Глава 45
„ЕЛЕНА!“
Рафаел не си направи труда да хаби думи за мъжа, от чийто меч капеше кръвта на Елена. Един-единствен прилив на сила и този човек беше изпепелен. Рафаел не се интересуваше от това кой е той и каква е мотивацията му да навреди на Елена. Интересуваше го единствено ловеца с почти бяла коса, който беше коленичил в окървавения сняг, с ръце, притиснати над бликащата рана в стомаха си, и с очи, които го гледаха как се приземява.
На лицето ѝ се появи мека усмивка, когато той стигна до нея.
– Ти си великолепен в полет. – Беше шепот, почти без звук. – Аш…
– Помощта идва. – Беше предупредил Джанвиер и всеки друг вампир и ангел, на които се доверяваше в околността, когато призрачните сови се бяха появили около него, предупреждавайки го да отиде при Елена.
Но никой не беше намерил сърцето му, неговата Елена, навреме.
Совите го бяха довели дотук на бели криле, докато Рафаел изтласкваше безсмъртното си тяло до краен предел, а крилете му от бял огън отхвърляха опитите му за противоестествена скорост. Беше се изпотил, сърцето му биеше с рев, но совите не се бяха променили. Те седяха мълчаливо и тържествено около смъртно раненото тяло на Елена.
Мотора се разби на пътя, докато Джанвиер тичаше по тъмната алея към жена си.
– Приятелката ти е в безопасност – каза Рафаел на ловеца си, защото знаеше, че това има значение за нея.
Въздишка.
– Съжалявам… – Кръвта се изкашля от устата ѝ. – Имаше… Толкова много пера оставаха… Когато започнах. Мислех, че ще мога да се преборя със съдбата.
Притиснал я в обятията си, с твърди и блестящи криле, Рафаел се издигна във въздуха, докато двама бойци от Легиона възкръснаха от мъртвите. Той им каза да останат при Джанвиер и Ашуини.
– Майната ѝ на съдбата – каза той в отговор на думите ѝ. – Ние сами ще напишем бъдещето си. – И в това бъдеще Рафаел нямаше да има мъртва съпруга.
„Дете на пламъците.“
Да бъде наричан „дете“ от някой друг, освен от майка си, беше странно за Рафаел, но Касандра беше по-възрастна от Древните. За нея той беше едва оформен.
„Касандра“ – каза той, – „благодаря ти за предупреждението.“
То не беше дошло достатъчно скоро, но той беше намерил Елена, докато тя все още имаше живот в тялото си. Сега летеше със съпругата си не към Кулата, а към дома им. Вече беше наредил на Нисия да го посрещне там. Елена не би искала да бъде видяна по този начин от хората в Кулата. Тя беше воин, силата ѝ беше нейната броня.
„Съдбата се пренарежда. Тя трябва да умре, за да може другия да живее.“
С твърда челюст Рафаел се приземи върху снега пред дома им.
– Рафаел. – Гласът на Елена, толкова тънък сега. – Крилата ми…
Кожата на Рафаел пламна от златна мълния.
– Те ще се излекуват. – Той щеше да се бори със самата Каскада, за да се случи това.
– Не. – Плитки вдишвания, замъглените ѝ очи намират неговите. – Отрежи ги. Те са мъртви.
Гняв го разкъса, защото тя беше права; крилата ѝ не бяха нищо друго освен тежки издатини, които дърпаха гръбнака ѝ, кухи и без сила. И все пак да лиши Елена от крилата ѝ?
– Хбебти? – Това беше молба.
– Съжалявам, Архангеле. – Тялото ѝ се люлееше в неговото. – Моля те.
Можеше да го простреля отново и отново и щеше да боли по-малко.
Той я премести в прегръдката си, така че тя „застана“ срещу него. Кръвта ѝ капеше върху снега. Едва успял да прозре през гневната си мъка, той използва силата си, за да изреже чисто двете крила от гърба ѝ, като при това запечата раната. Те паднаха окървавени и счупени на снега.
Един изблик на сила и крилата ѝ се превърнаха в пепел.
