Глава 16
Елена реши да се прибере пеша; крилото я болеше достатъчно, че не искаше да рискува да излети, а и улиците на Ню Йорк не бяха непознати за нея. От решетките по улицата се издигаше пара, тротоарите бяха чисти от нощния дъжд, въздуха беше пролетно хрупкав и макар че движението беше достатъчно спокойно за сутринта, клаксоните и виковете вече бяха започнали.
Тя искаше да остане по-дълго при баща си, но след внезапното влошаване на състоянието на Джефри новоизлюпената Гуендълин очевидно се нуждаеше от лично време със съпруга си. Елена бе оставила мащехата си да държи ръката на Джефри, докато тя шепнеше думи, изпълнени с любов и нежност към баща ѝ.
Бедната жена не можеше да спи повече от три-четири часа, преди Елена да се обади, за да ѝ каже какво се е случило. Въпреки очевидното изтощение на Гуендълин, Елена дори не си помисли да не ѝ съобщи веднага; щеше да съсипе мащехата ѝ, ако Елена беше направила този избор и Джефри се беше изплъзнал, преди Гуендълин да го види отново.
– Ловец на ангели! Опитай кафето ми!
Обикновено това прозвище я караше да стене и да заплашва, че ще убие хората. Днес обаче нямаше нито сърце, нито желание. Тя взе кафето, което усмихнатия оператор на количката ѝ подаде, и дори успя да му се усмихне достатъчно, за да се разсмее.
– Благодаря – каза тя. – Колко дължа?
– За сметка на заведението! – Нисък, с блестящо лице, с къдрици от светлокафяво на фона на луничките, акцента му не беше толкова нюйоркски, колкото от другата страна на Атлантическия океан.
– Аз плащам – настоя Елена, на която ѝ беше неудобно да се съобразява с динамиката на властта. – Ако е добро, пак ще кажа на всички.
Потъргуваха малко, а накрая продавача вдигна ръце и се намръщи.
– Проклет нюйоркчанин! – Акцентът му се сгъсти. – Опитай се да ѝ направиш услуга и какво ще получиш!
Елена се разсмя уплашено.
– Ще бъда проклет нюйоркчанин, дори и да доживея до десет хиляди години.
Той се намръщи, но това беше за показ, а в ъгълчетата на устата му се появи усмивка.
Усмивката ѝ избледняваше с всяка следваща стъпка, а горещото кафе не размразяваше студа в нея. Дълбоко в себе си тя винаги е знаела, че един ден Джефри ще умре. Днес разбра, че никога няма да е готова за това. Защото Джефри беше родителя, който беше останал.
Дори в най-лошите им моменти тя не беше забравила това.
Част от нея си оставаше малкото момиче, което беше толкова ядосано на майка си, че е решила да сложи край на ужасната си болка за сметка на скърбящите по-малки деца. Онази люлееща се сянка на стената, потрошената обувка с висок ток върху шахматните плочки, начина, по който Елена се втурна да вдигне Бет и да излезе от къщата, преди сестричката ѝ да види, никой от спомените за откриването на тялото на майка ѝ никога нямаше да напусне Елена.
По същия начин нараненото дете в нея очевидно вярваше, че и баща ѝ ще бъде безкраен – само че в живота, а не в смъртта.
Вятър, ангел, който каца до нея.
Тя не беше никак изненадана, когато Илиум преметна ръка през раменете ѝ и крилата им се притиснаха едно към друго.
– Той ти се обади, нали? – Каза тя.
– Да – отвърна ангела с ослепително сини криле и черна коса, потопена в същия нюанс, а аромата му на свеж и тръпчив лайм се преплиташе с по-луксозен екзотичен елемент. – Сир не искаше да си сама. А аз съм твоя любимец.
Тя блъсна с лакът стегнатия му мускулест корем.
– Не позволявай на главата да стане толкова голяма, че да избухне. – Но тя се радваше на присъствието му, докато вървяха. Защото Илиум, игрив и уязвим по начин, който повтаряше собствените ѝ рани, ѝ беше любимия от Седемте.
Повече от всичко друго тя се чувстваше обичана от своя архангел. Въпреки че не можеше да бъде с нея, той се беше погрижил тя да не бъде сама.
– Каза ли ти какво се е случило? – Попита тя, след като хвърли празната си чаша от кафе в кофата за боклук.
– Не. Просто може би имаш нужда от приятел. – Той я притисна към себе си. – Не ми е нужно да знам, Ели. Просто съм тук, за да те смайвам с остроумието и гениалността си.
