Глава 19
Въпреки спомените, които смазваха сърцето ѝ днес, Елена се владееше, когато излезе от апартамента, облечена в дънки и стара тениска с логото на „Hunter Angel“. Умните ѝ приятели ѝ я бяха подарили толкова отдавна, че някогашното блестящо лого почти не се различаваше от черното на тениската, а материала беше мек върху кожата ѝ.
Намери Илиум с Вивек, двамата в частната стая, в която Вивек работеше по толкова поверителни неща, че не бяха известни дори на висшия му екип в техническия команден център на Кулата.
– Гутен морген, Ели – каза той, когато тя влезе, и от изражението на красивото му, но твърде тънко лице личеше, че вече знае за Джефри. Не е изненада. Информацията беше работата на Вивек.
– Аюбован, Вивек – каза тя, продължавайки играта, която бяха играли открай време. – Жадуваш ли за кисело зеле днес?
– Толкова, колкото и за чаша чай зелените полета над Шри Ланка. – Той я удари с юмруци от мястото, където седеше в инвалидната си количка.
Въпреки всички прогнози за обратното, прехода на нейния колега ловец към вампиризма бе съпътстван от не една и две засечки. Първоначалните изчисления сочеха, че ще са необходими десетилетия след превръщането му във вампир, за да се излекуват уврежданията на гръбначния стълб от детството, които го бяха оставили тетраплегичен.
Лечителите бяха сгрешили и имаха право. Вивек вече можеше да ходи. Само че това му причиняваше мъчителна болка поради неизвестни фактори. Освен това левия му крак не се вписваше в графика за възстановяване на останалата част от тялото му. Той беше много по-слаб от десния и понякога изтръпваше, което го принуждаваше да го влачи след себе си.
Но мъжа беше упорит като всеки ловец в гилдията и често ходеше с помощта на бастун, но когато ставаше дума за сериозна работа, предпочиташе да я върши от инвалидната си количка.
– След цял живот в тази сфера, Ели – беше ѝ казал той едва миналия месец, потупвайки с нежна ръка страничната част на стола си – това е продължение на тялото ми. Бързината ми в стола и с всички различни достъпни интерфейси е на километри пред това, което мога да правя с ръцете и краката си.
– Винаги си избирал, Ви – каза Елена, след като направи ход в Скрабъл, който ѝ донесе тройни точки – и го прокле. – Стол или крака, единственото, което ме интересува, е да си щастлив.
Да, тя беше тази, която го беше помолила да се замисли за вампиризма; да, окончателното решение беше само и единствено негово, без никакъв натиск от нейна страна, но вината все още тежеше в стомаха ѝ.
– Мразя, че те боли. Това не е това, което ти обещах.
– Не знам, може би за да компенсирам годините, в които не съм чувствал нищо и съм се оплаквал от това. Съдбата реши да ме напсува.
Да се каже, че чувството за хумор на Вивек е мрачно, е силно подценяване.
Илиум, който се бе навел над един от многобройните екрани, на които Вивек бе подредил сателитни снимки, я погледна внимателно, а златистите му очи прецениха състоянието ѝ.
И до ден днешен се стряскаше всеки път, когато забелязваше, че миглите му са черни и сини. Като прибавим към това и лукавата му усмивка и готовността му да се среща със смъртни на тяхното поле за изява, не е чудно, че Блубел имаше най-много почитатели от Седемте.
– Има закуски. – Той кимна към подноса, поставен на една страна.
– Сара ми направи бекон и палачинки с шоколадови парченца.
– Престани да се хвалиш. – Вивек се намръщи, но това беше нормалното му състояние. – Последния път, когато ме прие, ми предложи черно кафе, достатъчно гъсто, за да бъде катран, и горчив шоколад – за да подхожда на слънчевия ми характер, каза тя.
Мускулите ѝ се отпуснаха от нормалността и тя се усмихна.
– Какво направи, за да я провокираш?
– Нищо – беше подозрително бързия отговор.
Раменете на Илиум се разтрепериха.
– И така – каза тя, като се засмя – някой от екипа да е забелязал убежището?
