Глава 14
Дълбоко в земята Касандра се размърда и крилото ѝ докосна това на Цин. Изборът му бе извел съзнанието ѝ на повърхността и нито той, нито тя все още не бяха изпаднали в истински Сън.
– Не можем да правим това за дълго – напомни му тя.
– Достатъчно дълго. – Пръстите му докоснаха нейните и за този миг те бяха заедно в един свят без скръб.
Това беше единствения начин, който бяха намерили, за да бъдат заедно през вековете, откакто „дарбата“ ѝ открадна бъдещето, като ѝ показа твърде много от него.
– Ние сме алчни – откри тя, че му казва. – Имахме повече от един смъртен живот заедно.
– Но ние не сме смъртни, любима. Трябваше да имаме хилядолетия. – Устните му се допират до кокалчетата на пръстите ѝ, призрачна целувка в сънищата ѝ.
Очите ѝ пламнаха и тя се обърна, погледна го, нейния Цин беше толкова красив и толкова призрачен. Способността ѝ да вижда бъдещето не бе отнела само собствения ѝ живот и здрав разум.
– Колко дълго можеш да останеш с мен? – За разлика от останалите, над които бдеше, Цин не беше ранен. Цин беше избрал своя Сън.
– Стига да ми позволят.
Те.
Цин винаги е вярвал, че Каскадата и други въпроси, свързани с ангелската сила, се контролират от Предците. Той не смяташе, че всичко това е случайно. Особено неизвестния фактор, който винаги, винаги ги разкъсваше в разгара на Съня. Отиваха на земята в прегръдките си, а се събуждаха на разстояние един от друг, на разстояние един от друг, на разстояние един от друг, на разстояние един от друг, на разстояние един от друг, на разстояние един от друг.
Но не веднага.
– Изглеждаш толкова уморен, сърце мое. – Тя прокара пръсти по скулите му, остри и фини, а ъгъла им беше толкова остър, колкото и този на очите му.
Нейните сови пърхаха около тях, омагьосани от него. От всички хора на света само Цин беше единственото друго същество, с което те не само се проявяваха, но и играеха. Веднъж, в друг живот, тя го беше намерила на една горска поляна. Косата му падаше до раменете, а крилата му в целия им акварелен блясък бяха прибрани близо до гърба му, за да не пречат на совите ѝ.
Той се смееше, когато сова след сова със златни очи кацаха върху раменете и протегнатите му ръце.
О, но нейния Цин беше самата поезия, когато се смееше.
Днес той се обърна към докосването ѝ, а миглите му засенчиха бузите му.
– Бих могъл да спя векове наред, но си почивам само когато съм с теб.
По бузата ѝ се стича сълза, а вътре в нея силите на прозорливостта започват да вият.
Докоснал лицето ѝ с една ръка с дълги пръсти, с хипнотично черни очи със светещи ивици с оттенъка на морското сияние, той каза:
– Не, още не.
– Не. – Тя постави ръката си върху неговата. – Все още мога да се боря с него. – Каквото и да беше бъдещето, което разцъфтяваше в потоците на времето, то не беше достатъчно силно, за да изтръгне сетивата и разсъдъка ѝ.
Не беше достатъчно могъщо, за да я накара да изгуби отново своя Цин.
Но с всеки изминал час то ставаше все по-силно, докато един ден скоро щеше да се превърне в прилив, който да изтласка съпротивляващия се ум в течението… И да я отдалечи от мъжа, който беше създаден за нея от самото време.
Назад към част 14 Напред към част 16
