Глава 13
Елена се движеше с бързината на ловец, за да отстрани себе си и крилата си от пътя, и се радваше, че медиците бяха достатъчно съсредоточени, за да не се смутят от присъствието ѝ. Изтръпването, което я бе предпазило по-рано, бе изчезнало, а сърцето ѝ биеше толкова силно, че я болеше, сякаш се блъскаше в ребрата ѝ.
Лекарите и медицинските сестри произнасяха медицински думи накратко, но тя не можеше да ги обработи, не ги разбираше. Знаеше само, че инжектират лекарства в интравенозната линия на баща ѝ, а един тънък лекар с тънки черни коси крещи:
– Изключете тези проклети аларми! – И една сестра, чиято кожа носеше следи от скорошно слънчево изгаряне, тичаше с количка, а баща ѝ беше неподвижен и тя не можеше да разбере дали сърцето му бие.
Така че, когато всички млъкнаха, ушите ѝ още не бяха заглъхнали и тя не чуваше какво казваше доктора, когато говореше на Елена, табелката с името, прикрепена към джоба на лабораторната ѝ престилка, пишеше д-р Шарис Гупта. Хубаво име, установи Елена, че си мисли, че света е камара от тихо ехо.
Устата на д-р Гупта спря да се движи. Тя се протегна и сложи ръка на ръката на Елена, а венчалната ѝ халка беше ярко златна на фона на тъмнокафявата ѝ кожа.
– Г-жо Деверо?
Елена вдигна очи.
– Съжалявам – каза тя, като звучеше толкова нормално, че тя се зачуди дали не е имала извънтелесно преживяване.
– Баща ми добре ли е?
Баща ми мъртъв ли е?
Истинският въпрос е. Този, който не можеше да зададе, който дори не можеше да формулира в устата си.
– Стабилизирахме го. – Д-р Гупта пъхна ръцете си в големите долни джобове на лабораторната престилка. – Острият спад в състоянието е обезпокоителен, но подобни неща понякога се случват след операция.
От ъгълчетата на очите ѝ се очертаха малки бръчици, докато се мръщеше.
– Показателите му са такива, каквито са били преди инцидента, и сме преминали на друг следоперативен медикамент, в случай че е имал реакция към сегашните си лекарства. Ще го наблюдаваме интензивно през следващите няколко часа, за да видим как ще реагира.
В съзнанието на Елена изплува образа на баща ѝ като малко момче, което е трябвало да гледа как убиват майка му, безпомощно, уплашено и неспособно да спре чудовищата. Джефри мразеше да не може да се контролира.
– Мога ли да остана с него?
– Да, но през цялото време ще има персонал, който ще влиза и излиза.
– Това е добре.
Кимвайки, лекаря разчисти стаята, но направи пауза, за да каже:
– Предполагам, че имам чувството, че мога да кажа това, защото някога сте била една от нас. Човек. Способна да умреш. И защото знам, че ловците са трудни – имала съм не един от вас под моите грижи.
Когато Елена не я прекъсна, д-р Гупта кимна в посока на Джефри.
– Възползвайте се максимално от времето, което имате с него. Няма гаранции нито в живота, нито в смъртта. Той може да се възстанови напълно или да се изплъзне. Ако имаш да кажеш нещо, кажи го сега. Има много литература в подкрепа на идеята, че хората в състояния като неговото могат да чуят това, което им се говори.
– Ще го направя – каза Елена и след като лекаря си тръгна, тя седна до баща си и дълго държа ръката си върху неговата. Но не говореше за миналото – защото двамата с Джефри вече бяха изрекли най-критичните думи.
– Няма да бъдеш сам, докато си тук. Ако мен ме няма, тогава Гуендълин, Бет, Ейми или Ева ще бъдат с теб. Твоето семейство. Всички ние.
Джефри може и да е погребал по-голямата част от сърцето си с Маргарите, но не е бил лош баща на полусестрите ѝ и не е бил ужасен съпруг на Гуендълин. Имаше моменти, когато, воден от защитен страх, се опита да забрани на Ева да стане ловец, но също така беше купил на Ева мотоциклет като подарък за завършване на обучението ѝ в Академията на Гилдията.
Мотоциклетът беше точно този цвят и модел, за който Ева се бе сещала.
Джефри беше сложен човек, но обръщаше внимание на децата си и се отнасяше с уважение към съпругата си. Беше обичал Ева и Ейми, дори Бет, колкото можеше – и това беше достатъчно, за да го обичат обратно. Защото това беше единствения Джефри, когото някога бяха познавали.
Останалите? Маргарите? Любовницата, която някога е държал и която е била избледняло копие на майката на Елена? Човекът, който Джефри е бил с първата си съпруга и дъщерите си?
Това щеше да остане завинаги между Елена и баща ѝ. Нямаше нужда да принуждава щедрата и любяща Гуендълин да се изправи пред дълбочината на предаността на Джефри към Маргарите. Елена не се съмняваше, че тя вече знаеше всичко това – Гуендълин беше твърде умна, за да е иначе, но имаше голяма разлика между това да знаеш и да ти бъде казана конфузната истина от най-голямата жива дъщеря на Джефри.
Това само щеше да я нарани.
Достатъчно хора в семейството им вече бяха пострадали. Елена нямаше да нанесе още рани – особено, когато знаеше, че независимо от всичко, Гуендълин щеше да застане до Джефри.
Защото както Маргарите беше центъра на света на Джефри, така Джефри беше центъра на света на Гуендълин.
Каква бъркотия.
– Но това е наша бъркотия, нали? – Промълви тя на Джефри, когато дъжда се разнесе и остави света тих. – Нашето сложно, наранено и повредено семейство.
Баща ѝ спеше, а изражението му беше толкова спокойно, че я ужаси.
Назад към част 13 Напред към част 15
