Глава 48
– Шшш, скъпа моя, шшш.
Рафаел не беше стоял в това зелено поле, далеч от цивилизацията, от… Много време. Беше момче, когато падна. Когато майка му го е блъснала на земята. Кръвта му беше рубин върху чистото зелено на тревата, всяка нишка беше така съвършено проектирана, всяка капка роса беше диамант.
А костите му, те бяха на толкова много парчета, че дори не можеше да пълзи.
Лежал е на полето, докато сезоните се сменяли. Гледал е как едно насекомо се труди по земята. И е слушал как пеят птиците. Те му носеха плодове, тези птици, мислейки го за младеж, изпаднал от гнездото. Лежеше със счупените си крила върху тревата, докато тя растеше около него и над него.
В кръвта му бяха разцъфнали диви цветя.
Преследваше го спомена за нежните крака на майка му, която се отдалечаваше. Босите ѝ стъпала, стъпващи по тревата, белязани с кръвта му, докато бялата ѝ рокля трептеше на глезените ѝ.
– Сини очи, чисти като сърцето на слънцето. Коса като сърцето на полунощ. Моят син, който е нейното огледало.
На това поле той беше счупено огледало.
Рафаел се намръщи, когато птиците замлъкнаха.
– Огледало – изрече той на глас в тишината на това поле, където майка му го беше оставила.
„Аекларите са огледала.“
„Огледалото не е достатъчно.“
Звуците се сблъскаха в спокойствието на това място извън времето и той разбра, че сънува. И си помисли за последния път, когато беше преживял този спомен. Тогава Елена бе нахлула в съня му. Беше го намерила и в стигианския мрак на морето, когато Легиона го привлече в своите владения.
Звуци отново разкъсаха тишината – меч срещу меч, отчаяна битка.
– Малка помощ, Архангеле. – Гласът беше слаб, но той щеше да го познае, дори да беше беззвучен.
Съпругата му отново нахлуваше в съня му.
Макар да знаеше, че това е само опита на съзнанието му да открие нейното и да запълни празнотата с илюзия, Рафаел извади мечовете си от кръстосаните ножници на гърба си и пристъпи напред от тревата в дълбокото сиво нищо, което му напомняше за мрака под океана.
Тогава той я беше запалил с огън, създавайки малко слънце.
Извиквайки новородените трептения на огъня от тялото си, той ги хвърли нагоре в сивото. То проряза света със светлина. И той се завъртя, преди да е осъзнал какво е видял, а гърба му се удари силно в гърба на Елена.
Той вдигна мечовете си, за да блокира удара на нападателя, който нямаше лице.
– Какво ти отне толкова време, Архангеле? – Обади се в отговор Елена.
– Разравям сърцето си около твоето – отговори той, дори когато се завъртя, за да ѝ помогне да блокира настъплението на трима жадни за кръв вампири с кукирани нокти. – Ще пазя сърцето ти, но то е твърде смъртно за един архангел. Трябва да отгледам безсмъртно около него.
Дишайки тежко, Елена каза:
– Това е супер странно, защото в гърдите си имам най-огромното сърце. Но вече свиквам с него. – Гърбът ѝ отново се притисна в неговия, а назъбените белези от мястото, където беше ампутирал крилата ѝ, бяха видими за него дори през нейните и неговите дрехи. – Каскадата ми взе шибаните крила! – Всяка дума беше придружена от хвърлящо се острие, което намираше целта си.
Тялото на Рафаел се раздвижи, кръвта му пламна.
– Аз ли съм в твоя сън, Елена, или ти си в моя? – Тя се чувстваше истинска, а не илюзия. Когато кожата му се допря до нейната, когато крилото му се движеше по тялото ѝ, когато гласа ѝ стигаше до него, всичко беше наред.
– Нямам представа. – Притеснителна целувка, когато тя отново се изправи срещу него, а грубото физическо действие заличи всякаква представа за сънища и илюзии.
Очите ѝ се стопиха до сребро, нечовешки в своята красота.
– Вече си спомням, Архангеле. – Извивайки се, тя блокира нова атака, докато той правеше същото.
Когато се събраха отново, тя беше без дъх.
– Не трябваше да ми даваш сърцето си. Не трябваше да вземаш моето – то беше напълно смъртно с примес на каскадна странност.
– Би било хубаво да ми благодариш. – Той обезглави орда преродени с гниещи крайници. – Не всеки ден човек ти дава сърцето си.
– Какво казах за шегите? – Тя го побутна нежно с дръжката на меча си, преди да бъдат залети от противници.
