Глава 41
Пренебрегвайки студа по кожата си и призрачните сови, които я наблюдаваха с немигащо внимание, Елена използва телефона си, за да потърси снимка на дъщерята на Арчър. В бюлетина на гилдията имаше некролог, текста беше написан от Арчър. Ето го. Руса коса, кафяви очи, лице, наклонено под ъгъл, така че лявата страна на устата ѝ да не се вижда. Тя изпрати съобщение на Сара, за да види дали има друга снимка, след което прочете некролога.
Моето момиченце беше умно и забавно и толкова обичаше поничките, че веднъж изяде шест наведнъж. Не би трябвало да си е отишла. Винаги ще ми липсваш.
Под това имаше бележка, в която хората се молеха да дарят средства за стипендията, учредена на нейно име: „Стипендията на Самария Кандис Арчър“. Нямаше как да стигне до Луси оттам, така че може би тя грешеше и нищо от това нямаше връзка с убийствата. А може би беше като Чайна и Дженеса. Една жена. Две имена.
С повече въпроси, отколкото отговори, тя се обади на Ашуини в мига, в който Хираз си тръгна, за да се върне към задълженията си.
– Успяхте ли да изкопаете нещо за Луси? – Другата двойка не беше имала много време след инструктажа ѝ, но Елена току-що беше загубила още три пера, две от които първични. Беше в строго определен срок.
– Луси е мъртва.
Сърцето на Елена беше ледено, изпълнено с мисли за младата жена, която беше починала година и половина след майка ѝ.
– Кога?
– Точно преди осем месеца и двадесет и три дни – отговори Ашуини и Елена усети потвърждението като ритник в гърдите.
Вдигна поредното перо, което току-що беше хвърлила, и се загледа във фините нишки на мастиленочерното.
– Откъде имаш тази информация? – Не можеше да има никакви кръстосани жици по този въпрос, никакви грешки.
– Откъдето получавам цялата си странна информация.
– Мислех, че виждаш бъдещето?
– Виждам… Някой, който стои на гроба на Луси – имам датата на смъртта от надгробния камък. Това, което виждам, човека – може би хората – на гроба, това все още не се е случило.
Пръстите на Елена стиснаха перото.
– Какво е името на надгробния камък?
– Това не е като фотографията с висока резолюция, Ели. Всичко, което имам, е датата и знанието, че това е нашето момиче в земята. – Ашуини продължи. – Джанвиер успя да изкопчи, че се е появила на улицата може би три месеца преди баща ѝ да я намери. Била е нова, така че нашите информатори са забелязали – прясно месо.
Отзвукът от описанието на Джени накара косъмчетата отзад на врата на Елена да настръхнат. Нищо необичайно в това в разговора с Ашуини – другия ловец имаше свойството да съществува точно извън времето.
– По онова време тя вече експериментираше с наркотици, а на улицата се говори, че Нишант Кумар я е снабдил, за да я вкара в камерата. – Едри думи. – Един от нашите информатори пазеше в телефона си клип от един от записите. Той го е пиратствал от порнографски сайт. „Унизително“ е думата, която бих използвала. Не ставаше дума за секс, а за унижение. Истинско жестоко, брутално унижение. Джанвиер трябваше да ме спре да обезглавя нашия информатор. После се обърна и едва не откъсна главата на шибаняка. Загубих този информатор със сигурност. Е, добре.
– Харисън е бил приятел с тези задници. – Елена ритна снега на балкона, като внимаваше да го прави далеч от совите. – Имам го на една снимка с тях и с Луси, преди тя да започне да прилича на наркоманка.
– Засега имам балончета на зет ти. Обади се, ако откриеш още.
Елена прибра телефона си и се наведе, за да вземе трите пера, които беше изгубила по-рано. Минавайки през фалангата от сови, тя пусна тези пера плюс бедното черно, което беше смачкала, през ръба на балкона в свое лично сбогуване. Още две изгубени първични пера нямаше да я приземят, но с темпото, с което се откъсваха, до края на деня щеше да загуби способността си да лети.