– Буквално виждам как главата ти се разширява. – Въпреки сухите си думи, Елена му каза основните неща. За останалото щеше да говори само с Рафаел. – Това е шок – да се изправиш лице в лице с неговата смъртност. – Гръдният ѝ кош отново се разболя.
– Той е все още млад за смъртните. – Илиум я насочи към една улица, която водеше в грешната за Кулата посока, и тя, повече от щастлива да се лута, не протестираше. – Аз също щях да съм шокирана, ако беше мой приятел.
Улиците вече бяха по-оживени и Елена се усмихваше едва забележимо на хората, които минаваха покрай нея и я поздравяваха или ѝ махаха. Никой, освен странните туристи с прошарени челюсти, не обърна внимание на факта, че Елена и Илиум вървяха заедно, крило в крило. Жителите на града отдавна бяха разбрали за приятелството им и за това, че и двамата са силно обвързани с избраните от тях любовници.
– Как е Аодхан? – Попита тя, без да иска повече да говори за Джефри. Шокът беше твърде нов, а спомена за внезапното му влошаване – твърде ярък. Гадене се появи в червата ѝ при най-малкия спомен за него. – Все още ли е затворен в художественото си ателие?
Любовникът, най-добрия приятел и колега на Илиум от „Седемте“ беше построил това студио преди пет години, в част от анклава, която не се виждаше от водата, но имаше много естествена светлина.
– Заплаших го, че ще му скрия четките, ако не ми позволи да го храня поне веднъж на ден – мрачно промълви Илиум. – Някой трябваше да ме предупреди за творческите типове.
Двамата излязоха на един от главните булеварди, а небето над тях беше заето с ангелски движения, чиито криле бяха озарени от бледото сияние на утринното слънце. Долу смъртни и вампири, половината в нюйоркски черни дрехи, а другата половина в корпоративни костюми, се отправяха към работата си или към луксозните бутици, които се намираха на този участък.
По улицата се зададе луд пощальон на сгъваем скутер, който се провираше през движението, сякаш беше на проклет мотоциклет. Поне носеше каска. Дори гълъбите сякаш го гледаха отстрани.
– Искрата има късмет, че съм такава слънчева топка. – Гласът на Илиум беше олицетворение на угризения. – На този етап от проекта половината време ръмжи като див вълк.
Елена се ухили на това най-неочаквано описание на тихия, сдържан Аодхан. Защото, ако някой познаваше Аодхан, това беше Илиум. Двамата бяха един за друг завинаги и бяха такива от много време, дори и да им беше нужно известно време, за да го осъзнаят.
– Как върви проекта?
– Спиращо дъха. – Самодоволна гордост. – Почти е готов да се покаже на всички.
– Нямам търпение.
Те продължиха, доволни да слушат как града се събужда и се подготвя за работа. Един синеок мъж с горнище от златна мрежа и тесни черни джинси помоли Илиум за селфи, „щом сме толкова координирани, скъпи“, и Илиум му се подчини с усмивка, разпервайки криле на показ зад двамата. Никога не беше губил сърцето си, независимо колко мощна беше силата му. Тя не можеше да си го представи като архангел безмилостен, но признаците на засилващата му се сила бяха очевидни.
Не. Тя не би помислила за това. Не и днес. Не и когато нервите ѝ вече бяха почти разбити.
Няколко минути по-късно тя попита:
– Какво се случва в Убежището? – Това не беше само въпрос, който имаше за цел да я разсее от въртящите се мисли за Джефри. Да бъде в течение на подобна ситуация, особено в отсъствието на Рафаел, беше част от задълженията ѝ като консорт. – Има ли новини?
– Сир ме помоли да набера смъртни, за да видим дали могат да открият Убежището на сателитна снимка.
Докато слушаше, синьокрилия ангел ѝ разказа останалата част от историята – включително и за мантията. Някога тя можеше да се възмути, че Рафаел е говорил с един от Седемте, а не с нея, за такъв важен въпрос, и да го възприеме като коментар за нейните способности. А Рафаел може би го е направил, защото е искал да я защити.
Но тя беше пораснала, както и той.
В наши дни той се отнасяше към нея като към равна и тя не виждаше обида в прагматичните решения, които идваха от това да бъдеш един от Кръга. Или пък в деликатните решения, направени, за да се защити вече емоционално наранен любовник.
– Направи ли теста, преди да дойдеш да се срещнеш с мен?
Илиум изчака да отговори, докато не прекосиха улицата и не навлязоха в по-тих жилищен район, пълен с пролетнозелени дървета, които я подтикнаха към спомени.