Той не искаше Елена да вижда ампутираните си крила. Отново я притисна към гърдите си и изтича в къщата.
Лицето на Монтгомъри бе изписано с ужас, но слугата му се задейства.
– Ще донеса консумативи, за да помогна за раните.
– Нисия идва! – Рафаел се издигна на крилете си до втория етаж и тяхната спалня. – Доведи я веднага щом кацне.
Миг по-късно той положи кървящата си и тежко ранена съпруга на леглото и изпадна във внезапна паника.
– Трябваше да те заведа при човешките лекари.
Кървави пръсти докоснаха бузата му.
– Не. Виж.
Дебели бели нишки покриваха гърба на ръката ѝ, а когато свали якето ѝ и горнището, което носеше под него, за да разкрие бруталното нараняване на стомаха ѝ, откри още от тези деликатни нишки, пълзящи по кожата ѝ. Той ги изтръгна на купчинки, но те само се възстановиха. Като лиани, които растяха върху нея като почва.
– Каскада. – Гласът ѝ беше като въздух, а Елена сложи окървавена ръка върху неговата. – Не е човешко нещо.
Разкъсвайки китката си, Рафаел тръгна да капе кръвта си в устата ѝ. Тя не го спря, макар че направи физиономия, ловеца му свиреп и див, а смеха и вечността му. Очите ѝ пламнаха в златисто и той си помисли, че ще се получи… Точно когато златни струи енергия се изляха от стомашната ѝ рана, за да потънат обратно в него.
Очите ѝ помръкнаха, отново станаха смъртно сиви.
– НЕ! – Това беше рев на звук. – Защо тялото ти отхвърля енергията ми?
– Аз съм смъртна. – Елена изкашля още кръв.
„Време е, дете на пламъка. Тя трябва да умре, за да може другия да живее.“
Рафаел тръгна да изтласква Касандра от съзнанието си – той не беше Елена, която нямаше такава способност. Той беше архангел. Но частица разум се промъкна през бурята в него.
„Кой е другия?“ – Единственият въпрос, на който Касандра не беше отговорила. – „Ще живее ли Елена, ако унищожа Другия?“ – Рафаел не се интересуваше дали другия е същество, способно да сложи край на самия Леуан; претеглено спрямо живота на Елена, това неизвестно същество нямаше никаква стойност за него.
„Тя е другата.“
Думите нямаха смисъл.
– Касандра казва, че ти си другата – каза той на своята съпруга.
Грохотът на краката, Нисия се втурна в стаята, за да скочи на леглото до Елена.
Рафаел държеше ръката си притисната отстрани на лицето на Елена, докато лечителката се опитваше да запечата раната, която бе оцветила леглото в тъмно алено.
– Аз съм другата – повтори Елена с кървав шепот.
„Това е време на промяна.“
Надеждата се разтвори в сърцето на Рафаел
„Дали това е само етап от развитието ѝ? Подобно на съществата, които образуват хрущял, а след това се появяват? Това би обяснило белите нишки, които сега се разпростираха по шията ѝ на фини пипала, като живи снежинки.“ – На гърдите ѝ мястото, което Легиона бе нарекъл огледало, седеше безмълвно и тъмно под дебелата бяла покривка.“
Грешка, помисли си той, това е грешка. Огледалото не би трябвало да поглъща цялата светлина, цялата енергия.
„Да“ – каза гласа на Касандра в същия миг. – „Но тя няма да се събуди. Другата ще се събуди.“
Рафаел откри търпението, което не знаеше, че притежава.
„Какво ще стане с моята Елена?“
„Спомените, мислите, смеха, сълзите – те няма да оцелеят. Другата ще бъде нова. Раждане.“
Ужасът се вкопчи в него.
– Елена, трябва да слушаш. – Той я целуна и когато тя отвори тежките си клепачи, ѝ каза думите на Касандра и видя зората на собствения си ужас.
– Рафаел.
– Спомням си, хбебти. Помня.
„Предпочитам да умра като Елена, отколкото да живея като сянка.“
Думи, които тя му бе казала преди много време, когато той бе говорил за изтриване на определени спомени от съзнанието ѝ.