– Не. – Вивек се завъртя пред първия екран. – Сега ще проверя дали мога да го видя.
– Защото знаеш къде е – тя кимна бавно – знаеш точното място, където да го търсиш.
Илиум се облегна на бедрото си на работната маса.
– Точно така.
Погледнато строго, Вивек беше твърде млад вампир, за да има някакви данни за Убежището, но той се различаваше от обикновения вампир по два важни начина. Първият беше, че тъй като е бил парализиран, когато е бил направен, е останал неподвижен за значителен период от време.
Вампиризмът лекуваше чрез промяна на клетките на човека; това не беше магическо хапче.
В случая на Вивек това означаваше, че е преминал през първоначалната фаза на „неконтролируемост“ или „протожна жажда за кръв“ без никакъв физически отдушник. Лечителите се притесняваха, че ще полудее, и тя знаеше, че е имал интензивни сеанси с тях, преди да го направят, на които са подчертали важността на развиването на железен психически контрол.
Вивек бе успял да се справи с такава скорост, че най-старшия от лечителите, Кеир, бе дошъл да провери дали преместването му действително е било успешно.
– Никога не съм чувал вампир да е толкова спокоен на този етап от процеса – каза разтревожения лечител, а измамно младежките линии на лицето му натежаха от загриженост.
Елена не беше спряла Кеир, защото искаше Вивек да получи възможно най-добрите грижи, но знаеше причината за неговия контрол.
– Научих се бързо да преглъщам писъците си, Ели – беше ѝ казал в един тих ден в бившето си подземно владение в Избите. – Дете, което не може да се движи, чиито родители са го захвърлили в институция, където няма кой да се застъпи за него… Никой не се интересува дали крещи – или се интересуват само, за да го накарат да млъкне.
Като прибавим и факта, че беше роден като ловец, но никога не беше успял да упражни тези яростни инстинкти, за Вивек потискането на емоциите и нуждите му не беше проблем – което, разбира се, беше съвсем друг въпрос. Но контрола му, съчетан с факта, че бе влязъл в Кулата като гениален ръководител на операциите по наблюдение на Гилдията, означаваше, че никой в екипа на Рафаел никога не го бе смятал за „млад“.
Щеше да е глупаво да не се възползва от уменията на Ви, особено когато Елена знаеше, че веднъж дадената му дума е нерушима – а той се бе заклел във вярност на Рафаел. Освен това беше влюбен в шпионина на Рафаел, Джейсън. Чернокрилият ангел, от своя страна, се отнасяше към Вивек като към своя дясна ръка. Вивек се преструваше, че е нормален, но Елена беше сигурна, че танцува тайно щастлив танц, когато никой не го гледа.
Сега нямаше смях. Двамата с Илиум гледаха в безпощадно мълчание как Вивек преглежда съответните изображения, като вече беше изхвърлил тези, които Илиум беше добавил, за да не се усъмнят техниците, че се е съсредоточил върху един определен регион.
– Не – каза накрая Вивек. – Не мога да го видя.
Елена издиша, мускулите на стомаха ѝ се свиха.
– Единственият проблем, който виждам, е тук. – Вивек докосна долния ляв ъгъл на екрана. – Това е ехо. Можеш ли да го видиш? Изображение върху изображение.
Елена се намръщи и се загледа, но той трябваше да увеличи мащаба и да посочи точните параметри, преди да успее да различи формата му.
– Какво означава това?
Отговори Илиум.
– Че каквото и да крие убежището, то започва да се разпада точно както подозираше Кръга. – Скулите му се пресичаха от златото на кожата му. – Точно сега всичко, което някой на земята ще види, са скали и планински цветя, но колкото по-далеч се оттегля мантията, толкова по-голям е шанса смъртен или вампир да забележи елемент, който може да доведе до опасно любопитство.
– По дяволите. – Елена сложи ръце на хълбоците си. – Има ли нещо, което ние или Кръга можем да направим? – Ако беше научила нещо през годините, то беше, че архангелите са сила. Веднъж Рафаел беше хванал чудовищен самолет!