– Да. Изиграх го като тест за уменията им за наблюдение, с цел да забележат скрита сграда, и скрих бежанската емисия в група от пет – една от тях наистина разполага със сграда, която е трудна за забелязване.
– Възложих задачата на младшия екип по сигурността – петимата – да ни свършат компютърна работа с нисък риск. Първият, който открие сградата, получава допълнителен платен почивен ден.
Гърлото на Елена пламна при мисълта, че Сам и другите ангелски деца са изложени на света. Както и при смъртните деца, те бяха толкова безпомощни. Но за разлика от огромното мнозинство смъртни деца, те щяха да привличат и вирулентна и злобна омраза от страна на онези, които искаха да нанесат удар по техните старци.
– Колко време дадохте на търсачите?
– Три часа. – Той спря, след като зави зад ъгъла на улица с грижливо поддържани кафяви къщи. – Тук те оставям.
Едва тогава Елена разбра защо другата улица ѝ се стори толкова позната. Просто беше свикнала да я вижда от въздуха, а не от тази гледна точка.
– Ти ме доведе при Сара. – Гърлото ѝ се сгъсти.
– Ще се срещнем в Кулата. – Илиум притисна бузата си до слепоочието ѝ точно когато най-добрата приятелка на Елена отвори вратата, за да се спусне по стълбите. Беше облечена в дънки, които обгръщаха краката ѝ, заедно със семпъл пуловер в аква зелено, който караше кафявата ѝ кожа да сияе. Черната ѝ коса беше прибрана на възел, бретона ѝ беше гъст и безупречен както винаги.
– Ели!
Елена позволи на най-добрата си приятелка да я обгърне плътно. Не можеше да плаче, сълзите се бяха затворили в нея като твърди малки камъчета, но о, чувстваше се добре да бъде държана от жената, която беше част от живота ѝ толкова дълго, че можеше да ѝ бъде и сестра.
Силен порив, когато погледнаха нагоре, Илиум направи синя ивица в небето.
Едва след като влязоха вътре, а Елена се беше присегнала да погали голямото черно куче, което сега се движеше бавно и с бели мустаци, Сара ѝ разказа причината, поради която Блубел я беше довел.
– Бях в другия край на града и помагах на един от по-младите ловци, когато Рафаел се обади – каза тя, докато приготвяше кафето. – Щях да тръгна направо към теб, но той каза, че ще се чувстваш по-добре в моя дом, и ме помоли да те чакам тук.
Елена прехапа силно долната си устна, завладяна от любовта, която я обграждаше.
– Благодаря ти.
Убиецът се надигна под докосването ѝ, за да се измъкне, вероятно за да намери любимия си човек на целия свят. Той се движеше като много възрастен гражданин, какъвто беше; по човешки казано, беше преминал границата от сто години. Меланхолията я удари силно, докато се изправяше. Спомни си, когато беше кученце, буен и с толкова много енергия в тялото, че се нуждаеше от три дълги разходки на ден.
– Замълчи – каза Сара в отговор на благодарностите ѝ. Думите бяха изречени с лекотата на приятелска връзка. – Сякаш в този момент ще бъда другаде, освен при теб. – Тя постави празната чаша на плота за закуска, в готовност за тъмната напитка, която вече ухаеше във въздуха. – Искаш яйца или палачинки, или и двете? Със сигурност ще сложа и бекон.
– Мисля, че не мога да ям.
Сара сложи двете си ръце на хълбоците.
– Ще ядеш, ако трябва да те храня с ръце. Не съм забравила цялото това нещо с изгарянето на енергия с безумна скорост по време на полет.
– Крилото ми е наранено – измърмори Елена. – Освен това използваш гласа на майка.
– Добре. Работи. – Сара ѝ намигна. – Говорейки за това, че съм майка, детето демон ще се зарадва на неочакваните лакомства за закуска.
Елена седна на една от табуретките на плота.
– Палачинки и не наричай кръщелницата ми дете демон. Зоуи Елена е олицетворение на елегантна и изискана млада дама.
Сара се ухили, докато приготвяше палачинките.
– Тя е единствено дете, това е. Очаква обслужване в ресторант, когато ѝ дойдеш на гости. – Повдигна вежди. – И какво?
– Лошо. – Ръката ѝ стисна чашата, която Сара току-що беше напълнила. – ИНТЕНЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ. – Искаше да разкаже на Сара за разговора си с Джефри, но не можеше да го изкара. Беше твърде рано, ума и сърцето ѝ не можеха да го обработят. – По дяволите, Сара. Мислех, че ще живее вечно.
– Обикновено гадовете го правят, така че бих казала, че има добри шансове.
Назад към част 16 Напред към част 18
