Глава 7
– Елена, трябва да почистим тази рана. – Рафаел не я изчака да отговори, вместо това я дръпна към чешмата, която беше инсталирала в единия ъгъл на оранжерията, в далечния край на все още незасадената градина, която беше напълнила с богата черна почва.
– Спомняш ли си кога може да си го порязала? – Попита той, докато водата отмиваше кръвта, а светлорозовия ѝ цвят скоро изчезваше в почвата на градината.
– Не. – Елена се вгледа в малката рана. – Изглежда твърде прясна. – Помрачена от думите си, тя поклати глава. – Вероятно просто сме параноични заради рестартирането на Каскадата. – Тя придърпа ръкава си върху нея. – Нека да го проверим отново, когато влезем вътре.
Рафаел искаше да нареди на лечителя да долети тук веднага, но Елена беше права. Беше само порязване. Нещо, което се отървава от раменете дори на най-дребните смъртни ден след ден.
Елена се върна на пейката си, а Рафаел стоеше на малко разстояние, когато вратата на оранжерията се отвори.
Златните очи на Илиум разгледаха картината и той се поколеба на прага. Съзнавайки вълнението, което държеше в плен по-младия ангел, Рафаел каза:
– Ела, Илиум – в същия момент, в който Елена се озърна.
– Влез и затвори вратата, иначе ще изпуснеш цялата топлина. Тогава ще се наложи да те убия за това, че си убил растенията ми.
– Ти ми разбиваш сърцето, Ели. – Среброто, което обграждаше синьото на крилете на Илиум, блестеше на светлината, докато той отиваше до подноса и си наливаше половин чаша кафе. Имаше и допълнителни съдове за пиене, разбира се. Монтгомъри твърде добре знаеше, че оранжерията на Елена е фар, който зове мнозина надалеч и надалеч.
– Току-що се върнах от дупката – каза ангела, след като изпи кафето и остави чашата настрана с въздишка на задоволство. – Няма промяна.
Макар че доклада беше уместен и добре дошъл, Рафаел знаеше истинската причина, поради която Илиум бе долетял тук, а не в дома си в Кулата. Блубел Елена го обожаваше и именно пред нея той говореше неща, които не би изрекъл дори пред Рафаел. А тази вечер се навършваше една година от завръщането на Аодхан в Убежището.
Ангелът, който беше най-близкия приятел на Илиум, беше поискал да се премести в Убежището за кратък период от време след раждането на сестра му. Бременността беше шок за цялата ангелска общност – ражданията при ангелите бяха изключителна рядкост, а сестрата на Аодхан беше сравнително млада. Шокът се увеличи още повече, когато два други ангела забременяха съответно три и шест месеца по-късно.
Но след шока настъпи голямо тържество, децата, които щяха да се появят, бяха още по-скъпи пред лицето на загубите в битката на Рафаил срещу Леуан, както и на пронизващата загуба на петима ангели в разцвета на силите им заради чумата на Харизмон. В този ден ангелите бяха паднали от небето, за да се разбият в сгради и улици, а ужаса на падането никой безсмъртен нямаше да забрави.
Сестрата на Аодхан беше родила здраво момченце.
Макар че Аодхан не беше близък със сестра си – тя беше на седемстотин години, когато той се е родил – той искаше да бъде до нея, докато тя и любовника ѝ се установяват в новия си живот като родители.
– Мисля, че бих искал да бъда чичо – призна той. – Сестра ми чувства същото. Тя не желае да съм чужд на детето ѝ, както ние с нея сме един за друг.
Обръщайки крилата си към Убежището и към младия ангел от семейната си кръвна линия, Аодхан бе оставил зад себе си града, който обичаше, и един синекрил ангел, с когото отношенията му бяха претърпели сеизмична промяна през годините, откакто бе дошъл за първи път в Ню Йорк.
– Говорих с Аодхан преди земния трус – каза в този момент Илиум. – Той се грижеше за племенника си, докато сестра му и нейния приятел имаха време насаме.
– Това бебе е престъпно очарователно. – Опитът на Елена да се намръщи се превърна в очарована усмивка. – Не мога да се нарадвам на тези малки прозрачни крилца, залепени за кожата му. Сякаш са татуировка на гърба му, отпечатък на мястото, където ще израснат истинските му криле. – Пауза, преди да добави: – Макар че, да, виждам как раждането би било ужасяващо шоу, ако бебетата се раждаха с истински крила.
Илиум се засмя на треперенето ѝ.
Устните на Рафаел потрепнаха.
– Костите ще се втвърдят с течение на времето – каза ѝ той, тъй като бе станал свидетел на този преход през периодите, когато бе стоял на стража в ангелските ясли като млад ангел. – Перата няма да започнат да растат преди две или повече години, а дори и тогава ще бъдат бебешки пера, толкова фини, че ще изглеждат като пух. – На ангелските деца им отнемаше много време, за да станат способни да летят, крилата им растяха бързо с развитието на съзнанието им.
