Глава 28
Котешките ѝ очи блеснаха, докато приемаше чашата с кръв, която Сутрек постави пред нея, преди отново да се опита да изчезне. Но тя протегна ръка, без да го погледне, и хвана китката му.
След това тя се обърна към бледото му лице и каза:
– Много си добър в работата си, Сутрек. – Гласът ѝ беше толкова богат и чувствен, колкото и останалата ѝ част, с най-малкия подтекст на хриптене. – Оценявам те.
Когато тя пусна ръката му, вампира се запъти с израз на смесен страх и преданост на лицето си.
Вивек се бореше с една много по-плътска реакция, каквато не беше изпитвал от много време насам. Наслаждаваше се на сексуална близост преди да го направят и нямаше проблеми да намери партньори, които да го харесват точно такъв, какъвто е. Ловецът на име Неве Пелетие беше любимата му половинка в продължение на години, докато не се влюби лудо в мъжа, който сега беше неин съпруг и баща на децата ѝ.
Вивек не ѝ завиждаше за тази любов и до ден-днешен бяха приятели.
Намирането на сексуални партньори, след като е бил направен, също не е било трудно. Всъщност беше станало почти прекалено лесно. Беше се научил да бъде експерт в това, което даваше на любовниците, за да компенсира нещата, които не можеше да им даде, и се оказа, че сега, когато имаше напълно функциониращо тяло, уменията му го издигаха над много мъже на улицата. Проблемът му сега беше, че еднодневните му връзки продължаваха да се опитват да се свържат отново.
Но за разлика от Неве, Вивек не е бил емоционално ангажиран с тези връзки за една нощ. Двамата с Неве са знаели, че никога няма да създадат добра връзка, но са били приятели много преди да се съблекат. Беше му харесало да играе покер с нея, след като бяха станали интимни, когато тя седеше увита в чаршаф, с един небрежно провиснал крак и цигара в уста.
Тя беше единствения човек, заради когото беше нарушил правилото за забрана на пушенето в килиите. Макар че през цялото време се оплакваше, че тя му е докарала рак на белия дроб, а освен това го е парализирала.
Тя се разкрещя като хиена.
Пишеше му съобщения, докато пътуваше, като му предаваше случайни данни, които смяташе, че ще му харесат, въпреки че нямаха никаква полза. Тя все още му изпращаше странните случайни факти. Приятелството им щеше да издържи – той знаеше това – дори когато тя се оттегли от активната си дейност като ловец.
Но дори с Неве не беше преживявал подобна реакция. Да, тя беше физическа, но също така висцерална и вътрешна. Гласът на Катрина го прониза като нокти, драскащи кожата му на най-деликатните места.
– Значи – промърмори тя, след като отпи глътка от питието си – ти си вампира, който идва в салона и никога не отива повече.
– А ти – установи той – си вампир на неизвестна възраст и неизвестен произход, който е създал империя от енуия.
Усмивка, която не стигаше до очите ѝ.
– Нима в този век не се учат на маниери?
Вивек знаеше, че тя не говори за споменаването на възрастта му.
– Моята работа е да шпионирам – каза той, като задържа котешкия поглед. – Не мога да не гледам. Особено когато в града се появи толкова очарователен вампир като теб.
Може и да му е отнело известно време да посети будоара, най-вече заради здравословни проблеми след прехода, но за Катрина е знаел много по-рано – защото бързо се е превърнала в силен играч в сивото подземие на града.
Наркотици, секс, тъмни неща – всичко това преминаваше през сивото.
Най-малкото трептене в изражението ѝ.
– Обикновено шпионите не посочват целта си.
– Аз съм друг вид шпионин – каза той, като добре знаеше, че тя вече знае самоличността му – никой не се е издигнал до нивото на властта на Катрина, без сам да се е справил със събирането на информация. – И тази вечер, лейди Катрина, имам молба към вас.
Изпъкнала вежда, която му подсказваше, че е надминал себе си.
Кожата му пулсираше, а члена му заплашваше да се събуди. О, да, беше в беда.
– Не е лично – каза той, защото макар че можеше да прекара цяла нощ в словесни пререкания с нея, имаше работа за вършене. – В моя обект като част от екипа на Кулата.
Липсваше движение в лицето ѝ, докато го възприемаше.
Не я винеше, че го смята за пълен глупак. Беше сигурен, че стотици хора от всякакво естество се опитват да се доближат до нея, ако не заради чувствеността ѝ, то заради силата ѝ. Бръкна в джоба на сакото си и извади една от картичките в златисто и черно, които Аодхан беше нарисувал за него.
– Малко крещящо за моята длъжност – каза Вивек, докато държеше картите близо до себе си с жадна гордост. Само стотици карти. Всяка от тях струваше смешна сума пари, защото всяка беше оригинално произведение на изкуството на Аодхан.
– Това не са обикновени карти. – Аодхан му се усмихна с една от онези редки усмивки, които даваше само на приятелите си – и да, Вивек се чувстваше добре, че е придобил този статут.
Защото той и Аодхан? Те имаха общи неща, които никой друг не можеше да разбере. Цялата странност на Вивек по отношение на докосването? Аодхан го разбираше така, както никой друг човек, когото беше срещал, не го беше разбирал – или можеше да го разбере.
