Глава 42
Сара замълча от другата страна на линията, когато Елена ѝ каза какво е потвърдил Харисън.
– Арчър е мъртъв – каза накрая приятелката ѝ.
– Изпратих съобщение на Сантяго, преди да ти се обадя. Той проверява досието. – Беше толкова уморена, гърба ѝ крещеше от тежестта на крилата – и ума ѝ се протягаше към Рафаел, само за да се удари отново и отново в празна стена. – Луси трябва да е било уличното ѝ име.
– Не, така Арчър наричаше съпругата си. Първото име беше Самария, затова винаги съм си мислела, че Луси трябва да е второто ѝ име.
Опечалена дъщеря, която взема името на майка си, за да държи на нея? Това имаше ужасен, тъжен смисъл.
– Тогава няма липсващи парчета, Сара, няма факти, които да не пасват. Всичко води към Арчър.
– Може да е някой друг от нас.
Думите на Сара бяха удар в слънчевия сплит.
– Бил ли е близък с някой друг от гилдията? – Попита Елена, като добре виждаше как един ловец отмъщава за друг, който не е успял да преживее скръбта си.
– Знаеш как е с убийците. – Гласът на Сара беше сгъстен от сдържани емоции. – Двамата с Дийкън излизаха от време на време на по бира, а аз го канех на вечеря, доколкото можех, без това да го засегне. Бих казала, че бяхме най-близките му приятели в гилдията.
Дийкън беше много способен да отмъсти за приятеля си, но никога не би прерязал гърлото на Харисън там, където Маги можеше да го намери. Дийкън беше баща на собствено малко момиченце – нещо повече, последния път, когато Елена беше довела племенницата си, двете със Зоуи бяха дали на изпадналата в екстаз Маги пластмасовите инструменти, които Зоуи беше надраснала, и бяха прекарали дълги минути, за да ѝ покажат как да ги използва.
Маги боготвореше своята „голяма сестра“ Зоуи.
Ако Дийкън ловуваше Харисън, щеше да го вземе на някоя тъмна улица, където нито едно дете нямаше да се натъкне на тялото му.
– Тъй като знам, че не си била ти или Дийкън, търсим мъртвец – каза Елена категорично, точно когато на телефона ѝ светна съобщение. – Задръж за секунда. Това е Ви.
– Свързах се с Наджат за записите от охранителните камери от нощта, в която Харисън твърди, че се е запознал с Луси. Беше кадър в тъмното – почти всички предприятия изтриват кадрите след няколко дни. Но ти имаш късмета на ирландците, Ели.
– Същата вечер там са имали голям бой в бара – той е бил часове по-късно, но е трябвало да запазят кадрите от целия ден, защото един от участниците е решил да съди бара. Линкът ще те отведе до него. Той е насочен към правилното място и съм ускорил няколко части, за да можеш да го гледаш по-бързо.
– Сара, ще ти се обадя.
– Ще се обадя на Сантяго, ще го помоля да извади всичко, което има за смъртта на Арчър – каза най-добрата ѝ приятелка, преди да затвори.
Елена щракна върху връзката и в бара я чакаше Харисън, облечен в джинси и небрежна тъмносиня риза. Луси влезе в кадър секунди по-късно. Беше облечена в симпатична искряща златна рокля, която стигаше до горната част на бедрата ѝ. Косата ѝ беше здрава и лъскава, а езика на тялото ѝ – приветлив. Можеше да бъде всяка млада жена на вечерно излизане, която е забелязала мъж, който я е заинтересувал.
Елена видя как Харисън се изчерви при поздрава на Луси и придоби онзи поглед, който мъжете имат, когато не могат да повярват, че красива жена ги закача, но за чест на зет ѝ, той запази разговора. В един момент Луси докосна ръката му, но той отдръпна ръката ѝ по нежен, но твърд начин и тя наистина видя как устата му формулира думите: „Обичам жена си.“
– Добре, Харисън. Много точки за теб.
Останалото беше точно това, което Харисън беше описал. Другите мъже пристигат. Разговор. Снимки. Харисън си тръгва рано.
На екрана непознат мъж купи на Луси питие на бързи обороти и тя се отдалечи с него. Флиртът ѝ беше… агресивен. Безумно в известен смисъл. Това натъжи Елена. Любимата дъщеря на Арчър търсеше начин да изгони мъката си, но го правеше на грешните места и с грешните хора.
Ако беше човек като Хираз Вейр, на когото се беше натъкнала онази нощ… Но това беше минало. А не бъдещето, което може да се промени.