– Майка ми често благодареше на небесата, че не съм придобил способността да летя като малък – предложи Илиум. – Очевидно бях ходещ, бъбрив емисар на предстоящо бедствие. Крилете щяха да са последната капка.
Усмихвайки се, Елена вдигна чашата с кафе, която Илиум току-що ѝ беше донесъл.
– Аодхан изпрати ли ти нови снимки?
Илиум кимна и започна да търси телефона си. В този момент чашата на Елена се разби на пода в остро петно, а съпругата на Рафаел се свлече двойно с ръка, притисната към гърдите ѝ.
Болката беше бодлива топка от остри като бръснач ножове в гърдите на Елена, а ръката, която тя притискаше върху мястото, не правеше нищо, за да облекчи агонията. Тя дори не можеше да извика, гласа ѝ беше откраднат, а пред очите ѝ танцуваха червени петна. Тръпки разтърсиха тялото ѝ.
Тя се вкопчи в Рафаел, когато той я вдигна на ръце и я положи по гръб на пода на оранжерията. Крилата ѝ ще бъдат мръсни – мислеше си тя през червената мъгла, докато Рафаел издърпваше ръката ѝ от горния ляв ъгъл на гърдите ѝ и поставяше своята върху нея.
Изражението му стана твърдо, крилете му се сковаха със светлина и тя разбра, че лечебната му енергия не се е възстановила. Преди да успее да се опита да се свърже с ума си и да му каже… Нещо, болката се оттече толкова силно и бързо, колкото беше ударила.
Вакуумът, който остави след себе си, изстена от празнота.
Като си пое дъх и осъзна, че Илиум се е сгушил до нея, а лицето му е сурово, тя обви ръка около китката на Рафаел. Здравината на костите му, топлината му, пулса му – всичко това я закотви.
– Няма го – промърмори тя с глас, загрубял от виковете, които не бе изрекла.
– Сигурна ли си? – Сурово архангелско искане. – Няма остатъчна болка?
– Чувствам се посинена, но това е всичко. – Сякаш си беше представяла ужасната, непреодолима агония. – Дали току-що получих ангелската версия на инфаркт?
– Ангелите нямат инфаркт. – Рафаел ѝ помогна да се изправи в седнало положение и когато Илиум преплете пръстите си през свободната ѝ ръка, не се възпротиви.
– Ели. – Ръката на Илиум стисна нейната, а лявото му крило леко припокри нейното. – Какво беше това?
– Нямам представа, Блубел. – Когато тя описа усещанията, нито архангела ѝ, нито Илиум имаха някакви отговори за нея.
– Ела. – Гласът на Рафаел не оставяше място за спорове. – Ще влезем вътре и ще се свържем с Кеир.
Лицето на Елена почервеня. Сърцето ѝ биеше като чук. Искаше ѝ се да каже, че нищо не е било, но заравянето на главата ѝ в пясъка нямаше да накара объркващото нападение върху тялото ѝ да изчезне. Тъмнината съществуваше, независимо дали я гледаш, или не. Знаеше го още от десетгодишна, от времето, когато затваряше очи, притискаше ушите си с ръце и се надяваше чудовището да изчезне.
Не го направи. Беше убил по-големите ѝ сестри и завинаги бе сломил майка ѝ.
Нощ след нощ, дълго след като чудовището беше победено, тя чуваше предсмъртния дъх на Бел.
Нощ след нощ тя се подхлъзваше и падаше в кръвта на Ари.
И нощ след нощ тя виждаше как счупените ръце и крака на майка ѝ се влачат по пода, докато тя се опитва да пропълзи до умиращите си деца.
– Хубав ловец. Хубав, хубав ловец. Дойдох да си играя с теб.
Пеещият глас на Слейтър Паталис беше ужаса, който Елена носеше в душата си и щеше да носи до последните си дни, но през последните две години той не беше изплувал на повърхността, поне съня ѝ беше свободен от този кошмар. Изглежда, че тази нощ беше нейната щастлива нощ, пълна с призрачни сови и пробождане с ножове в собственото ѝ тяло.
– Господарю. – Скулите на Илиум се очертаха бели на фона на златистия оттенък на кожата му. – До половин час трябва да заместя Дмитрий в Кулата.
– Иди – и изпрати Нисия тук – каза Рафаел. – Елена ще ти каже резултата.
Тя обичаше Рафаел неимоверно повече за това, за това, че разбираше, че точно в този момент Илиум трябваше да знае, че хората, които обича, са в безопасност. Беше му трудно с Аодхан, който беше толкова далеч от него, двамата още се мъчеха да постигнат равновесие в отношенията си – Илиум беше свикнал да бъде по-силния в партньорството, този, който се грижеше за силно травмирания Аодхан. Но Аодхан излизаше от черупката си и мъжа, в когото се превръщаше, не беше момчето, което Илиум помнеше.
Синьокрилият ангел излезе от оранжерията заедно с тях, като се понесе в размаха на вятъра, който вдигна снега във въздуха на светлинни искри. Обикновено Елена щеше да стои на ръба на скалата и да го гледа как прелита към Манхатън. Не мислеше, че някога щеше да стане достатъчно изморена, за да не оцени гледката на ангел в полет.
