започна да ѝ дава указания; остана с нея през целия път до малък хотел в стил хижи в подножието на Катскилс. Тя изяде три енергийни блокчета във въздуха като обяд, пи вода от тънкия пакет с вода, който държеше в долния джоб на панталона.
– Нямам нищо извън стаята… – От другата страна на линията се чу тихо издишване. – Знаеш ли, че има малък шанс за странност?
– Да?
– Сеизмичният доклад дойде от сензор, разположен близо до тези хижи.
– Разбира се, че е така – промълви Елена, дори когато кожата ѝ изтръпна, сякаш през клетките ѝ преминаваше ток. – На път съм да се приземя. Ще ти се обадя, след като науча нещо.
Отне ѝ два опита да закопчае отново телефона в джоба си, усещането за електричество беше толкова разсейващо и дезориентиращо по върховете на пръстите ѝ. Бузите ѝ се струваха изгорени от лед, а върховете на ушите ѝ – нагорещени до червено.
– Нормални мисли – нареди си тя. – Нормални мисли.
Когато скорците я заобиколиха, докато търсеше най-доброто място за кацане, тя ги игнорира… Дори когато можеше да се закълне, че птиците ѝ шепнат. Не чуваше думите, защото формата им беше извън обхвата на слуха, но тона им беше предупреждение.
От време на време скорците се издигаха по-високо, за да танцуват в сложни шарки, които я задържаха във въздуха, докато ги гледаше очарована, но никога не се отдалечаваха от нея. Странно шумолящ ескорт.
Този крилат ескорт остана в небето, когато тя най-сетне се приземи – на голямата площ пред хотела, която през лятото вероятно беше пълна с диви треви и цветя, а днес беше бял лист, едва белязан от живот. Едно-единствено всмукване на хапещо студения въздух и вампирските аромати докоснаха носа ѝ. Всяка линия беше чиста и не преплетена с другите.
Там имаше четка от трепетлика и сочната екстравагантност на зрели праскови.
Силно. Богато. Не просто остатък. Дамян Хейл е бил тук.
Поемайки си още един дъх, като се опитваше да не забелязва електрическите бодли по лицето си, Елена триангулира източника на аромата до определена хижа. Току-що беше стъпила в тази посока, когато електричеството изчезна. Птиците спряха да пеят. Въздухът замръзна.
Земята потрепери под краката ѝ.
Тя се спря. Непознат звук я накара да вдигне очи. Скорците кръжаха в постоянно колело, докато шепнеха своето неистово и неразбираемо предупреждение в черепа ѝ.
Земята се разтресе силно.
Свивайки криле и стискайки зъби срещу подновения импулс на болката, тя се издигна от треперещата земя. Вратите на хижите се отвориха под нея, хората се изсипаха като дезориентирани мравки, за да се разбягат по посока на моравата.
Земята под хижите започна да се срутва.
Елена се свлече надолу, за да хване една млада жена, която беше на страшна половин крачка пред изчезващата земя. Елена не беше достатъчно силна, за да пренесе възрастен човек на реално разстояние, но успя да издърпа жената до място, където другите гости можеха да я хванат, след което извика на всички да се отдалечат.
Въздухът се разцепи от писък.
Елена се обърна назад… За да види как Дамян Хейл, с размахани ръце и крака, изчезва в нищото. Земята се отвори под краката му в бърз трясък на пръст и камъни. Тя полетя към него толкова бързо, колкото можеше, но това беше безполезно усилие.
Дори когато стигна до мястото, където той бе изчезнал в стигианската паст на земята, обширната и смразяващо дълбока дупка започна да се пълни със златисточервен поток от магма. Нямаше и следа от Дамян, нито от някоя от хижите. Нямаше дори петно от плът или парче дърво.
Земята спря да се тресе.
Земята спря да се руши.
Птиците затанцуваха.
Под Елена светеше рана в земята, която пулсираше с изгаряща топлина.
„Пиявицата на кръв трябваше да умре. Такава беше съдбата му. Да бъде първата следа във времето.“
Елена разтри ръце по горната част на ръцете си, докато думите се появяваха пълноценно в съзнанието ѝ. Сякаш ги беше измислила тя. Само че не беше. Това беше нечия чужда мисъл, която се беше озовала в главата ѝ.
Тя вдигна очи към шепнещите скорци, чудейки се дали те са източника на думите. Но малките птички започнаха да се разпръскват под погледа ѝ, премествайки се да кацнат по дърветата или да кацнат около лавовата яма. Няколко от тях долетяха близо до жаравата с движения, които приличаха на танц, само за да се издигнат обратно, точно когато тя се притесняваше, че ще долетят твърде близо и ще изгорят.
Изведнъж в осветеното от слънцето зимно небе вече нямаше скорци. Само крещящи, ридаещи хора на тежката от сняг земя, безопасно отдалечени от ямата с лава, която не би трябвало да съществува… А лявото крило на Елена започваше да се свлича. Едва когато потта се стичаше по слепоочието ѝ, тя осъзна, че е увиснала точно над лавата. Твърде близо до ядрото.
Тя погледна надолу към вискозния котел… И една невидима ръка я избута с убийствена сила.
Назад към част 3 Напред към част 5
