Глава 2
Елена изрита обут крак, за да провери поддаването на пищната си бална рокля, и се усмихна, когато парчетата плат около краката ѝ се разтвориха, сякаш ги нямаше.
– Монтгомъри отново успя – каза тя, след което се зае да прибира метателните си ножове в декоративните ножници на предмишниците си.
По някое време през двете си десетилетия като съпруга на Рафаел тя си беше казала, че няма да се занимава с това, и беше решила да си създаде нова запазена марка: обвивки за ръце. В наши дни никой не гледаше на предпочитанията ѝ към оръжията като бижута; това определено я разтоварваше, когато не се налагаше да търси места, където да скрие оръжията.
Не че винаги не е имала и скрити оръжия.
Елена никога нямаше да няма скрита гарота или стрела, която взривява игли с наркотици, някъде по себе си. Последното беше шеговит подарък за рожден ден от приятелите ѝ ловци, но тя беше осъзнала, че истинското нещо може да мине като декоративна висулка в ситуации, в които други оръжия могат да бъдат възприети като знак за агресия.
Определянето на личния ѝ стил като включващ обвивки за ръце беше намалило последната заплаха. На кого му пукаше, че надменните стари ангели го наричаха „смъртен афект“ със снизходителните си носове, вдигнати толкова високо, че беше чудно дали не се разбалансираха и не паднаха назад. Идиотите си мислеха, че я обиждат. Ха. Да имаш смъртно сърце, смъртна душа, беше дар, който тя ценеше в този свят, където толкова много хора пропиляваха цели векове, защото винаги имаха още един ден.
Това, което я изненада, беше, че група „дръзки“ млади придворни започнаха да я копират с инкрустирани със скъпоценни камъни чудовища, които се осмеляваха да наричат остриета. Тези оскърбителни оръжия не можеха да прелетят и един метър по права линия, още по-малко пък да уцелят реално цел, но подяволите Илиум, това И се полагаше за това, че е модна „икона“.
Техният красив Блубел щеше да бъде оскубан от перата си в един от тези дни.
Несвързаната, почти бяла коса до кръста беше отметната настрани, а целувката, притисната отзад на врата ѝ, накара тялото ѝ да потрепери, докато в периферното ѝ зрение се отвориха крила от бяло злато.
Стомахът ѝ се сви, сякаш Рафаел я докосваше за първи път.
Облягайки се назад в топлата му и мускулеста форма, а горната част на тялото му все още беше гола, тя изстена.
– Това означава ли, че си съгласен с идеята ми да развалим тази сделка и да се съблечем?
В съзнанието ѝ се появиха леденосини и ветровити океани, а смехА му изпълни света ѝ.
– Уви, хбеебти, днес трябва да изпълня дълга си. Както и ти. – Още една целувка, тази по извивката на гърлото ѝ, докато той поставяше едната си ръка на корема ѝ. – След като го свършиш обаче… Знам едно място, където можем да преплетем криле далеч от останалия свят.
Бедрата ѝ се свиха, нуждата, която изпитваше към него, беше силна зависимост; познаването му, израстването с него я караше да се влюбва все по-дълбоко в Архангела на Ню Йорк.
Вдигна ръка, за да я плъзне по тила му, без да се обръща напълно, и погали топлината на кожата му.
– Има уговорка и аз държа да я спазиш. – Уморена от показността и политиката, тя се нуждаеше от това, което само той можеше да ѝ даде.
– Тази рокля ми харесва – промълви той, а очите им се срещнаха в огледалото.
Неговите бяха два сини пламъка, цвета им беше пронизващ и невъзможен в своята жестока чистота, удар в сърцето всеки път. Среднощната му коса беше разрошена и влажна от бързия му душ, чертите на лицето му опасно поразяваха под целунатата от слънцето кожа.
Знакът на Легиона на дясното му слепоочие – формата на стилизиран дракон – затрептя със светлина, която приличаше на диаманти, падащи в океана. Възобновената енергия на знака беше скорошно развитие. След като Легиона се отказа от живота си, знака стана плосък и безжизнен и с времето започна да избледнява, подобно на татуировка, която се задържа твърде дълго върху кожата.
Беше я заболяло да го гледа и знаеше, че и Рафаел го е преживял. И двамата почитаха Легиона за неговата саможертва, но също така им липсваха неземните същества, които се бяха появили от тихите дълбини и бяха станали неразделна част от Ню Йорк.