Умората вече бе започнала да прониква в костите ѝ, гърба я болеше. Съзнанието ѝ беше странно ясно и тя реши, че ако това е последния ѝ ден с криле, ще полети с цялото си сърце. Щеше да внимава, да не лети сама и да се приземи в момента, в който стане опасно, но щеше да изтръгне всяка капка чудо от мечтата си за полет.
Бели струи по гърба на ръката ѝ, костите ѝ, които се надигат в назъбени върхове срещу кожата ѝ. Елена отблъсна видимите нишки и потърка лицето си, за да се увери, че нищо не е полепнало по него. От дланите ѝ се откъснаха фини бели нишки.
– Чудесно. – Тя се намръщи на совите. – Сега ще ми порасне брада?
Разпериха криле и отлетяха в тежкото сиво-синьо небе, избледнявайки в небитието пред очите ѝ, докато мястото на гърдите ѝ, тъмното огледало, започна да пулсира като втори удар на сърцето.
Можеше да спре сега, да намали шансовете за среща със счупеното острие, с траурния човек.
Елена отхвърли тази мисъл веднага щом се появи. Ако трепнеше и оставяше Бет и Маги в опасност, тя така или иначе щеше да умре отвътре. Елена Деверо не беше страхливка; щеше да се изправи пред разплатата си с главата напред.
– Архангеле – промърмори тя, търсейки го в небето, въпреки че сама го беше изпратила.
Черен страх пропълзя коварно във вените ѝ.
– Последното паднало перо – напомни си тя, като погледна назад. – Да, има още много.- Разперила криле, тя се приготви да излети.
Телефонът ѝ иззвъня.
На другия край беше Дмитрий.
– Харисън е буден. Говори с него, преди да е започнал да мисли за това как да прикрие задника си.
– Чувал ли си се с Рафаел?
– Геотермалното поле е нестабилно, но той е близо до постигане на локализация.
– Жертви?
– Десет загинали, два пъти повече ранени. Без Рафаел щяха да са стотици.
Опечалена от загубата на човешки живот, но облекчена, че архангела ѝ е в безопасност, Елена изтича до лазарета и намери Нисия със зет си. Лечителката се беше навела над него, като вниманието ѝ беше насочено към раната на врата му, която вече не беше превързана. Тя изглеждаше като мрачна уста, плътта беше червена и влажна, а кожата около нея – тъмна.
– Колко е зле? – Изсумтя Харисън, а погледа му бе насочен към Елена.
– Няма да спечелиш никакъв конкурс за красота – каза тя – но ще живееш.
Издишайки, зет ѝ затвори очи за дълъг миг, преди да ги отвори отново и да каже:
– Трябва да поговоря с нея. – Сдържани, но решителни думи, насочени към Нисия.
Лечителката погледна между двамата.
– Пет минути – каза тя твърдо. – Говори бързо.
Елена затвори вратата зад Нисия, след което дойде да седне на стола до леглото на Харисън.
– Ти я чу. Имаме само пет минути. Трябва да ми кажеш в какво си замесен, Харисън. Без глупости.
– Бет, тя беше тук? – В очите му се появи ужас. – Да не съм си я представял? Маги е в безопасност?
– И Бет, и Маги са добре. – Беше очевидно, че няма да може да говори за нищо, докато не се увери в това. – Маги никога не те е виждала в този вид – тя си мисли, че си заминал по работа.
Поколебавайки се, Харисън изсумтя:
– Ев? Тя добре ли е?
– Ева е издръжлива. – Макар че трябваше да харесва Харисън за това, че се тревожи за нея. – Това има ли нещо общо с едно момиче на име Луси?
Зениците на Харисън се разшириха, а дъха му се ускори.
