Глава 8
– А какво става с Джесами? – Любима на оръжейния майстор на Рафаел, ангелската историчка беше партньорка на Кеир в търсенето на информация за предшествениците на Елена.
– Тя е успяла да разговаря с един Древен, който избягва света, но не Спи. – Кейр отново отметна косата си назад. – Говори се, че е на петстотин хиляди години. Може би ще намерим отговор сред спомените му – но ще му е нужно много време, за да претърси пукнатините и цепнатините, където може да се намират такива спомени.
Свободната ръка на Рафаел се сви в юмрук, но той знаеше, че няма как да избърза с безсмъртен на такава възраст. Когато едно същество стане толкова старо, спомените му се трупат пласт след пласт. Не бяха забравени, а изгубени в склада, който съхраняваше милиони и милиони спомени.
– Сканирането – гласа на Нисия беше ясен – Ще летя напред и ще го организирам. Сир, Елена, моля, следвайте ме.
– Ще се обадя оттам. – При тези думи Кеир се оттегли.
– Чувствам се готова за полет – каза Елена, след като Нисия си тръгна и тя навлече дрехи, подходящи за студа.
– Ловецо, искаш ли да ме накараш да те гледам как се спускаш по спирала в студения Хъдсън заради поредния пристъп на болка или защото крилото ти се е провалило? – Думите излязоха студени, отсечени.
Вместо да отговори с гняв, Елена притисна дланта си отстрани на лицето му.
– Хей. Това е каскадна странност. Ще мине.
– Никой не може да предвиди Каскадата. – Тя следваше собствените си правила, като прекрояваше безсмъртните и света, както намери за добре. – Ще те пренеса.
Един напрегнат миг, преди устните на войнствената му съпруга да се повдигнат.
– Един безплатен пропуск – каза тя твърдо. – Да бъде откупен тази вечер. – Тя притисна пръст към устата му, преди той да успее да отговори. – След това ми се доверяваш да взема предпазни мерки.
Рафаел не можеше да изхвърли от съзнанието си образа ѝ, как пада от небето в резултат на жесток шамар от болка. Точно този ужас се бе случил на Илиум, макар че причината за смачканите криле на синьокрилия ангел вероятно щеше да е много по-различна от болката, която бе свалила Елена на земята.
И все пак живия му кошмар не можеше да има сила тук, защото знаеше едно нещо за своята съпруга: Да подреже крилата ѝ би означавало да я убие.
– Само тази вечер – съгласи се той, дори когато страха разкъсваше душата му с ноктести ръце, оставяйки я на парчета.
Вдигна я на ръце, крилата ѝ бяха прилежно притиснати към гърба ѝ, а едната ѝ ръка – около врата му, и я изнесе на снега, след което се издигна. Три баржи си проправяха трудния път по Хъдсън, но останалата част от водата беше тъмна в тази безлунна нощ, осеяна със звезди, твърда и студена.
Под тях снега обгръщаше света в странен полумрак, който се наблюдава само през зимата, но ефекта се приглушаваше, колкото повече се приближаваше към блестящото сърце на Манхатън. Само четири дни по-рано беше летял с Елена през точно такъв здрач – само защото я обичаше, а тя искаше да лети през зимния пейзаж.
Тази вечер вятъра свистеше покрай кожата му с хапещи зъби, но той се отърси от него, докато притискаше Елена към топлината на тялото си, добре осъзнавайки, че тя усеща студа. Тя притисна свободната си ръка върху архангелското сърце, върху което беше изписала името си, и остана безмълвна, докато летяха към извисяващата се колона от светлина, която беше неговата кула.
Да позволи на едва облечената Елена да бъде погълната от пастта на машината изискваше от Рафаел да се контролира със скърцане на зъби.
Но нищо не се обърка и сега неговия ловец – отново напълно облечена – стоеше пред него, облегнала гръб на гърдите му. Контактът успокои назъбените ръбове на настроението му, но промяната беше временна и щеше да остане временна, докато не открият причината за болката на Елена.