В един малък миг на спокойствие:
– Рафаел, докога ще продължаваме така?
– Не за дълго – каза той, като успя да види зелената трева отвъд сивото. Можеше да излезе и да се върне на онова поле, толкова блестящо, ярко и кърваво. – Виждаш ли полето?
– Какво поле? Това, което сънуваш?
– Да.
– Не.
– Тогава аз съм в съня ти. – Ако неговата смъртна съпруга веднъж беше нахлула в неговия сън, не можеше ли той да нахлуе в нейния? Тя го бе закотвила в сънищата, в кървавата буря, която се бе опитала да го превърне в студено, безсърдечно същество с чиста сила.
Притиснал Елена към себе си, той прибра единия си меч и я хвана отстрани за врата.
– Елена – моя, както ти беше моята котва, така и аз съм твоя.
Ръката ѝ се издигна до бузата му, а меча ѝ падна настрани, дори когато светлината на дивия огън започна да избледнява и мрака се приближи, готов да я погълне. Зад него зеленината на полето стана по-ярка.
– Толкова съм уморена, Архангеле – каза му дивата и красива Елена, която не знаеше значението на това да се предадеш. – Наистина трябва да се събудим.
Той се възпротиви.
– Пъшкулите са твърде малки.
– Няма крила? Или става дума за още повече липсващи крайници? – Тя притисна пръстите си към устните му. – Скоро ще разберем. – Въздъхна, преди да се озове в прегръдките му.
Около тях сивото бушуваше, протягайки грабващи пипала към нея. И той знаеше… Че трябва да ги събуди, преди Каскадата да получи това, което иска, и да я погълне. Дори Елена не можеше да се бори вечно.
– Как да ни събудя?
– Спомни си кървавата буря – каза тя, очите ѝ се затвориха и меча ѝ падна на земята, когато силите ѝ я напуснаха.
Умът му се разкървави от мисли за небето, което бе кипнало в пурпурен цвят, а дъжда бе като ледени късове. Беше се отказал от тъмната и стара сила, която искаше да го изпълни докрай, защото същата тази сила щеше да убие Елена със студенината си.
Беше я изхвърлил от тялото си, събуждайки се обратно в реалността.
Днес златна мълния, превърнала се в огън, изпълваше вените му. Сила, която той можеше да контролира. Сила, която можеше да използва и която не го използваше. Но…
– Нито една сила не си струва теб, моя Елена. Бих се отказал от безсмъртието за един-единствен смъртен живот с теб.
– Ще се видим от другата страна, Архангеле.
Думите ѝ още звучаха, докато се оформяха, когато той освободи всяка капка от дивия огън, който беше толкова ярък и красив и от тях. И тъй като сърцето му беше повече от докосване смъртно, той каза на тази енергия да отиде на земята. Не за да превърне небето в ад, който да изтрие от съществуване стотици ангели, а за да се запечата в земята.
Беше зловещо, как виждаше бели сови като силуети в изгарящата светлина, които наблюдаваха със златни очи.
„Касандра! Какво виждаш!“
„Бъдещето се подрежда. Пътищата са избрани. Смъртта идва.“ – Глас толкова много вял, изпаднал в дълбок Сън. – „Такава смърт, дете на пламъците. Богиня на кошмара. Призраци без сянка. Издигаща се в своето Царство на смъртта.“
„Виждаш ли края ѝ?“ – Попита той, докато светлината на дивия огън се разпространяваше и разпространяваше, и разпространяваше.
„Виждам…“ – Сънят натежаваше във всяка дума.
„Касандра!“ – Светлината беше почти на ръба, Елена неподвижна в ръцете му. – „Какво виждаш!“
„Сребърни крила. Крила в синьо. Смъртно сърце. Разбити мечти. Разбиване. Разбий. Разбийте се. Разкъсване. Гроб.“ – Последна въздишка на същество, което се впуска в Съня на безсмъртните. – „Виждам края. Виждам…“
Рафаел се събуди със страна на лицето върху толкова гореща пръст, че чак светеше, почивката му беше приключила преждевременно, а новото му сърце още не беше готово. Той разбра, че то се е счупило под тежестта на насилственото освобождаване на енергия и е разкрило малкото смъртно сърце в него. Това малко сърце се беше взривило от натиска.
Фрагментите плуваха в кръвта му и си проправяха път през цялата му система. Система, лишена от див огън. Лишена и от златната мълния. Без да се интересува от загубата и от агонията в гърдите си, той отвори очи… И се вгледа в тези от течно сребро.
