Глава 44
– Аш! – Извивайки се, за да забие няколко арбалетни стрели във вратата в бърза последователност, мощните стрели разцепиха вратата, за да намерят своя дом от другата страна, Елена се затича към падналата си приятелка. Боецът от Легиона се приземи пред тях с арбалет в ръка.
– Улучи ме в крака – каза Ашуини с болезнено пребледняване. Беше притиснала ръката си върху раната. – Не е голяма артерия. Подпри ме зад контейнера за боклук и тръгнете след него – Арчър си е изгубил ума.
Елена издърпа Ашуини на безопасно място и се увери, че другата жена има оръжието си.
– Виж дали можеш да извикаш помощ. – Дори совите на Касандра да бяха отишли при Рафаел, това беше станало преди малко. Едва ли щеше да успее да стигне дотук през следващите няколко минути – Елена нямаше да разчита на изненадващия прилив на скорост, който го бе довел при нея, когато тя припадна.
Каскадата никога не беше толкова услужлива.
– Познавам хората наоколо – увери я Ашуини през гримаса, а ръката ѝ продължаваше да притиска раната ѝ. – Никой няма да ме нарани. Върви.
Елена погледна към разрушената врата и знаеше, че не може да влезе през нея. Крилете ѝ бяха твърде широки. После осъзна… крилата ѝ вече бяха мъртви. Изтръпнали. Беше изхвърлила перата си с феноменална скорост. Няколко лежаха в снега около тях. Не можеше да отреже крилата, без да предизвика отворени, кървящи рани по гърба си, но и вече не трябваше да се притеснява за щети.
– Елена. – Боецът от Легиона се премести пред нея. – Ранена си.
– Това трябва да се направи, а ти си моя Легион.
– Да. – Той се обърна. – Аз ще отида пръв.
– Съгласна съм. – Легионът можеше да се бие като берсеркери.
Тя наклони тялото си през вратата след него. Остърганите ръбове се врязаха в оскърбените ѝ крила, още пера се откъснаха, за да легнат върху разрошения сняг навън. Вътре в затворения ресторант миришеше на чесън, домати и почистващ разтвор.
Добре е да знаеш, че имат отлична хигиена.
Жалко за кръвта, която бе оставила по пода, докато минаваше през него с влачещи се след нея криле. Тя или гилдията щеше да изпрати на собствениците чек за почистването и за вратата.
Стомахът ѝ се завъртя наопаки, глада я удари в най-неподходящия момент.
Пренебрегвайки го, тя разкопча меча си с беззвучна грация. Точно поради тази причина беше избрала ножница, облицована с мекота. Нямаше смисъл да издаваш онзи великолепен звук от изваждането на меча, ако те поставяше под прицел. Тя прекоси голямото кухненско пространство… точно когато една врата се удари в стената.
Очите ѝ се стрелнаха напред.
По дяволите!
Този ресторант обхващаше не един, а два имота. Арчър беше излязъл през втора врата, за която тя предположи, че принадлежи на друг ресторант. Той беше в задния вход с Ашуини… А Елена не вярваше, че Арчър ще запомни, че Аш е приятел.
– Върви! Върви! Върви!
Боецът от Легиона се втурна след Арчър, а тя се втурна обратно по пътя, по който беше дошла. Промъквайки се през разцепената врата, тя заби ботушите си в земята, преди Арчър да е изминал половината от пътя за достъп, а Аш да се е скрила безопасно под масата на един контейнер за боклук вдясно от нея. Елена беше готова да се премести в опит да избегне куршумите, но бившия убиец вече се обръщаше, за да стреля зад него.
Елена понечи да изкрещи предупредително, но боеца от Легиона се беше поучил, като гледаше как падат братята му. Той използва меча си, за да отклони куршумите. Прикривайки се, Елена осъзна, че рискува да бъде улучена от отклонението, ако се приближи още повече – а боеца не се нуждаеше от нейната помощ.
