Глава 27
– Не знам дали все още е в салона – каза портиера. – Дойде да поговори с мен за малко по-рано. Специално дойде да ме намери. – Беше очевидно, че не е очаквал внимание от жената начело на империята на плътта и излишествата. – Не съм сигурен къде е сега.
Минута по-късно, когато Вивек влезе в разкошното пространство, обзаведено с богато тапицирани кресла, дивани и лъскав бар, стените и пода бяха покрити с килим от тъмно рубинено кадифе, а мебелите – антични с позлатени акценти, той откри, че в стаята е тихо.
Вдигна ръка за добре дошъл и бармана се обърна, за да налее на Вивек обичайната му напитка. Сутрек беше облечен със същото, както правеше обикновено: Черни панталони и прилепнала тениска в същия нюанс, която показваше тялото му и същевременно оставаше практична.
Дънките не са добре дошли в будоара.
Мисълта за предстоящото му питие накара Вивек да се усмихне; обичаше да се подиграва на Елена за случайната ѝ империя от кафенета с кръв, но тайно се пристрастяваше към по-упадъчните варианти сред предложенията им – а те сега снабдяваха будоара.
Вивек кимна за поздрав на мъжкия вампир, който се бе излегнал на шезлонга от другата страна на стаята, с разкопчана бяла риза, разкопчана до половината на разголените му гърди, и с вяли черти на лицето. Кожата му беше лъскаво бяла, нечовешка в мраморното си съвършенство.
Мъжът не отговори, а само гледаше как Вивек минава покрай канапето, на което седяха две зашеметяващи вампирки, облечени в тесни костюми. Едната беше черна, а другата – бяла, като и двете бяха в крайните точки на спектъра. Костюмите им повтаряха цвета на кожата им, но устните им блестяха в рубиненочервено, а косите им бяха безжалостно вързани на еднакви кокове отзад на главите им.
Никога не ги беше виждал разделени. Всички ги наричаха Близначките.
Двете го гледаха с огромни кръгли очи, в които нямаше нито скъперничество, нито похот, нито друга емоция, която той можеше да назове. Това, което го гледаше от тези очи, беше възрастта. Той нямаше представа за възрастта на Близначките, но имаше чувството, че са значително по-възрастни от Дмитрий, а втория на Рафаел беше на повече от хиляда години. Но те не само бяха стари, а и… Не бяха съвсем хора в какъвто и да е смисъл.
Съвсем друг вид.
Не всеки стар вампир се държеше така, но тези, които го правеха, бяха дяволски страшни.
Бялата близначка прокара пръсти по ръкава му.
– Играй с нас, счупен. – Гласът ѝ беше сипкав шепот, ирисите ѝ бяха толкова бледи, че почти се сливаха с останалите ѝ очи, а зениците ѝ бяха малки черни точици. – Ти ни интересуваш.
– Не съм част от стоката – каза Вивек и продължи нататък.
Беше се научил да бъде откровен с Близначките. Нищо друго не вършеше работа. Но дори и това работеше само през част от времето. Защо всяка от близначките беше поразителна сама по себе си, но заедно те бяха неземни.
Беше сигурен също, че ще се смеят, докато го разчленяват, ако някога се окажеше достатъчно глупав, за да приеме поканата им за „игра“.
Погрижи се стола, който зае на бара, да е срещу цокъла в ъгъла; той предпазваше гърба му и същевременно му даваше изглед към цялото пространство. Насилието не беше добре дошло в „Будоар“, а онези, които му се отдаваха, биваха изхвърляни светкавично и изгонвани за десет години. Жестоко, но той никога не бе виждал какво би се случило, ако вампири, толкова силни като Близначките, опитат нещо.
По-добре да си подготвен.
Двете продължиха да го гледат с малки усмивки на съвършените си лица. При всеки друг човек той би нарекъл подобна усмивка самодоволна, но при Близначките тя беше просто обезпокоителна. Особено когато знаеше защо ги интересува. Те му бяха казали.
– Ти не приличаш на останалите. Уникален. – Немигащи черни очи, също толкова нечовешки, колкото и бледия поглед на бялата ѝ близначка. – Ти си бил счупен, оставаш частично счупен.