– Никога не съм я наранявал – каза той. – Никога не съм я докосвал и…
– Тук не става въпрос за обвинение. – Елена се бореше да запази строгия си и делови тон. – Просто искам да защитя Бет и Маги. – И да получи справедливост за Луси. – Разкажи ми всичко – нареди тя на Харисън. – Ако ги обичаш, не се опитвай да прикриеш задника си, а просто ми го кажи направо.
– Запознах се с Луси в един бар – изсумтя той. – Не е това, което си мислиш. Не съм бил на лов. – Треперещ дъх. – Бях се срещнал с приятели за по питие и те закъсняха, а тя дойде и започна да ме заговаря. Казах ѝ, че съм женен и влюбен в жена си и малкото си момиченце, а тя каза, че може би съм идеалния мъж за нея.
Елена му подаде стърготини лед от чашата на нощното шкафче.
Като разтопи леда върху езика си, Харисън преглътна.
– Засмях се и малко флиртувах с нея. Бях поласкан, че ме е забелязала, но никога не съм престъпвал границите. – Отчаяните очи се вкопчиха в тези на Елена. – Знаех, че се прибирам у дома при Бет и нямаше да прецакам това. Тогава пристигнаха Нишант и Терънс и аз я представих на тях. Аз бях причината тя да ги срещне.
– Това е всичко?
– Буквално казах: „Луси, това са моите приятели Ниш и Тери“. След това Ниш ѝ купи питие и четиримата разговаряхме няколко минути. Луси открито сподели, че си пада по вампири и иска да си има гадже вампир. – Той облиза сухите си устни. – Никога не съм знаел, че толкова много жени се интересуват от това, докато не станах.
Групировките на вампирите живееха заради тръпката от опасността, която идваше със зъбите в гърлото.
– Знаеше ли се, че този бар е популярен сред вампирите?
Харисън кимна.
– Наджат не е бар за „напиване“. По-скоро място за „пийване с приятели след работа“. – Той с благодарност прие още ледени парченца. – Ерик и Саймън дойдоха около десет минути след това – каза той, когато отново можеше да говори.
– Аз не ги познавах, освен мимоходом, но Ниш и Тери ги познаваха. И четиримата бяха след договора и по-възрастни и можех да кажа, че това привличаше Луси. Може би половин час по-късно тя помоли барманката да ни снима всички. Веднага след това Андреас ме извика за някаква неочаквана работа и аз напуснах бара.
Още едно бързо вдишване.
– Кълна се в живота на Маги, че не съм направил нищо друго, освен да запозная Луси с хора, които смятах за приятели. Знаех, че се занимават с наркотици, но мислех, че става дума за удар от време на време. За развлечение. А Луси беше умна, хубаво облечена, уверена в себе си, говореше с тях. Не се притеснявах, че не може да се справи със себе си.
Елена му повярва. Ако имаше нещо, което знаеше за зет си, то беше, че той обичаше Маги. Нямаше да потъпчи името ѝ с лека ръка. И по дяволите, ако това беше връзката му с всичко това, тя беше твърде тънка нишка, за да оправдае опит за убийство.
– Сигурен ли си, че това е свързано с Луси? Има ли нещо друго, което би могло да се върне срещу теб?
– Прошепна ми го в ухото, след като ми преряза гърлото. „За Луси. Защо трябва да имаш своите Бет и Маги, когато Луси я няма? Помисли си, че те гният в земята, докато ти умираш“. – Кашлица разтърси тялото му.
Костите я боляха дълбоко отвътре, а крилете ѝ бяха смазващо тежки на гърба, Елена го изчака да си поеме отново дъх, преди да каже:
– Знаеш ли фамилията на Луси?
Но Харисън беше потънал в собствената си нужда да докаже невинността си.
– Следващият път, когато я видях, беше на партито, на което ме поканиха у Саймън – беше през онзи уикенд, когато ти, Бет и останалите заминахте извън града. Помолих Жан-Батист и Майда да се погрижат за Маги, за да мога да се отбия за един час на партито.