– Сир ми каза, че Кръга няма представа за произхода на мантията. – Илиум сгъна ръце, а дъгите на крилете му се очертаха ярко на фона на тъмнината на екраните. – Толкова е стара, че е отвъд всякакви техни спомени.
Устата ѝ се отвори.
– Но Калиане, Александър и Заная са…
– … стари – довърши Вивек и потърка слепоочията си. – Мозъкът ме боли от това на колко години. Как може да не знаят?
Илиум сви рамене.
– Едва съм минал петстотинте. Не знам нищо в сравнение с тях. – Той дръпна един кичур от влажната коса на Елена и си поигра с нея, както разглезената му домашна котка с играчките си; Дим може и да беше на години, но това не беше попречило на игривостта ѝ.
– Истината е, че – добави той – информацията вероятно просто е изчезвала от съзнанието на безсмъртните малко по малко в продължение на хилядолетия. Ангелският род има много по-дълга история от всеки събуден ангел в света в настоящия момент.
Идеята за този отрязък от време… Съзнанието на Елена отказа да ѝ придаде форма.
– Ако не знаят как работи, не могат да го поправят.
– Ще започна да ловувам – веднага каза Вивек и тя почти видя искрите, които се разгоряха в съзнанието му. Понякога се чудеше какво ли е вътре в сложния и блестящ мозък на Вивек – човека можеше да обработва повече входящи данни от всеки друг, когото бе виждала, без да губи представа за нито една от тях.
– Джесами се обръща към мен от време на време с по-езотерични изследвания, които не може да открие по друг начин – каза им той. – Дори стари материали се озовават в интернет, понякога като изображение или препратка към друг обект.
Елена нямаше представа, че Вивек поддържа връзка с ангелския библиотекар и историк, но сега, когато се замисли, това имаше смисъл – и двамата се занимаваха с информация.
– Ще се свържа с нея по този въпрос – имам предвид, че винаги съм предполагал, че разрешението ѝ за достъп до класифицирана информация е в най-острия край? – След като Елена кимна, той продължи. – Би помогнало, ако ангелите дигитализират всичко, но дори Джесами ми се кара за това.
– Трудно е да се пазят тайни, когато те станат електронни – посочи Илиум. – За разлика от тях Библиотеката и Лумията са стояли векове наред и са пазили тайните ни.
– Но физическите носители избледняват. – Тънките линии на лицето на Вивек бяха зачервени от страст. – По този начин поне ангелоподобните няма да губят данни.
Илиум се замисли за това.
– Може би, Ви, трябва да загубим информация. В раса от безсмъртни историята може да се превърне в съкрушителна тежест. – Леко сияние около крилата му.
Червата на Елена се изкривиха. Всички знаеха, че един ден Илиум ще се издигне – той беше твърде силен на твърде млада възраст друго яче, но нарастващата му сила се бе стопила след вълнението на Каскадата. Това не означаваше нищо друго, освен че се е върнал към нормална траектория, а растежа е достатъчно бавен, за да не го разкъса възнесението… Или поне така се надяваха. Защото това сияние на крилете? Това беше действие, което трябваше да бъде ограничено до Кръга – освен че Илиум го правеше от известно време.
Що се отнася до думите, които се бяха отронили от устните му… Да, техния Блубел имаше дълбочина, която повечето хора, които виждаха само повърхностния проблясък, никога нямаше да разберат. Той беше много повече от красота и пъргаво остроумие, много повече от зловеща бързина в полета и неудържим смях. Той беше точно такъв човек, какъвто би трябвало да бъде архангел… Но тя се притесняваше, че силата на това ще го погуби.
Кръга не беше място за ангел, достатъчно нежен, за да спаси бездомно коте, и достатъчно сърдечен, за да поддържа приятелство със смъртни, които неизбежно умираха и разбиваха сърцето му.
– Днес няма философия, Блубел. – Вивек се прегърби над клавиатурата и започна да извиква различни мрежи за данни. – Не и когато загубата на тази информация може да погуби целия свят.
„Съдба“ беше силна дума.
За съжаление, тя беше и правилната.
Назад към част 19 Напред към част 21