Тази вечер обаче тя продължи да държи ръката си свързана с тази на Рафаел и двамата тръгнаха директно към входа на кабинета в къщата.
– Събуй си ботушите – каза тя на входа.
Рафаел я погледна с онзи поглед, който тя наричаше неговия архангелски поглед. Но Елена не се поколеба. Имаше нужда от този миг на домашна нормалност, за да се пребори с рева на страха в задната част на съзнанието си.
– Монтгомъри ще ни изгони, ако унищожим този великолепен ръчно тъкан килим с мокрите си ботуши.
Рафаел не изтъкна, че притежава всичко в околността, включително и килима. Той свали ботушите си. И тя знаеше. Той също се бореше със страха. Почувства болка дълбоко в сърцето си; тя беше причината той да разбира страха, а на нея ѝ се искаше това да не е вярно.
Заедно двамата отидоха до големия екран на една от стените и Рафаел инициира връзката с кабинета на Кеир, дълбоко в планинския пейзаж на Убежището – място, скрито от човешките очи, където ангелските младежи се раждаха, учеха се да летят и израстваха до зряла възраст.
Нисия пристигна по средата на разговора им с лечителя, който бе наблюдавал прехода на Елена от смъртен в ангел. Днес Кеир – красиво лице, стройно тяло, несравними медицински познания – наблюдаваше от екрана, докато Нисия я преглеждаше.
Елена можеше да се почувства уязвима, когато седеше там, облечена само в панталон и тънка камизолка, само че можеше да бъде и кон, когато ставаше въпрос за интереса на двамата лечители към тялото ѝ.
„На какъв език говорят?“ – Попита Рафаел, след като се опита да открие нещо познато в думите, които Нисия и Кеир си разменяха, но не успя.
Архангелът ѝ беше стена на гърба ѝ, а ръката му беше добре дошла тежест на рамото ѝ.
„Смятам, че това е форма на староосетинския, примесена с откъслеци от лаврентийския и ангелския език. Освен това сега подхвърлят и виетнамски.“
„Това си го измисляш“ – каза Елена, макар да долови странната дума, която я накара да се сети за страната от Югоизточна Азия.
„Днес в мен няма никакъв хумор, хбебти.“
– Поеми си дълбоко въздух и го задръж – каза ѝ Нисия, като премина на английски с лекотата на безсмъртна, която е виждала как империите се издигат и падат.
Елена направи каквото ѝ беше наредено, като в същото време вдигна ръка.
По-голямата ръка на Рафаел се сключи около нейната, сусюррацията на крилете му, когато ги отваряше и затваряше, беше звука на дома, на семейството. Никога нямаше да го свърже с друг, освен с него.
– Господарю. – Нисия се намръщи, кафявите ѝ очи бяха тъмни. – Сенките…
Само лечител би се осмелил да каже на архангела на Ню Йорк да излезе от светлината си. Устните на Елена се присвиха; тя наклони глава назад, за да прошепне:
– Мисля, че тя казва, че витаеш, Архангеле.
Рафаел веднага се отдалечи от светлината на Нисия, защото не искаше да направи нищо, което да намали способността ѝ да помогне на Елена. Той обаче продължи да държи ръката си свързана с тази на Елена. Тя беше толкова жестоко крехка. Истина, която успяваше да забрави през повечето време, иначе щеше да го подлуди. Съпругата му беше свирепа, войнствена… И все пак толкова лесна за нараняване.
Да я види повалена от болка беше гледка, която не искаше да преживее никога повече. Почти я беше загубил в битка и при първото падане, когато тя лежеше сломена в ръцете му; но тези неща можеха да се предвидят в контекста на живота им като ловец и архангел. Но да бъде нападнат от засада в собственото си тяло?
Не. Рафаел нямаше да загуби Елена заради такъв коварен враг.
– Не мога да намеря нищо. – Нисия се изправи в пълния си ръст, простата ѝ рокля беше тъмносиня, а острите ѝ черти крещяха недоволство. – Раната е чиста, незаразена, а по повърхността на кожата ѝ няма следи, които да сочат ухапване от насекомо или друга зараза. Не виждам признаци, които да означават болест в кръвта или костите ѝ, но за по-голяма сигурност ще бъдат направени тестове.
– Трябва да използваме човешкото медицинско устройство. – Кеир отметна назад черната коса, която обрамчваше сумрачното му лице, а наклонените му очи бяха замислени. – Елена е уникална. Не можем да предвидим как ще се промени тялото ѝ, докато съзрява.
Рафаел се размърда.
– Нямате новини за предишните създадени ангели?
– Точно така. – Деликатното лице на Кеир беше спокойно, но ръката му се свиваше в дървото на бюрото. – Претърсих най-старите записи, говорих с лечители, много по-възрастни от мен, но всичко това е без резултат. Медицинските ни познания за древните създадени ангели изглеждат завинаги изгубени.
Назад към част 7 Напред към част 9