„Защо?“ – Попита Касандра. – „Защо Каскадата убива Елена? Тя е моето сърце и причината да мога да се боря с Леуан. Нейната смъртност беше помогнала за създаването на горския пожар, който беше единственото оръжие, за което знаеха, че действа срещу Леуан.“
„Дете на огъня, дете на любовта, не можеш да носиш достатъчно от дивия, ярък огън в тялото си, за да се бориш с кошмара, който идва. Този път огледалото не е достатъчно. Трябва да има съд.“
Яростта му се превърна в лед.
„Не желая да бъда Леуан, която се храни от другите, и нямам нужда някой да превръща съпругата ми в енергиен контейнер. На мен ми трябва тя.“
„Приключи с нея сега или позволи на новородения съд да се издигне. Това е единствения избор.“
– Господарю. – Нисия, винаги непоклатима, се разплака толкова силно, че едва можеше да говори. – Не мога да накарам тялото ѝ да се излекува само. – Тя вдигна окървавени ръце от раната на Елена. – Силата ми е отхвърлена.
– Върви – нареди Рафаел. – Аз и моята съпруга трябва да вземем решение.
Елена едва се държеше в съзнание, но успя да срещне погледа му.
– Кажи ми.
И той го направи.
Слаба усмивка.
– Прославен резервоар за газ?
– Сега не е време за шеги, ловецо на гилдията. – Той понечи да я притисне в прегръдките си, но тялото ѝ беше сковано от всички нишки, които цъфтяха по кожата ѝ. Няколко тънки пипала пропълзяха по бузата ѝ. – Трябва да намерим трето решение.
Ръката на Елена се сви на леглото, слабо движение, клепачите ѝ потрепваха.
А ума на Рафаел изстина по начина, който бе вбесил неговата съпруга. Но сега, в ужаса, това му позволи да мисли с кристална яснота.
– Елена, мога да взема спомените ти, всичките ти. – Никога не бе опитвал да събира толкова масово спомени, винаги бе вземал или изтривал само отделни такива. – Аз съм залят с власт. Мога да те задържа в себе си, докато тялото ти се върне. – Това беше всичко, което „новороденото“ щеше да бъде – нито ум, нито сърце, нито душа.
Никога нямаше да е неговата Елена.
– Довери ми се, Елена – моя – помоли той. – Няма да накърня съзнанието ти. Ще те държа на сигурно място дълбоко в мен.
– Довери се… – Вдишване. – Винаги.
Но когато постави двете си ръце около главата ѝ, тези ръце пулсираха със златна сила, и се опита да я придърпа в себе си, не успя. Отново и отново.
– НЕ. – Гласът му избухна със сила, която тук беше безполезна.
– Дори архангел – прошепна Елена, докато миглите ѝ се затваряха – не може да носи две души.
– Нямам намерение да те предам на Каскадата. – Той разкъса разцъфналите по лицето ѝ нишки, за да може да я види. Те отново разцъфнаха и той отново ги откъсна.
И отново. И отново.
Всеки път, когато го правеше, лицето ѝ ставаше по-тънко, а костите ѝ – по-видими. Елена беше погълната. И цялата му сила не означаваше нищо. Ако Каскадата искаше да го превърне в чудовище, беше избрала идеалния ад, за да го сломи. Кожата му гореше със сияние, което караше косата на Елена да изглежда като огън, когато той откъсваше нишките с неумолимо съсредоточаване.
– Кнебек Рафаел. – Дъхът ѝ затрепери.
Тя умираше в ръцете му, крилата ѝ бяха откраднати, бъдещето им – заличено.
Като отметна глава назад, Рафаел изрева болката и яростта си. Когато отново успя да види, да се съсредоточи, той видя Първичния, приседнал на парапета на балкона отвън. Около него бяха кацнали стотици легионери.
– Защо Каскадата се интересува дали имам силата да се бия с Леуан? – Каскадата не беше разумно същество; тя беше сливане на времето и силата, което оформяше безсмъртните по странни, неочаквани начини.