– Обикновено чупим нещата – беше мърморила другата – но ти вече си счупен. Искаме да видим дали те болят костите, дали плачеш при нови болки.
Да, истински секси разговор.
Пребори се с тръпката и съзнателно насочи вниманието си към друг ъгъл, където мъж в бяла риза с папийонка и плътни кафяви бричове се излежаваше на старомоден диван. Кожата му беше с един-два нюанса по-бледа от тази на Вивек, а компактното му тяло – безупречно.
Изглеждаше почти нормален – докато не те погледне и не осъзнаеш, че едното му око е ледено-синьо, а другото – кафяво, напукано отвън с черно. Не хетерохромията беше притеснителна, а начина, по който тези очи не мигаха, освен веднъж на десет минути.
Една вечер Вивек беше определил времето.
Жената, за която Вивек бе открил, че е родена преди много време в Камбоджа, лежеше с глава в скута на мъжа, черната ѝ коса бе копринена, а роклята ѝ бе пълна с въздух и лекота. Стъпалата ѝ бяха боси, когато ги притискаше към ръба на дивана, а ноктите на краката ѝ бяха боядисани в девствено бебешко розово.
Тя… Не правеше нищо, просто се взираше в тавана, докато спътника ѝ прокарваше пръсти през косата ѝ. Погледнете, без да знаете контекста, и ще предположите, че тя е стоката, а той – купувача.
Истината беше, че и двамата бяха стока.
Точно това беше проблема с Будоара – стоката беше от стари вампири, които са избрали този живот. Никой, който работеше в частните стаи, нямаше нужда да работи тук. Всички до един бяха нелепо богати.
Вивек беше направил проучване и цифрите го накараха да се замисли. Оказа се, че ако живееш достатъчно дълго и вземеш няколко умни решения по пътя си, можеш буквално да изгаряш пари всяка нощ и пак да си неприлично богат.
В тази група, разбира се, не влизаха обикновените служители като Сутрек и портиера, които още нямаха двеста години. Всички покровители на „Будоар“ знаеха, че персонала на Катрина е забранен за посещение. Никакво докосване. Никакъв флирт. Нищо друго освен бизнес.
– Тиха нощ – каза той на бармана, след като му благодари за питието. – Няма други клиенти? – Никога не е бил сигурен за Близначките, но беше почти сигурен, че те са купувачи, а не продавачи.
– Парти на горния етаж – промърмори Сутрек и се наведе да разговаря. Намекът за червено по маслиненокафявите му бузи говореше, че се е хранил наскоро. Вероятно точно преди смяната му.
– Повечето от всички са там горе. Дивотия, чух. Отворена покана, ако искаш да тръгнеш нагоре.
Вивек поклати глава. Дотук не беше стигал в будоара. Никога не беше клиент, освен когато ставаше дума за напитките. Това, което го беше довело тук, беше… Той не знаеше. Чувство за безразсъдство? По-вероятно нужда да си покаже къде може да свърши, ако не се справи с онази част от себе си, която отдавна бе изтръпнала и която продължаваше да му нашепва все по-мрачни обещания.
Тук нямаше правила. Никой нямаше да разбие вратата, за да спре насилието по взаимно съгласие или кръвопролитието. Дори ако излезе извън контрол. Защото хората, които работеха тук, бяха толкова отегчени от безсмъртието, че риска беше единственото, което им беше останало.
– Вие сте най-странния клиент, който имам. – Барманът полираше и без това безупречния си бар, докато гледаше Вивек отстрани с дълги и тесни очи под деликатни епикантови гънки. – Не се обиждай.
– Кога съм се обиждал, Сутрек? – Вивек издаде бръмчащ звук на задоволство при първата си глътка кръв. Преди прехода си той смяташе, че пиенето на кръв е необходимо, но гадно действие, но да си вампир означаваше да си създание на кръвта. Това беше втора природа. Приливът на кръв в клетките, мощната помпа на сърцето… Толкова добър, колкото и всяко сексуално преживяване, което някога е имал.