Сега това изглеждаше като мираж, тези два дни, изпълнени със смях в частен хотел, който предлагаше спа процедури, маникюр, мимози, почти всичко, от което може да се нуждае група жени, които изпускат парата.
– Продължавай – побутна тя Харисън, когато той спря.
– Луси имаше татуировки навсякъде, тежеше наполовина на това, което беше преди, а усмивката ѝ беше изчезнала. Попитах Ниш какво, по дяволите, се случва, а той ме нарече неудачник и каза, че трябва да се науча да се забавлявам. По това време Тери се хранеше от нея.
– Опита ли се да ѝ помогнеш? – Попита Елена.
– Казах на Луси, че ако иска да се махне, ще я измъкна. – Тръпки пронизаха тялото му. – Помислих си, че мога да поговоря с теб, а ти ще се погрижиш Ниш и Тери да не ми създават проблеми заради загубата на Луси.
Елена кимна.
– Но тя не искаше да дойде. – Гласът на Харисън беше измъчен. – Въпреки че Саймън позволи на Ниш и Тери да я използват дори след като се събраха, той я убеди, че я обича. Знаех, че тя ще умре, ако не я измъкна, че ще я използват и ще я сломят, но тя отказа да дойде. Бях отчаян, така че…
Светът увисна във въздуха като тънка стъклена буца.
– Затова се обадих на баща ѝ – завърши тихо Харисън.
Елена остана неподвижна.
– Знаеш ли самоличността на бащата на Луси?
– Тя беше казала няколко неща за него в бара, някак си небрежно, дори малко сърдито – но аз се сетих, защото си помислих, че трябва да се получи интересна семейна динамика с това, че тя иска да има гадже вампир. Събрах парчетата и го проследих. Беше се побъркал от притеснение. Казах му къде може да я намери.
– Не се ли зачуди, когато Нишант Кумар и Терънс Лий бяха убити?
– Не, не се зачудих.
– Това беше десет месеца, след като баща ѝ я взе обратно. Престанах да се занимавам с тях след Луси, но чух, че дотогава са били замесени в търговията с дизайнерска дрога. Помислих си, че сигурно е било бандитско убийство.
Десет месеца бяха дълъг период от време между действието и реакцията. Това говореше за търпение, за хладнокръвно правосъдие.
– Чувал ли си някога отново за бащата на Луси?
– Преди девет месеца ми изпрати по пощата картичка за погребение – каза Харисън, а в гласа му се появиха сълзи. – Луси е починала. Свръхдоза наркотици два месеца след като излезе от рехабилитацията.
Желаейки да греши относно самоличността на Луси и знаейки, че не е така, Елена го пренесе през себе си.
– Отиде ли на погребението ѝ?
– Не, тази седмица бях в Аляска, за да събера данни за една малка бизнес сделка, която Андреас обмисляше, но се обадих със съболезнования, – каза Харисън. – Той ми благодари, че съм му дал още три месеца с дъщеря му, каза, че от седмици тя отново е неговото мило момиче, че са плакали заедно и са разбрали проблемите си.
Елена се намръщи. Какво можеше да накара бащата на Луси да премине от благодарност към желание да убие Харисън?
Тогава зет ѝ каза:
– Казах му, че много съжалявам, че някога съм запознал Луси с Ниш и Тери.
Чукът падна.
– Как се казва баща ѝ, Харисън? – Попита тя шепнешком, защото знаеше и ѝ се искаше да не знае. Да ловуваш приятел беше най-лошото нещо, което можеше да се поиска от човек. Ето защо убийците се разхождаха по периферията на света. Затова Арчър ѝ беше станал приятел едва след като беше извън обсега на гилдията.
Очите ѝ се присвиха.
Назад към част 41 Напред към част 43