Но все пак посегна да презареди арбалета си. В ножницата на предмишницата ѝ нямаше стрели, така че тя посегна към тази на бедрото си… За да установи, че я няма. Разкъсана или паднала в някакъв момент. Вероятно когато изтребителя на Легиона е паднал от небето и я е ударил отстрани.
Все още имаше ножове – много от тях – и меча.
– Аш, имаш ли оръжие?
– Да – каза Ашуини – но се е задръстило.
Шибаната Каскада. Това бяха хулигански ръце на гърба ѝ, които я тласкаха към съдба, която НЕ БЕШЕ ИЗБРАЛА!
– Звезди?
– Тук.
Елена взе четири звезди от своята приятелка и колежка ловец и едва тогава забеляза, че Ашуини е бледа.
– Аш?
– Загубих твърде много кръв. – Клепачите ѝ се спуснаха. – Вампир. Ще оцелея. Джанвиер ще е чул за…
Светът замлъкна, Арчър нямаше куршуми. За един миг на облекчение тя си помисли, че това е всичко: Краят на Арчър и края на пророчеството. Но трябваше да си спомни, че той е убиец.
Захвърли оръжието настрана, използва другата си ръка, за да освободи въртене на остри като бръснач звезди, дори когато меча на боеца от Легиона свистеше надолу към врата на Арчър. Две звезди се забиха в очите на боеца от Легиона и го заслепиха.
Очна течност се стича по бузите му.
Арчър извади меча си и обезглави боеца, преди Елена да успее да хвърли собствените си остриета. Зрението ѝ се бе замъглило по краищата при критичния инстинкт, отказваше да се проясни. Но тя стоеше с лице към Арчър, без да иска да го остави да избяга.
– Нямаш ли резервно оръжие? – Каза тя, а гърдите ѝ се издухаха. Единственото, което трябваше да направи, бе да го накара да говори. Скоро щяха да се появят двамата бойци на Легиона, които бяха паднали първи. – Надзор, а?
Избягвайки ножовете, които тя бе пуснала по пътя му под прикритието на разговора, Арчър извади меча, който носеше в ножница отстрани на панталоните си. Кафявата му коса беше разчорлена, горната част на тялото му беше облечена в дебел, но протрит пуловер, който сигурно беше грабнал по време на бягството си – може би от онзи бесен бездомник – и от тъмните му панталони се носеше аромат на захаросани понички и студен въздух.
Стара кръв, невидима на фона на черното.
Очите му бяха свръхфокусирани.
– Сега си една от тях, Ели – каза той, мъртво спокоен. – Мислиш, че безсмъртния живот ти дава право да се отнасяш със смъртните като с кукли за еднократна употреба.
– Не знам дали си забелязал, Арчър – каза Еленаю – но аз не съм точно безсмъртна. – Крилете ѝ влачеха тежести по гърба ѝ и тя видя ивици кръв по острите ръбове на вратата към ресторанта.
– Ще се излекуваш. – Нямаше гняв в тона му, само същото неумолимо спокойствие, докато движеше меча си в позиция на готовност.
Елена вдигна собствения си меч. С арбалет се справяше по-добре, отколкото с меч, но не беше начинаеща фехтовачка. Истинският проблем беше, че меча на Арчър беше много по-тежък. Нейният нямаше да издържи дълго срещу неговия, но нямаше нужда да издържи дълго. Елена не беше дошла тук, за да се бие с мечове. Беше тук, за да сложи край на това, както може.
– Край – каза тя на опитния ловец пред себе си. – Знаеш, че е свършило. Вече няма как да се скриеш.
– Няма да се скрия – каза той, а гласа му беше студен. – Аз ловувам. – Той замахна с меча.
Елена затанцува назад… И едва не се спъна в едното пропаднало крило. Успя да се хване в последния момент и се задържа на краката си, докато блокира удара му. Внимавай, Ели – напомни си тя, когато Арчър се отдръпна. Използвай ножовете си и звездите на Аш.
Тя хвърли първата звезда… И внезапен вятър я изтръгна от курса. Кожата ѝ се смрази и тя разбра, че това ще бъде бой с мечове.
