Глава 4
Инстинктите на Елена изкрещяха.
Първата ѝ и най-непреодолима реакция беше да се бори – тогава осъзна, че крилото ѝ се свлича още по-тежко, а неизвестната сила я изтласква от опасната зона. След като се приземи благополучно недалеч от ридаещите или предсмъртно мълчаливи струпвания на оцелели, тя се обърна, за да отиде до самия край на разкъсването в земната тъкан.
Гъста течност се движеше бавно долу, цвета ѝ беше нажежен до оранжево-червено. Въпреки движението, сега тя изглеждаше спокойна, а земята, върху която стоеше Елена, стабилна. Горещината, която излизаше от дупката и попадаше в лицето ѝ, обаче беше изгаряща и даваше да се разбере, че нищо и никой няма да оцелее след контакта с разтопената магма.
Течни кости, кожа, превърната в трески, спукани очни ябълки… Дамян Хейл не бе заслужил такава съдба заради престъплението арогантност и самонадеяност.
– Почивай в мир, Дамян – промълви тя, докато приклякаше, за да огледа ръбовете на дупката, с дълбокото съзнание, че Имани ще скърби за загубата му. Както беше казал Рафаел, ангела може и да беше задъхана стара клечка, но не беше немилостива.
„Елена.“ – Солта и морето, разбиваща се вълна на жестока сила, позната ѝ като собствения ѝ дъх. – „Океанът е бурен и се надига в резултат на неотдавнашния земен трус. Махай се от крайбрежието, ако си близо до него.“
„Значи земетресението не е било локализирано в този регион. Намирам се в подножието на Катскилс – и пред мен има дупка, пълна с прекрасно бълбукаща лава.“
Най-малката пауза.
„Ловецо, трябва да обсъдим склонността ти да откриваш опасности. Аз съм на път.“
„Има ли щети в града?“ – Беше пълен с хора, които тя обичаше.
„Изчакай.“ – Тридесет секунди по-късно. – „Дмитрий казва, че няма докладвани щети. Трусът е бил широко разпространен, но слаб, с изключение на планините близо до мястото, където стоиш.“
Стягането в гърдите ѝ се облекчи, Елена се надигна от клекналото си положение и трябваше да се пребори с едно изохкване – по дяволите, сигурно е наранила крилото си повече, отколкото предполагаше. Тя се погрижи да се увери, че го държи в правилната позиция, преди да се отправи към оцелелите.
Нямаше смисъл да утежнява нараняването с разхвърлян мускулен контрол.
Сред сбирката от смъртни и млади вампири на почивка беше един пясъчнокос вампир с лаптоп под мишница; носеше кафява поло риза с графично лого от едната страна, което смътно приличаше на набор от хижи на фона на планина.
– Вие от персонала ли сте? – Попита Елена мъжа, който миришеше на скъсана хартия и смачкана мента.
– Управител – каза той, бялото на очите му все още се показваше, а оцъкленото му внимание беше насочено към мястото, където някога хижите бяха заели централно място. Луничките му се открояваха като острови на фона на безкръвния оттенък на загорялата му кожа.
– Предполагам, че не разполагаш със списъка на гостите на този лаптоп?
Той се взираше в нея дълго време, преди да примигне и да подръпне глава нагоре-надолу като счупена марионетка. Но това действие сякаш го изкара от шока и той отвори лаптопа без повече подканяне от нейна страна. Докато той правеше поименна справка, тя отговори на съобщението на Вивек, в което я питаше дали е добре, след което върна вниманието си към поименната справка.
Единственият човек, който не отговори на името си, беше „Джон Смит“. Не беше ракетна наука да се досети, че това е бил Дамян Хейл, но Елена получи описание от управителя, за да е сигурна. Не се наложи много да го подканя – Хейл се беше настанил съвсем наскоро, а управителя дори си спомни малкия белег на веждата му, който Елена беше забелязала на снимките, изпратени на целта ѝ.
„Маркерът във времето.“
Отърсвайки се от тръпката, която заплашваше да я обхване при спомена за онзи неземен глас в главата ѝ, Елена разпери, а след това притисна крилата си към гърба. Това беше автоматично действие, което тя често правеше, когато се намираше на земята за дълъг период от време. Чувстваше се добре да разпъва крилата си.
Но не и днес.
По гърба ѝ се появиха пробождащи тръпки. Бръсначи, оформени като дълги игли.
Тя си пое дъх, издишайки болката. Поне не ѝ беше трудно да държи оцелелите далеч от лавовата яма. Никой не искаше да се окаже с разтопена от костите му плът, а звуковото петно от смразяващите писъци на Дамян Хейл беше твърде актуално, за да бъде пренебрегнато. Когато управителя предложи да организира автобус, който да отведе гостите му до временни квартири в града, никой не се поколеба да се съгласи.
Рафаел пристигна преди транспорта.
Елена чу хлипането на възела от оцелели, когато се появиха величествено разперените криле. Слънчевата светлина искреше от бяло-златистите нишки в перата му, а среднощната коса се отдръпваше от вятъра, породен от кацането, за да разкрие чистите линии на бруталното в мъжката си красота лице.
– Архангел. – Нежен шепот, също толкова нежна ръка, която се плъзга по ръката на Елена.
Изненадана, тя погледна надолу и видя, че там стои момче на около пет години с възторжена усмивка на лицето. Меднокафявата му кожа сияеше, а широките и високи кости под бебешката мазнина на лицето му ѝ напомняха за снимката, която Ранзъм ѝ беше показал на неговия прадядо чероки. Разбира се, че щеше да е дете, което не се страхува; децата никога не се страхуваха от Рафаел.