– Това – каза ангела, съставен от парченца пречупена светлина – са карти, които се дават на най-нахалните и най-могъщите… За да покажат, че и ти си много нахален и още по-могъщ.
Вивек знаеше, че Елена се възмущава от политическите игри, които играят безсмъртните, но той намираше тези сложни игри за увлекателни. Като най-сложната и многопластова настолна игра на планетата.
– Моите пълномощия – каза той и ѝ предложи картата по начина, по който го бяха научили, че е учтиво сред старите безсмъртни: Държеше я плоска на дланта на едната си ръка, така че да се вижда лицето.
Още един дълъг миг на контакт с очите, преди тя да погледне надолу.
Тя си пое дъх, преди да постави питието си на бара и да вземе картата с изключително внимание, като се стараеше да не докосва повърхността. Когато вдигна поглед, в очите ѝ имаше блясък, много по-опасен от чувствеността ѝ, проблясък на хищник под кожата на красотата и секса.
– Ела, Вивек Капур от Кулата, да поговорим. – Тя превърна името му в звучно мъркане… Ако това мъркане беше бръснач, предназначен да го обсипе с кървящи рани.
Беше ред на Вивек да отпие от питието си, за да си вдъхне кураж, преди да последва красивата си обречена от салона в дълъг, тъмен коридор. В един момент тя се огледа, видя бастуна и начина, по който крака му се влачеше.
Тя беше хищник. Той се подготви за режещ коментар.
Вместо това тя спря, за да може той да я настигне, и тръгна с него. Докато се движеха, аромата ѝ докосваше сетивата му и го обгръщаше със съблазнителни и опияняващи връзки. Майната му. Защо Елена никога не го беше предупредила, че това, че са родени като ловци, означава, че не само могат да проследяват вампирите по миризмата, но и че са по-чувствителни към същите тези миризми?
Освен ако не става дума за способностите му, а за реакцията му на Катрина.
– Пулса ти е фар. – Тя се вгледа в мястото на шията му, където пулса му несъмнено подскачаше. – Ако искаш да оцелееш в нашия свят, Вивек Капур, трябва да се научиш да не се превръщаш в покана за шведска маса.
Вивек беше съвсем сигурен, че няма да има нищо против да бъде неин бюфет.
Хищник, напомни си той. Ще те изяде жив.
– Все още свиквам с обонянието на ловеца.
– Интересно. Просто обикаляш и предлагаш информация за себе си.
– Това е начин да изградя доверие. Веднъж го прочетох в една книга.
Без усмивка. Няма помръдване на устните. Никакъв словесен отговор.
В далечината се появи стенен светилник. До него стоеше андрогинен вампир с кафява кожа, огромни тъмни очи, почти твърде големи за черепа, и коса, която падаше до раменете. Носеше черен костюм, съчетан с риза в същото яркожълто.
– Госпожо – каза вампира и се приближи. – Този ли ви е проследил? Да му отрежа ли главата?
Вивек не се шегуваше, а знаеше, че вампира е много способен наистина да реже глави.
– Онзи ден срещнах един твой приятел, Ксай – каза той, преди Катрина да успее да отговори. – Даван казва, че все още му дължиш меч за онзи, който си счупил над „тъпия му череп“.
Дълго, бавно мигане, преди Ксай да се усмихне с усмивката на кобра. Студена, ярка, безсмислена.
– Ти си странен. Харесваш ми. – След това тръгна напред, за да отвори вратата.
– Не провокирай Ксай – каза Катрина с леко забавление в тона си. – Приятелят ми има… Характер.
– Знам. Чувал съм за личното му гробище. – Направи се на по-запознат, отколкото всъщност беше по темата; истината беше, че и Катрина, и най-близкия ѝ сътрудник бяха енигми без минало.
Дори не беше сигурен за пълното име на Ксай, толкова малко знаеше за вампира с тънко, дълго тяло и коса, която се въртеше в цветовия спектър. А той се беше поразровил здраво. Всичко, което беше открил, беше, че Ксаи е избухлив, ако се разгневи, и че вампира има нисък праг на раздразнение.
Като цяло обаче хората бяха открили, че ако оставят Ксай на мира, той няма да започне да се бие. По-скоро вампира можеше да ви гледа със студени очи, сякаш решаваше дали да ви изяде, или да ви прецака.
Не че някой го е правил. Да прецака Ксай, тоест. Ако е имало, те не са говорили. Сигурно бяха прекалено уплашени.
Що се отнася до Катрина, Кокс беше последното име, което беше записала в служебните си документи. Тя не посещаваше често местата, на които се подвизаваше Ксай, но и нейното име не напомняше за нищо. Освен това никога не я бяха виждали в социалния свят на безсмъртните; доверените източници на Вивек за социални клюки бяха предали, че влиятелни вампири и ангели са се опитвали да я привлекат на парти или бал още от деня, в който се е преместила в града, но тя е отказвала на всички.
Пред тях Ксай отвори вратата.
– Добре дошли в леговището на моята дама. – Същата коброва усмивка.
Катрина влезе и погледна през рамо.
– Ела, Вивек Капур. Направи си заявката.
Той влезе вътре.
Назад към част 28 Напред към част 30