В крайна сметка Нишант Кумар отиде и отвлече Луси от нейния почитател. От този момент нататък тя остана с него, Акоста, Лий и Блейкли, докато и петимата не излязоха от бара – с Луси, сгушена в Кумар. Тя изглеждаше трезва и осъзнала решението си, а лицето ѝ беше с решителни линии. Елена забави записите, но не видя признаци на принуда или употреба на наркотици. Стабилна походка, остър поглед, активен разговор с мъжете.
На екрана изскочи съобщение: „Проведох лицево разпознаване на останалата част от кадрите за теб. Тези петима никога не се връщат.“
Изключвайки го, Елена се загледа в града. Всичко беше толкова безсмислено. Луси скърбеше и излизаше от релси, дори предизвика неодобрението на баща си ловец, като се опита да се свърже с вампири, но не трябваше да плаща за това с живота си.
Сянка на стената, която се люлееше толкова меко.
Единствен черешовочервен висок ток, лежащ настрани върху шахматните плочки.
Любим живот, изгубен от скръб.
Преглъщайки потока от спомени, Елена се обади на Сантяго, който успя да се свърже със Сара, за да могат тримата да говорят едновременно. Детективът беше прекарал времето след първото обаждане на Сара в събиране на досиетата си. Имаше много за тях, но основното беше, че тялото, намерено в колата на Арчър, е било твърде силно обгорено, за да може да се получи жизнеспособна ДНК. Въпреки това то е било с подходящ ръст и етническа принадлежност – според съдебния антрополог.
– Гилдията е платила за костите на доктора – добави Сантяго. – Нейният доклад ме накара да се чувствам по-добре, когато приключвах случая, въпреки странните неща, които бях забелязал.
– Какво? – Попита Сара.
– Беше катастрофа, няма съмнение в това – каза детектива. – Колата се увиваше около центъра на бензиностанцията като консервна кутия. Ограничени следи от плъзгане, но тази нощ е валял тон дъжд и е възможно ловеца да се е плъзнал по пътя и спирачките му да не са успели да осигурят достатъчно сцепление.
Чуха се дрезгави звуци, докато той несъмнено потриваше настръхналата си челюст.
– Но ето какво е – тази кола се е взривила като жарава, независимо дали е дъжд или не. Накарах пожарникарите да я огледат и те казаха, че след като бензиностанцията е избухнала, не са могли да направят много, за да открият други ускорители, ако е имало такива. Все пак успяхме да открием, че жертвата е носела запалителни материали – вероятно дрехи в чанти. Сякаш е искал да ги дари.
– Удобно – промърмори Елена.
– Да – продължи Сантяго. – Но макар че самоубийството беше вариант заради гадния късмет в личния му живот, нямах причина да мисля за „заместване на тялото“.
Елена долови нещо в гласа му.
– Знаеш какво тяло.
– Когато Сара ми каза, че може би Арчър е възкръснал от мъртвите, прекарах няколко минути в търсене на този странен случай, който помнех от онова време. Две от момчетата, които разказваха призрачни истории в помещението на отряда за това как телата са започнали да стават и да си тръгват от моргата и как може би недоспал лекар случайно е обявил вампир за мъртъв.
– Тяло се е загубило от моргата? – Сара прокле под носа си.
– Когато го погледна, какво знаеш – същата етническа принадлежност като Арчър, същия ръст, приблизително същото тегло дори. Може да е било тялото в колата, но няма как да знаем това. Твоят човек нямаше метал в костите си, нито пък този липсващ твърд – и ето ти го пикантното, тялото от моргата така и не беше намерено.
Елена вече нямаше никакви неясноти, когато ставаше дума за името на нападателя. Всичко съвпадаше. А чакането на подходящия тип труп щеше да обясни забавянето между смъртта на Луси и началото на отмъстителния порив на Арчър. Проблемът беше, че не знаеха достатъчно за времето, през което Луси е била на улицата, за да отгатнат кого може да преследва следващ – а Бет и Маги оставаха на прицел. Всичко, от което се нуждаеше човек с неговата подготовка, беше една-единствена грешка в защитата им, една-единствена възможност.
Тя, Сара и Сантяго приключиха разговора, след като решиха да активират отделните си разузнавателни мрежи, за да са нащрек за името и лицето на Арчър. Елена каза на Жан-Батист и Бет за кого да внимават, а тя предупреди Дженеса. Обхванат от треска за отмъщение, Арчър можеше да реши, че тя е вкарала дъщеря му в живота на проститутка. Младата жена беше във фризьорския салон с наставника си и Елена накара този наставник да заключи вратата и да затвори салона, като обеща да покрие пропуснатите ѝ ползи за деня.