Касандра не отговори.
Но Първичния каза:
– Не е така. Не търси само хаос. В една сила няма хаос.
– Няма да съм жив без теб – каза той на своя воин. – Аз ще бъда друга форма на мъртвите. Няма да се интересувам от добро или зло.
Сега дъха на Елена беше толкова плитък, че почти не съществуваше, но тя принуди очите си да се отворят с волята, която той бе обикнал от първия път.
– Остани… – Тя се изкашля, а кръвта изцапа туниката му – малко смъртен, нали, Архангеле?
– Ти си моята смъртност. – Студен и тъмен, ума на Рафаел проряза сенките, за да види всяка съществена истина. Силата му беше отхвърлена, защото беше твърде безсмъртен по природа, а Елена отново беше смъртна. Докато нишките не я погълнат цялата и не започне прехода, тя щеше да остане смъртна.
А сърцето му… Сърцето му беше малко смъртно. Трябваше да остане малко смъртно, за да може пророчеството на Касандра да се сбъдне, когато света отново се изправи пред Леуан. Трябваше да остане архангел, целунат от смъртта – и именно около сърцето му с допира на смъртността лумна огънят.
В това сърце новата му златна енергия бавно се превръщаше в още повече огън, задвижван от волята и отказа му да бъде манипулиран. Сърцето му беше двигателят на промяната, който филтрираше новата енергия във възможно най-опасната ѝ форма. Но дивия огън никога нямаше да се роди без Елена.
Това щеше да е риск. Ако сгрешеше, Елена щеше да умре.
Но ако той не направеше нищо, тя щеше да умре.
Скъсвайки туниката си, докато дъха ѝ ставаше все по-плитък, а тя се бореше до последно да запази съзнание, той промуши ръката си през гръдния си кош с архангелска сила, за да улови биещото си сърце. Агонията беше ослепителна, очите на Елена внезапно се разшириха от паника, но Рафаел имаше задача за изпълнение.
Той пусна сърцето на леглото, където то продължи да пулсира трескаво. Разполагаше само с мигове – дори един архангел не можеше да функционира без сърце. Регенерирането му щеше да отнеме време, а той трябваше да действа, преди това сърце да е умряло. Родената от Златната каскада енергия пулсираше в сърцето му, но вътре се криеше почти неконтролируем и сияен бяло-златист пламък… С преливащи се краища на полунощ и зора.
Най-ранната, най-първична форма на горския огън.
На Рафаел и неговата съпруга.
– Тялото ти не може да поеме пълноценно архангелско сърце – успя да каже той, дори когато собственото му тяло започна да изключва. – Но малка част от него би могла да ти даде достатъчно сила, за да устоиш на тиранията на каскадните енергии.
В очите на Елена се появи страдание и тя понечи да протегне ръка… Но точно тогава гърдите ѝ се разтресоха в последен, задъхан дъх. Белите нишки започнаха бързо да разцъфтяват по тялото ѝ, готови да я погълнат и да родят отвратителната му Елена.
Без да се колебае, Рафаел прокара ръка през собствения ѝ гръден кош и изтръгна сърцето ѝ, когато слабия и неработещ орган, осеян с бели нишки, даде последния си удар. Той използва силата си, за да изреже толкова голямо парче от собственото си сърце, колкото смяташе, че тялото ѝ може да понесе, от самата сърцевина – частта с най-силен огън, и го напъха в кървавата кухина.
Дивият огън експлодира в гърдите ѝ, но зрението му избледняваше, тялото му беше на път да се преобърне. Докато падаше, погледа му попадна на уязвимото и меко смъртно сърце на Елена и той не можеше да го изостави. Той щеше да го защити. Вдигна го, пъхна го в дупката, където трябваше да бъде сърцето му… И падна на леглото, крилото му натежа над тялото на Елена, а устата му беше пълна с кръв.
„Родена от смъртта. Смъртно падане. Смъртоносно сърце. Сладката целувка на Амброзия. Крилата на зората. Криле на нощта. Това ще бъде.“
Назад към част 45 Напред към част 47