– Мощните вампири могат да се променят на мига, когато става дума за емоционални реакции. – Облегнал мускулести ръце на бара, Сутрек кимна едва доловимо на вампира, който се бе облегнал сам, дългата му руса коса бе неподвижна, падайки на килима, а пръстите му висяха толкова свободно, че можеше да е и мъртъв – освен ако очите му не бяха отворени само на косъм. Достатъчно, за да наблюдава Близначките.
Сега те си облизваха езиците и си правеха шоу.
– Негово величество там – буквално е бил крал на някаква малка държава – се държи така, сякаш не му пука за нищо, но преди два месеца едва не ми откъсна главата, защото го попитах дали иска да опита нов сорт кръв.
– Можех да ти кажа, че не е наред. – Вивек отпи още една вкусна глътка. – Следващият път просто ме попитай за кого да внимаваш. Преди два века нашия русокос крал имаше навика да отхапва пръстите на хората и да ги яде.
Сутрек примигна и се вцепени.
– Слуховете са верни. Ти си като Джейсън. Знаеш всичко.
Вивек усети, че кожата му се нагрява, но се радваше, че тена на кожата му не го показваше, освен като лек блясък, който можеше да се отдаде на прясно приетата кръв.
– Не се притеснявай – каза той на Сутрек. – Знам какво се е случило в Средиземно море и това не е ничия грижа, освен твоята собствена. Изтрил съм го от всички официални регистри като услуга между приятели. Живей си живота – вече нищо не виси над теб.
Зениците на бармана почти превзеха ирисите му.
– Аз… – Той затвори уста, преглътна тежко, после вдигна полуизпитата кръв на Вивек и я хвърли обратно в собственото си гърло. – Ще ти донеса нова чаша.
Раздвижване без движение, внезапна тишина в стаята. Първо долови аромата, сочен и богат, но не и момичешки. Не, аромата беше мистерия, чувственост и сила. После тя се появи от вратата, която водеше по-навътре в будоара, и Вивек просто спря да диша.
Беше висока, поне с няколко сантиметра по-висока от него, кожата ѝ беше безупречно златисто-кремава, каквато никой смъртен не би могъл да притежава, а устните ѝ бяха плътни и розови, без никакви петна или цветове, които той можеше да види. Очакваше косата ѝ да е пламтящо червена, но вместо това беше толкова наситена среднощ, че приличаше на обсидиан. Тъмно контрастираше с бледозелените ѝ очи, чийто наклон я караше да изглежда рязко котешка.
Гърдите ѝ се издуваха над дълбокото деколте на роклята без ръкави от тъмнозелено кадифе, а открития ѝ ляв крак беше дълъг и съвършен в прореза на прилепналата по тялото рокля.
Господарката на будоара беше по-очарователна от всичко, което беше измислил във въображението си.
Опита се да я проследи, но не намери нищо, освен записите за това заведение – заведение, което се беше появило едва преди три години.Чудеше се дали не е от онези почти безсмъртни, които сменят самоличността си, както гущера сменя кожата си, и се надяваше, че тази ще се запази, докато успее да задоволи необузданото си любопитство към най-загадъчната жена в Ню Йорк.
Близначките въздъхнаха, когато тя прокара пръсти по раменете им, след което отиде при двойката в ъгъла и промълви нещо, което накара лицата им да светнат. Пластмасови кукли, съживени от нея.
Кралят, който някога беше ял пръсти, я погледна с жаден поглед, но тя го пренебрегна, което го накара да хленчи и да се свие в себе си, с гръб към стаята. Катрина сякаш не забеляза това, вниманието ѝ беше приковано към Вивек. Той осъзна, че Сутрек плъзга чашата с прясна кръв към него, а след това почти изчезва в дървената конструкция, когато Катрина застава до Вивек.
Силата ѝ целуваше кожата му, обхождаше я като котката в очите ѝ. Той и преди беше усещал подобна вампирска сила; все пак живееше в Кулата, ежедневно беше сред някои от най-силните вампири в града. Но нейната беше нещо само по себе си. Нещо богато, тъмно и жестоко чувствено.
Сексът беше сила за Катрина и беше такава от много, много време.
Назад към част 27 Напред към част 29