За щастие на мечтите на Дженеса, наставника ѝ изглеждаше по-скоро развълнуван от интригата, отколкото потушен. Особено когато чу, че ученичката ѝ живее със старши вампир от Кулата и че той ще дойде да я вземе.
Разперила все по-тежките си криле след това, Елена реши да полети. Не знаеше къде отива, Арчър беше фантом, който не беше оставил следи, които Вивек можеше да открие, но я болеше да лети. Според съобщението, което Дмитрий ѝ беше изпратил по време на разговора със Сара и Сантяго, Рафаел се връщаше. Може би щеше да полети към него, доколкото може, а след това щеше да го изчака.
За един последен полет със своя архангел, преди крилата ѝ да се провалят.
Това нямаше да се случи.
Телефонът иззвъня в джоба ѝ.
– Ели? – От другата страна се обади Ашуини. – Имаме още две тела.
Толкова много сови я заобиколиха, че Елена трябваше да се промуши през тях, за да стигне до мъртвите, а телата на птиците бяха меки и топли до нея. Чудеше се дали Касандра не се опитва да ѝ помогне да измами съдбата.
„Това ли е? Счупеното острие? Оплаквачът?“
Нямаше отговор, но совите не помръднаха. Елена продължи нататък, като кожата ѝ се зачервяваше от горещина, а после изстиваше. Трябва ли да се отдръпне? Дали това нямаше да вкара камък в механиката на съдбата? Или пък щеше да промени бъдещето по най-лошия начин и да доведе до убийствата на Бет и Маги от ръката на Арчър?
Не, тя трябваше да приключи с това, да премахне заплахата. И не беше така, сякаш беше сама. Трите ѝ сенки от Легиона чакаха на покрива – дори Арчър не можеше да се справи с четирима обучени бойци наведнъж. И макар че мускулите на крилата ѝ можеха вяло да реагират на командите ѝ, предупреждавайки за предстоящ провал, ѝ бяха останали много пера. Не беше близо до това да изгуби и последното си.
Тя стигна до първия от мъртвите.
Дребният, пухкав вампир беше убит в комбинирания си магазин за хранителни стоки и заложни къщички в един забутан ъгъл на Квартала, а тялото му беше намерено зад щанда от редовен клиент. Цяло чудо беше, че клиента не беше решил да ограби магазина. Трупът беше толкова пресен, че кръвта беше по-скоро лепкава, отколкото суха и инкрустирана.
– Гръбнакът е пресечен на шията, ръцете са отрязани. – Джанвиер се надигна от клекалото си до мъртвия вампир. – И имаме връзка с Луси.
– Как?
– Тя е заложила бижутата си тук – обясни Ашуини. – Беше лесно да проверим регистрите, след като ни даде цялото ѝ име. – Тя посочи малкия лаптоп, който седеше отворен зад решетката, която трябваше да предпазва собственика на магазина от нараняване. – Той изискваше официални документи за самоличност и записваше всяка сделка. Даде справедлива цена, доколкото мога да преценя.
Същите записи вероятно бяха довели Арчър до неговата врата.
– Кога е заложила нещата си?
– Приблизително две седмици, след като за пръв път се срещна с Кумар.
Време, в което Луси щеше да има достъп до други средства – не можеше да източи банковата си сметка толкова бързо. Споменът се разпали при мисълта, че Дженеса е казала, че Луси няма банкова сметка. Тогава на Елена не ѝ се беше сторило странно, защото Луси беше на улицата и работеше в професия, свързана с пари в брой – и за разлика от Дженеса беше наркоманка.
– Винаги ми е давала пари за наема – беше казала Дженеса. – Но всичко останало държеше в буркан, докато не пожелаеше да го похарчи. Не вярваше на банките.
Сега обаче, когато Елена знаеше истинската самоличност на Луси, съществуването на парите ѝ в брой придоби друг облик. Като дъщеря на Убиец, тя трябваше да знае, че баща ѝ може да я проследи, ако влезе в сметките ѝ.
– Тя направи избора да заложи бижутата си, вместо да се прибере вкъщи или да поиска пари от Арчър.
Гняв или дива скръб, те никога нямаше да разберат мотивите на Луси.
– Но това е избор, който Арчър никога няма да приеме. – Да го направи, би означавало да приемат, че Луси е взела съзнателни решения по пътя към спускането си в мрака.
Това не обезсилваше страданието ѝ и по никакъв начин не оправдаваше насилието, което беше преживяла – това, което Кумар и останалите бяха направили с нея, беше непростимо, но също така не означаваше, че всяко нейно действие е било насилствено. Кумар и Лий са имали пари. Не са имали причина да принуждават Луси да заложи бижутата си.