През последните няколко месеца обаче тенденцията се бе променила, докато двамата започнаха да се надяват, че Легиона ще се завърне. Или поне, че Легиона все още съществува под някаква форма в студената прегръдка на водата, от която бяха дошли.
– Изглеждаш като възкръснала богиня, ловецо на гилдията. – Още една целувка в извивката на шията ѝ.
По кожата ѝ се появиха тръпки, а зърната ѝ се стегнаха.
– Ти си красивия в тази връзка – подиграваше се тя, макар че „красив“ определено беше грешната дума за Рафаел. Лицето му, при цялата си красота, притежаваше вродена твърдост, чувство за войнственост.
Нейният любовник е бил воин, преди да стане архангел.
Устните му се изкривиха и той изтръгна плата на роклята ѝ.
– Какво е това? Усещането е почти толкова добро, колкото и кожата ти.
– Нямам представа, но ми харесва. – За разлика от сегашната ярост в Убежището, роклята не беше от плат. Вместо това тя се спускаше по нея в плъзгаща се течна сребристосиня струя, извита и хладна. Раменете бяха тесни, деколтето се спускаше, преди да се скъси, за да разкрие корема ѝ – но и цялата горна част беше толкова здраво прилепнала, че нямаше опасност да разкрие повече, отколкото искаше да разкрие.
От талията тя падаше в нещо, което Монтгомъри ѝ каза, че е А-линия.
Елена не беше сигурна в това – скицата, която ѝ беше показал, изглеждаше прекалено абитуриентска, но както обикновено, камериера и любимия му шивач бяха прави. Изградена от седем отделни панела, полата беше по-висока в предната част, а кройката беше по остър диагонал от средата на лявото ѝ бедро до прасеца на десния ѝ крак.
Дизайнът улесняваше движението – тя можеше буквално да се изправи с висок ритник, ако се налагаше. Дори се бяха съобразили със склонността ѝ да носи ботуши, като ѝ бяха дали такива, които да подхождат на роклята… И в двете бяха вградили скрити ножници за остриетата, а след това добавиха декоративни щрихи в по-дълбоко сребро. Ботушите не само не изглеждаха зле, излизайки от по-късата предна част на роклята, но и бяха стабилни, нямаше да я подхлъзнат в битка.
Обвивките на ръцете ѝ бяха блестящо черни на фона на тъмнозлатната кожа, която свидетелстваше за мароканската част от наследството ѝ. Не бяха толкова добри, колкото обичайните ѝ ножници, но работеха добре. На горната част на ръката ѝ се намираше кинжала със скъпоценни камъни, който Рафаел ѝ беше подарил – скъпоценен, но повече от функционален, ако ѝ се наложи да забие нож в окото на някой снобски ангел, както често мечтаеше да направи на тези събития.
Но тази вечер кинжала не беше основния елемент на шоуто. Защото от шията ѝ до деколтето ѝ се простираше черна „татуировка“, която Аодхан беше нарисувал върху кожата ѝ, преди да напусне Ню Йорк. Отново беше на мода сред ангелите и тя трябваше да признае, че е по-скоро в неин стил, отколкото в останалата част от сегашната ангелска мода – особено след като Аодхан беше проектирал мастилото ѝ така, че да повтаря знака върху тялото на Рафаел.
Нейната беше по-издължена, с линии, които сякаш подсказваха за мощно същество в полет, но това, че двете маркировки бяха двойка, беше безспорно.
– Ще издържи един месец – каза ѝ Аодхан, след като работата беше завършена, а шията на дракона се изви около тила ѝ, така че съществото лежеше с глава върху ключицата ѝ.
Това беше най-близкия момент до ангела, чието тяло сякаш беше съставено от светлина, а дъха му докосваше кожата ѝ, докато се навеждаше да работи. Чудеше се дали няма да се почувства странно, въпреки че бяха приятели. После той започна да пише и тя осъзна, че в този миг не е нищо друго освен платно за Аодхан.
– Платната не отвръщат на удара – беше промълвил той, когато тя се осмели да изрази мнение, но устните му се бяха изкривили.
Сега Рафаел прокара пръст по линиите на татуировката, като спря на извивката на гърдите ѝ, където те бяха открити от роклята.
– Толкова ми харесва как изглежда това, когато си разсъблечена и се увиваш около мен.
Крилете му се издигаха над раменете му, а нейните се притискаха към тялото му, така че се виждаха само черните дъги, и това бяха те в огледалото. Двама души, чиято лоялност беше издялана на камък, а любовта им беше дремещ ад, горещ и ленив, докато не поискат да изгори.