„Имаш почитател, Архангеле.“
Рафаел прибра крилата си към гърба с воинска ефективност, преди да се обърне и да кимне в поздрав на детето. Очите му бяха толкова чисто сини, че почти болеше да го гледаш, а кожата му – слънчевозлатиста. Днес носеше изтъркани кафяви кожи, по които личаха следите от минали битки и спаринги. Туниката оставяше ръцете му голи и разкриваше изваяните мускули на бицепсите му. Беше воин, преди да стане архангел, и винаги щеше да си остане воин.
На левия му безименен пръст имаше масивен платинен пръстен с квадратно парче тъмен кехлибар, което имаше сърце от чист бял огън. Нейният знак. Носен винаги от същество, което е живяло хиляда и петстотин години преди тя да се появи.
Ако топлината, идваща от дупката, беше пулс, то силата на Рафаел беше пулс, който биеше дълбоко в костите ѝ.
Той беше смъртоносен и красив.
Но най-вече той беше неин.
И имаше достатъчно сърце в себе си, за да не смаже това на едно малко момче.
До Елена очите на момчето се разшириха от признанието, а тихата връзка беше повече от достатъчна, за да внесе радост в детския му свят. Засияло от ухо до ухо, то побягна обратно към родителите си – които едва със закъснение бяха разбрали, че се е измъкнало.
Елена се приближи до Рафаел на ръба на дупката, осъзнавайки смъртоносната тишина, настъпила зад тях. Хората се опитваха да не привличат вниманието на смъртоносен хищник. Всички с изключение на едно малко и светлооко момче, което не обръщаше внимание на отчаяните опити на родителите си да го затиснат; искаше да им разкаже всичко за това как го е видял архангела!
– Силен е – промърмори Рафаел, макар че вниманието му беше насочено към лавата, хипнотизираща с разкошно бавните си движения. – Ще кажа на Дмитрий да го държи под око, докато расте.
– Мислиш ли вече да го вербуваш за Кулата?
– Работата на един архангел никога не свършва. – Той разпери крилата си. Едното се прокара по гърба ѝ в ласка между влюбени, между архангел и неговата съпруга. – Държиш крилата си с необичайна твърдост. – Тези пронизващи сини очи, образувани от смачкани сапфири и светлина, уловиха много по-прозаичната сивота на собствения ѝ поглед – прозаична, но без сребърния ръб, който се бе появил, когато тя навлезе по-дълбоко в безсмъртието си.
– Изкривих лявото. – Тя направи физиономия, като протегна едната си ръка, за да манипулира рамото си в опит да облекчи дискомфорта. – Сигурно съм тръгнала под грешен ъгъл или нещо подобно. – От усещането, че е направила нещо на бедното си крило. Надяваше се лечителите да не я заколят, докато раната заздравее.
Но когато Рафаел се намръщи и започна да вдига ръка към гърба ѝ, тя поклати глава.
– Не хаби лечебната си енергия върху мен. Не, искам да бъдеш в пълна сила при всичко това, което се случва. – Тя направи жест към смъртоносната красота на горещата, украсена със скъпоценни камъни пропаст пред тях. – Лечителите от кулата ще ме излекуват.
Мръщенето не изчезна, но Рафаел все пак спусна ръката си и върна вниманието си към пропастта.
– Не усещам никаква необичайна енергия от нея.
– Слава Богу. – Тя сложи ръце на хълбоците си. – Мога да живея със случайна лава, но бих предпочела да се размина със зомбита или други гадости, които изпълзяват оттам.
Шепот, листата се разклащат. Скорците масово се надигнаха от дърветата зад мястото, където някога се намираха хижите, а малките им телца представляваха черен облак в небето, който за един спиращ сърцето миг се завихри във формата на огромни ангелски криле. После изчезнаха, разпръснати по всички краища.
Елена погледна към Рафаел, но видя, че погледа му остава в небето. Нейният обаче се спря на знака на Легиона на дясното му слепоочие. Линиите бяха сложни и се оформяха във формата на стилизиран дракон, без да са меки. Пламтеше в опасно синьо, осветено от парещ бял огън, артефакт на древна сила, която живееше в Рафаел.
Елена вдигна пръстите си, за да докосне следата.
– Той гори.
„Каскадата започва отново. Чудя се колко ли ще продължи този цикъл и дали няма да е последния преди катаклизмичното кресчендо, за което ни предупреждават от Легиона.“ – Гласът на Рафаел е морето в най-спокойния си вид, докато под него се вихрят коварни течения. – Погледни нагоре.
Елена се поколеба, без да иска да види каквото и да е, което бе привлякло вниманието на архангела. Не искаше да знае защо кожата на Рафаел изведнъж бе обляна със светлина, която съдържаше краища на пурпур. В същото време тя трябваше да види, трябваше да знае за заплахата, която се задаваше на хоризонта.
Погледна нагоре.
Небето кипеше червено и гневно като лавата в краката им.
А дъжда, когато падаше, беше почти достатъчно горещ, за да изгори. Миниатюрни куршуми се стреляха в снега, създавайки десетки хиляди малки тунели и карайки оцелелите да бягат към сянката на дърветата.
Нищо от това обаче не беше толкова лошо, колкото натрапчивия и стар, стар глас в главата на Елена, който не беше нейния собствен: „Дете на смъртните, твоето време идва. Защото човек трябва да умре, за да може да живее.“ – Въздишка, пропита с ужасна тъга. – „Ти трябва да умреш.“
Назад към част 4 Напред към част 6