– И така? – Елена се обърна към Нисия и Кеир. – Има ли нещо за гледане?
– Нищо. – Линиите изпъстриха неостаряващото лице на Кеир, бръчката му беше достатъчно дълбока, за да създаде сенчести бразди по челото и в ъглите на очите му. – Освен едно незначително разкъсване на крилото ти, което е на път да заздравее, няма нищо физически нередно с теб.
– След като изключихме всички други възможности – Нисия сгъна ръце – ние с Кеир смятаме, че става дума за каскаден ефект. Времето е твърде случайно.
Това не беше отговора, който Рафаел искаше да чуе.
– Елена, раната на предмишницата ти започна ли да заздравява?
– Сигурно. – Тя отдръпна ръкава си. – Блях, парче пух се е закачило за него. – Издърпвайки пуха, тя се взира замислено в раната. – Не е толкова прясна, колкото беше преди. Няма и кървене.
Нисия вече разглеждаше отново пробива в кожата и.
– Не съм доволна от този напредък. Би трябвало вече да е почти запечатана.
Крилете на Елена се движеха неспокойно срещу Рафаел.
– Възможно ли е тялото ми просто да насочва енергията към нещо друго и да не обръща внимание на малките рани? Защото отново умирам от глад.
– Разбирам притесненията ти, Рафаел – каза Кеир, който беше проследил прегледа на Нисия. – Но в този случай Елена може би е права.
– Независимо от това ще продължа да го наблюдавам – добави Нисия. – Имунната система на Елена работи – просто е по-бавна, отколкото трябва.
Не, тя работеше с точно необходимата скорост за един смъртен.
Проблемът беше, че Елена вече не беше смъртна.
Елена усещаше как Рафаел вибрира със защитна ярост на гърба ѝ. Той беше архангел, непривикнал – както сам бе отбелязал – към липсата на контрол. Това беше голяма част от причините, поради които трябваше да се бори толкова упорито в началото на връзката им, за да го накара да се отнася към нея не като към скъпа любовница, обгрижвана и защитавана, а като към ловец, воин, негов партньор.
Не че го обвиняваше, че се е върнал назад тази вечер. Тя също беше шибано ужасена. Но момента беше отминал, а връзката им щеше да се разпадне и да умре, ако тя престанеше да бъде себе си. Ето защо настояваше да се прибере у дома със собствени сили.
След като се издигна във въздуха, като се плъзна от балкона на високата кула, тя не само летеше, но и се гмуркаше, без да нарушава заповедта на Нисия „никакви трикове“, и по този начин успя да докара архангела си до лудост, докато той най-накрая не си поигра с нея. Издигайки се заедно в звездното небе под спиращата дъха физическа сила на Рафаел, те паднаха като едно цяло на земята, след което се разделиха и се отправиха към Анклава.
Тя се смееше, когато се приземи върху снега, а крилете ѝ бяха покрити с прашинки, които започнаха да падат от небето с приближаването на облаците.
– Хайде. – Тя го хвана за ръка. – Толкова съм гладна, че мога да си изям ръката.
Очите ѝ бяха сини като високопланинско езеро, косата на Рафаел беше осеяна със снежинки, а крилете му я обгръщаха в безсмъртна прегръдка.
– Елена.
– Знам, Архангеле. – Тя и Рафаел, те бяха интимни приятели със самотата, преди световете им да се сблъскат. След този съдбовен сблъсък си бяха дали обещание никога да не падат един без друг.
Никога да не оставят другия сам.
– Знам – прошепна тя отново, обви ръце около тялото му и се придържаше с отчаяна сила.
Той на свой ред я държеше също толкова яростно, но раната на предмишницата ѝ оставаше незаздравяла, а едното ѝ крило заплашваше да падне в снега – наранен крайник, който се влачи след здраво тяло.
Назад към част 8 Напред към част 10