Освен това тя не е била затворник под контрола на вампирите – това е било много рано в живота ѝ в Квартала, вероятно докато Кумар и Лий все още са я подготвяли. По онова време е споделяла апартамент с Дженеса, била е свободна да идва и да си тръгва, когато пожелае. Логиката подсказваше, че трябва сама да е взела решението да дойде в тази заложна къща.
– Коя е втората жертва?
Очите на Ашуини блеснаха.
– Съпругата на собственика, мисля. В склада.
Елена последва Аш до малката вратичка точно когато Сантяго пристигна. Тялото на една жена лежеше смачкано на сантиметри от вратата, главата ѝ беше отделена от врата. На левия ѝ безименен пръст блестеше златна венчална халка.
– Нямам мирис. Тя е човек.
Ашуини прокле.
– Защо, по дяволите, Арчър ще я убие?
– Сигурно защото е видяла лицето му. – Сантяго посочи към охранителното огледало, което щеше да даде на жената гледка отпред, дори когато беше в склада. – Той няма причина да мисли, че вече е разкрит.
Саймън Блейкли, Ерик Акоста, Нишант Кумар, Терънс Лий, дори Харисън, Елена можеха да допуснат, че отмъщението на Арчър е било оправдано. Беше заобиколил границата с Харисън, но в скръбното ѝ съзнание Харисън можеше да е причината за всички останали.
Но тези жертви, особено жената… Те просто са се занимавали с живота си, с малък бизнес. Луси беше дошла при тях, а не обратното. Собственикът дори не я беше измамил. Репликите на Арчър се бяха изместили, оправданията му вече не бяха обясними или извиними.
– Момчето ти е разюздано – изръмжа Сантяго в несъзнателно ехо на мислите на Елена. – Толкова е ядосан, че ще намери причини да продължи да убива.
– Да. – Като си пое дълбоко дъх, Елена пренебрегна отровните миризми, които искаха да се плъзнат в ноздрите ѝ, и се съсредоточи върху желязното богатство на кръвта.
Захаросани понички и студен зимен дъжд.
Вампирите можеха да имат особени миризми за нейния нос, родена като ловец, но това беше тортата – или поничката, помисли си тя с черен хумор. Върна се при тялото на магазинера, коленичи, затвори очи и вдиша аромата директно от зеещата рана в гърлото на мъртвия вампир. Главата му беше прикрепена към тялото само с кожен капак на тила.
Да, той беше захарта и поничките, и леденият удар на дъжда по кожата.
Отваряйки очи, тя се вгледа в насилието около тях. Пръските и петната от кръв по стените и пода. Кървавите следи, които водеха към задната врата. Този път Арчър не беше избягал. Не, крачката му беше уверена, но не бързаше.
„Дете на смъртни. Счупеното острие е близо. Съдбата ти наближава.“
Сърцето се разтуптя от притеснението в стария глас и Елена се вгледа право в очите на совата, докато казваше:
– Мога да го проследя. – Ашуини беше надарен следотърсач, но не можеше да го преследва по миризма; това, което правеше, изискваше време и търпение. Трябваше да се движат бързо, да проследят миризмата, преди да се е разсеяла – и веднъж завинаги да елиминират заплахата за Бет и Маги.
Арчър беше умен, сигурно вече беше изхвърлил окървавените си дрехи на боклука. Но като се има предвид скорошният характер на убийството, едва ли щеше да има достатъчно време да си вземе душ. А и беше трудно да съблечеш всяка малка частица кръв. Капчиците попадаха в косата или във вътрешната обвивка на ухото, а оръжието му щеше да се нуждае от внимателно почистване, за да премахне всички следи.
Никой ловец не би изоставил напълно добро оръжие.
Започна да се движи, меча, който беше взела от нейния и на Рафаел кула суит, натежа в ножницата, която носеше по средата на гръбнака си. Освен това носеше арбалета си, както и резервни стрели за арбалет в плосък калъф, пристегнат на бедрото ѝ – плюс по-малък брой стрели в комбиниран калъфк за стрели и ножове, носен на лявата ѝ предмишница. Това не бяха единствените ѝ оръжия; за да се изправи срещу Убиеца, щеше да ѝ е необходимо всичко, което имаше.
Сантяго и Джанвиер останаха при тялото, а Ашуини тичаше с нея, като я пазеше и изпълняваше ролята на неин резервен вариант. Совите танцуваха точно пред лицето ѝ, крилете им я блъскаха, но тя сведе глава и продължи да тича.
Беше време да приключи с това.
Назад към част 42 Напред към част 44