Тя и нейния архангел бяха преживели един психопатски архангел, после един мегаломански, Каскадата на шибаната смърт и, само за забавление, едно вампирско въстание след война, която беше опустошила света.
Всичко това е едно до друго.
Рафаел проследи линията на татуировката в противоположна посока, след което плъзна пръста си обратно надолу с плътско намерение, а очите му бяха тежко затворени, докато я галеше.
– Ще те заколя, ако не престанеш. – Тя се втренчи в него. – Имам, за да си сложа глупавото лице на бе-политически-в-грандионите Престани да ме разсейваш с мисли за голота, ако няма да си платиш.
Усмивката му беше младежка и злобна, такава, каквато много малко хора са виждали.
– Ще ви напомня, че аз съм един от великите поуа.
Като отмести крилото си от пътя, тя го удари с лакът в този твърд като скала корем, после натисна с острието, без да разкъсва кожата.
– Точно сега, господин Велики Поуа Рафаел, ти си едва облечен. Ще закъснеем, ако не се размърдаш – и аз абсолютно ще те заколя, ако трябва да останем по-късно, за да наваксаме времето.
Усмивката му не се промени, когато се отдръпна, а настроението му накара цялото ѝ тяло да се стегне. Желанието да скочи върху него, да сключи крака около това вкусно тяло и да сложи ръката му правилно върху гърдите си, докато тя целува живота му, накара устата ѝ да се разтвори, а пулса ѝ да се ускори.
– Толкова си кръвожадна. – Горещо сините му очи я накараха да обещае тъмнина и упадък, макар думите му да бяха леки. – Наистина, жена, която обожавам.
Тя го наблюдаваше как отива до гардероба, където служителите, управляващи крепостта им в „Убежище“, бяха закачили официалните кожи, които той смяташе да облече тази вечер. Той вече беше облякъл черните панталони, сега навлече черния топ без ръкави, който показваше тонизираните му бицепси и онези предмишници, които я караха да иска да го ухапе.
Долу, Елена – каза си тя. – Остави това за времето, когато имаш много време.
Без яка, с втален горен край, запечатан от лявата страна с черен цип.
Чист, мощен, достатъчно секси, за да я накара да преглътне езика си.
Ботушите на Рафаел бяха в същия нюанс и докато тя го наблюдаваше, той си сложи чифт гривни, които тя му беше подарила. Направени от едно единствено парче черно желязо, със сложни детайли, издълбани в метала, гривните покриваха китките и предмишниците му и бяха предназначени да предпазват от удари с меч в битка.
Извърна се, преди да го нападне от чиста похот, и реши да прибере косата си на висока конска опашка.
Това разкри ръчно изработените кехлибарени обеци в ушите ѝ – едната представляваше миниатюрен арбалет, а другата – стрела. Създадени само за нея и тих, но ясен знак, че тя е много заплетена с Архангела на Ню Йорк.
След като се беше гримирала, тя беше готова, когато Рафаел прибра меча в ножницата на гърба си. Тъй като роклята ѝ беше без гръб, тя нямаше нужда от нищо, което да побере крилата ѝ, но горната част на роклята ѝ имаше прорези за крила, които той беше запечатал със силата си. Ножницата беше вградена в горната част, а меча му беше церемониален предмет, подарен му от неговата Седморка преди около петдесет години за хиляда и петстотния му рожден ден.
Той имаше издълбана дръжка, украсена със седем шлифовани черни диаманта, разположени във вертикална редица, за да изобразяват седемте мъже, които наричаха Рафаел свой сир и които биха дали живота си за него без колебание.
– Консорт. – Косата му се сресваше на ясни линии, а изражението му беше такова, каквото тя го наричаше „архангелско“, и той протегна ръка.
– Консорт. – Усмихвайки се, тя плъзна ръката си в неговата.
Трябваше да признае, че се чувстваше красива и силна, докато излизаше от апартамента им. Това, че държането им за ръка щеше да накара някои ангели да се изпарят, само го правеше още по-добро.
„Защо се усмихваш така, Елена-моя?“ – Гласът му беше като острие на меч, което проряза солената вода в съзнанието ѝ.
Когато му каза, той я погледна със смях. След това вдигна ръката ѝ до устата си и я целуна по гърба. Сърцето ѝ застина. Винаги го правеше. Винаги щеше да го направи. Защото този смъртоносен мъж, от когото някога се беше страхувала и чиято жестока сила сега се беше превърнала в позната ласка, беше той за нея.