Противникът ѝ имаше предимството не само на тясното пространство, но и на малко по-дългия си обхват. Елена хвърли ножовете и две от останалите звезди без предупреждение. Вятърът отново ги прекъсна – но единия нож успя да премине.
Съскайки от болка, Арчър изтръгна острието, което тя бе забила в бицепса му, и го захвърли настрани, но запази дистанция от нея. Очите му се стрелнаха към контейнера за боклук, в който се криеше тялото на Ашуини.
– Тя също е една от тях – каза той. – Симпатизантите на вампирите не заслужават милост.
– Няма да твърдя, че Ерик Акоста, Саймън Блейкли, Нишант Кумар и Терънс Лий не са заслужавали наказанието си.
Очите на Арчър се стесниха.
– Тогава защо ми пречиш?
– Защото наказваш хора, които не са направили нищо лошо. Харисън не е подгонил Самария. Той не я е довел в Квартала, не я е малтретирал. Както и собствениците на заложната къща не са откраднали бижутата ѝ – тя сама е избрала да ги заложи за пари.
Цветът зачерви бузите му, в очите му блесна ярост.
– Тя никога нямаше да е в това положение, ако не бяха кръвожадните чудовища, които ловуват момичета като нея. Чудовищата и техният добитък, които водят другите към клане.
Елена с шок осъзна, че той говори за Дженеса, чието единствено престъпление беше, че се беше вкопчила в Самария/Луси като приятелка.
– Правилата ти се променят. – Елена изпитваше затруднения да се движи, изтръпнаха пръстите на краката ѝ и самите върхове на ръцете ѝ. – Започваш да преследваш хора, които никога не са докосвали дъщеря ти.
Арчър се сниши в бойна стойка.
– Предполагам, че зет ти спи спокойно нощем, защото не смята, че храненето на чудовищата е равносилно на това самият той да бъде чудовище. Моето момиче, моята сладка Самария все още щеше да е жива и да диша, вместо да гние в земята, ако той я беше закарал вкъщи онази нощ!
– Тя беше възрастна, Арчър! Харисън не би могъл да я измъкне от бара!
– Ти не знаеш нищо за нея. – Арчър отново започна да настъпва, светкавично размахваше меча си и се движеше със смъртоносна скорост. Елена трябваше да се отдръпне, за да си осигури повече място, но не можеше да го направи, без да изложи Ашуини. Мечът на Арчър, знаеше тя, щеше да пререже врата на Ашуини като горещ нож през масло.
Тя започна да хвърля ножове с едната си ръка, като обсипваше въздуха с метал, докато използваше тънкото острие на меча си, за да се блъсне в неговото. Вибрацията се разнесе по треперещата ѝ ръка, но оръжието издържа.
Внезапна атака, която изтръгна от нищото, докато сърцето ѝ се напрягаше. Арчър изгуби достатъчно земя, за да ѝ даде възможност да диша и да се надява, че другите двама бойци от Легиона са се вдигнали и са на път. Елена се възползва от предимството си, като завъртя острието на звездата към него. Вятърът промени траекторията ѝ достатъчно, за да може смъртоносното острие само да докосне страничната част на врата му.
Надавайки кръвожаден вик, Арчър се насочи към нея с вдигнат меч. Вятърът намаля до мъртвешко спокойствие, без да му оказва съпротива. Извън хвърлящите ножове и звезди, Елена тръгна да го избягва, като възнамеряваше да изплъзне краката си и да го спъне… Но тялото ѝ я подведе. Нещо се счупи в крака ѝ, което я накара да се спъне тромаво… И Арчър заби меча си в корема ѝ.
Тя погледна надолу към острия като бръснач метал, заровен в корема ѝ, към острието, излизащо от гърба ѝ, и си помисли за своя архангел. Не. Майната ѝ на съдбата. Но бунтарските ѝ мисли бяха замъглени в краищата, кръвта ѝ се стичаше надолу, за да се разлее в мръсния сняг.
Арчър отдръпна меча си.
Докато се свличаше на колене в студа, тя видя, че меча е червен.
Назад към част 44 Напред към част 46