Колкото и дълго да траеше вечността им, те щяха да я преминат ръка за ръка.
Земята се разлюля, докато те продължаваха по коридора на крепостта, която Рафаел държеше в убежището. Построена от тъмносив камък, тя беше твърде солидна, за да се раздвижи при лек трус, но вибрациите бяха очевидни.
Усмивката му избледня.
– Това е третия за днес.
– Колко са за трите дни, откакто сме тук? Десет?
– Около това. – Косата на Рафаел блестеше на светлината на старомодните газови лампи, които бяха поставени на входната врата – ехо от отминало време, оставено на мястото на сложната метална красота.
– Винаги сме имали странни трусове или разтърсвания на земята в Убежището – добави той – но доколкото знам, не е имало нищо толкова продължително, но не мога да кажа със сигурност. Аз съм млад в сравнение с много други. Сигурен съм, че тази вечер ще разберем.
Защото тази вечер те щяха да се срещнат с останалите членове на Кръга – за първи път от войната насам всичките девет архангели щяха да присъстват на едно място. Причината за събирането беше среща на Кръга, но, разбира се, безсмъртните не можеха да останат прости.
Не, трябваше да има грандиозен бал, който да „въведе новата следвоенна епоха“.
Елена не можеше да си спомни кой точно беше казал това, но това беше някоя от великите дами на ангелския свят – а под „дами“ тя разбираше намесващите се стари делови хора от всякакъв пол.
Сякаш до този момент не са живели в следвоенния свят повече от десет години. Макар че, предполагаше тя с неохота, можеше да разбере причината за това – това беше първата година на истинско спокойствие. Всички вампирски въстания бяха овладени, повече от дванадесет месеца никой не беше открил остатъци от прераждането на Леуан или Венъмта на Харизмон, а ремонта – или възстановяването – беше завършен на последните големи структури, които бяха повредени или разрушени.
Имаше чувството, че най-сетне могат да дишат.
Да, тя разбираше защо хората искат да организират парти, което да се взриви от покрива. Така че това можеше да не е лошо, след като преминат през частта със задъхания учтив разговор; тя нямаше да има нищо против да танцува цяла нощ с Рафаел и приятелите им. Защото почти цялото възрастно население на Убежището щеше да бъде там тази вечер.
От старшите хора на Рафаел Гален и Наазир, както и Трейс, щяха да се присъединят към тях за първоначалното влизане. Архангелите не можеха просто да се появят на подобно нещо; трябваше да доведат антураж. Случи се така, че антуража на Рафаел беше безмилостен и смъртоносен и се забавляваше от помпозността също толкова, колкото и той.
Приятелката на Гален, Джесами, се отдели от тях преди официалното влизане. Елена едва вчера научи, че като ангелски библиотекар и историк Джесами не принадлежи на никой двор – и на всички тях. Разбира се, всички знаеха, че тя е най-близка с Рафаел, но да влезе с него щеше да е тежка обида за останалите от Кръга.
Младшата ангелска библиотекарка Андромеда – половинката на Наазир – също ще се отдели с Джесами. Но не по същата причина. Защото Анди технически принадлежеше към друг двор.
И петимата се оказаха в очакване в двора на крепостта.
– Закъсняхме ли? – Елена погледна китката си, преди да си спомни, че не носи часовник. От последните шест месеца нещо в Убежището се беше променило, което караше устройствата да действат странно. Аналогови или дигитални, часовниците бяха провалени.
Учените се опитваха да разберат причината, но междувременно Елена трябваше да се научи да разчита слънчевия часовник – за голямо забавление на младия Сам, който беше усвоил това умение, когато беше „само бебе“! Никога Елена не е предполагала, че ще получава уроци по слънчеви часовници от намръщен учен – гигантски бели мустаци, докато ангелски деца пърхат наоколо и я окуражават.
Джесами, с кестенявата си коса, сплетена в сложна корона, и с прекрасните си очи, както винаги добри, се усмихна.
– Не, рано сме. От много години Убежището не е било домакин на голямо обществено събитие и ние сме развълнувани като децата.
– Тогава нека да отидем и да ужасим старейшините. – Изказването на Рафаел бе посрещнато с вдигнати юмруци от Гален, Трейс и Наазир и с откровен смях от Джесами и Андромеда.
Елена се усмихна.
Назад към част 2 Напред към част 4
