Глава 29
Нощната тишина зад прозорците днес беше тежка, а Елена отметна косата на баща си от челото му. Той щеше да намрази колко безпомощен изглеждаше в болничното легло. Тя го мразеше.
– Джефри – каза тя с надеждата, че обръщението ще стигне до него – защото той презираше това, че най-голямата му жива дъщеря го наричаше по име. – Време е да се събудиш. Имам неща за вършене и виж, сигурна съм, че съпруга на Ейми е страхотен, но ти си мотора на цялата операция. Освен това, докато сме на тази тема, наистина трябва да направиш Гуендълин официална част от бизнеса. От това, което разбрах по време на разговорите ми с нея, главния ви оперативен директор идва при нея за важните решения, защото знае, че тя може да ги направи.
Очите на баща ѝ се отвориха.
– Тя не иска да бъде част от това. Иска да се съсредоточи върху това да бъде съпруга и майка, а сега и баба. Преди години ѝ казах, че трябва да бъде мой финансов директор. – Думите бяха грубо изкрещяни, но разбираеми… Преди очите му да се затворят отново.
Елена примигна и се зачуди дали не си е въобразила цялата размяна, когато една от машините изпиука.
Скоро след това дойде един лекар, провери баща ѝ и се усмихна.
– Добри новини.
Елена трябваше да се съсредоточи, за да чуе останалата част от думите на лекаря през рева в ушите си. Веднага след като лекаря приключи, тя изпрати съобщение на Гуендълин и сестрите ѝ. Те пристигнаха масово през следващите няколко часа и – с разрешението на лекаря – Джефри беше заобиколен от цялото си живо семейство, когато отново отвори очи четири часа след този внезапен изблик на думи.
Погледът му се замъгли за миг, след което стана остър и бдителен.
Раменете му се изправиха, напрежението се върна в лицето му. Не напрежението от болка или тревога, а напрежението, което го караше да се чувства като Джефри.
След като отпи глътка вода, за да намокри гърлото си, той ги погледна последователно. Очите му се спряха на Гуендълин, която със сълзи на очи целуна бузата му, после се спряха на Бет, Ейми, Ева. Елена, която се намираше вляво от него, се оказа последна за вниманието му.
Опита се да разбере дали си спомня нещо от първия им разговор в тази стая, но не видя признаци на силни емоции по лицето му. После Ейми се разсмя, каза нещо и момента продължи.
Чак когато стана от леглото му час по-късно, пръстите му докоснаха крилото ѝ. Помисли си, че сигурно не е държала крилата си достатъчно близо до тялото, докато се е обръщала, и погледна назад.
Баща ѝ направи движение, за да я приближи.
Гуендълин и Бет бяха на вратата и разговаряха с една медицинска сестра за предстоящото преместване на Джефри от интензивното отделение. Ейми беше излязла навън, за да се обади на съпруга си, а Ева беше заминала да вземе кафе за цялата група.
Никой друг нямаше да чуе това, което Джефри искаше да ѝ каже.
Подготви се и се приближи до устните му.
– Смяташ ли, че трябва да я изкопаем, Ели? – Шепот. – Да нарушим мира ѝ?
Сърцето ѝ се удари в ребрата.
– Не мисля, че Маман е в мир – прошепна тя. – Тя никога не е искала да бъде в земята.
Джефри преглътна, погледна Гуендълин и не каза нищо повече. Но това, което беше казал… Той си спомня.
Това промени всичко.
* * *
Седем дни след срещата си с Минджара Рафаел стоеше на върха на планина, от която се откриваше триста и шестдесет градусова гледка към този ъгъл от територията на Цин. Зелена и тучна под сияйните лъчи на залязващото слънце, тя беше далеч от червените пясъци и пустинята в сърцето на този островен континент.
– Ще държиш Австралия заедно със Селеста – каза той на Андреас.
Опитният и смъртоносен ангел приклекна на ръба на скалата, а крилата му – тъмно кехлибарени със сиви нишки – се отдръпнаха, докато той разглеждаше територията, която сега командваше.
Устните му се свиха при думите на Рафаел и той погледна нагоре. Бледозеленият лешников цвят на погледа му беше поразителен на фона на тъмния оттенък на косата, която беше подстригал на тила си.
– Ножът? Оставяш ме сам с ножа на Калиане?
През последните седмици Рафаел не беше имал много поводи да се усмихва, но сега устните му потрепнаха.
– Ще се справиш. Селеста не убива повечето хора.
Андреас му показа пръст.
Като отметна глава назад, Рафаел се засмя за първи път от цял век насам. Много хора щяха да се ужасят от липсата на уважение на Андреас към неговия сир, но макар Рафаел да беше негов архангел, Андреас беше и воин, който се беше сражавал неуморно до Рафаел. Те бяха приятели.
– Селеста не е толкова зле – каза той след това. – Някога ме е гледала като дете.
– Това обяснява защо харесваш жени, които имат склонност към ножовете – каза кисело Андреас и се изправи на крака. – Замислял ли си се някога за това? Че тя ти е вменила да харесваш кръвожадни жени?
– Не, но ти ми отвори очите. – Селеста беше любимата му бавачка, макар че рядко я викаха да се занимава с това. Изглежда, че не осъзнаваше, че малките деца не бива да правят определени неща, затова с удоволствие завързваше въже за глезена му, а после завързваше въжето за едно дърво, когато той искаше да се гмурне с бомба във водопада. Въжето беше, за да може тя да го издърпа обратно, ако се умори да лети сам.
Андреас въздъхна.
– Предполагам, че тя ще остане в другата половина на тази страна. Тя е голяма. Никога няма да ни се наложи да общуваме лично.
Рафаел погледна другия мъж с малко по-голям интерес.
– Вие двамата имате ли някаква история, която не ми е известна?
Най-малкият намек за руменина по скулите на Андреас.
– Нека просто кажем, че Ножа има вкус към млада ангелска плът и да оставим това.
Това изказване може да бъде възприето по много начини. В края на краищата Селеста беше вампир. Но макар че с Андреас бяха приятели, те не бяха достатъчно близки приятели, за да може той да го подтиква към по-нататъшни действия.
– С работата, която ние с Егион свършихме, за да напомним на вампирското население, че Кръга го наблюдава, те не би трябвало да ти създават много проблеми. Ако все пак го направят, действай твърдо. Нямаме време и място за по-меко отношение.
Андреас кимна.
– Чух, че Убежището е претърпяло още едно силно земетресение вчера.
– По-лошото е, че се разпространява. Току-що получих съобщение за изригване на вулкан в Индонезия, а друг спящ досега вулкан в Исландия е започнал да бълва дим. – Мантията също отстъпваше все по-бързо с всеки изминал ден; с тези темпове щеше да се провали след няколко седмици.
– Сега, когато ти, Селеста и останалите сте тук, за да удържите територията на Цин, аз и Егион можем да добавим усилията си към тези на останалите от Кръга, докато се опитваме да спрем опустошението. – Всичко бе започнало с труса в Убежището, затова бяха съсредоточили усилията си там с надеждата, че всяко решение ще се разпространи и в останалата част на света.
– Имаше ли Тит късмет?
Рафаел поклати глава. Каскадната дарба на Тит беше свързана със способността му да движи земята. Подобно на всички тях, силата му вече не беше толкова силна, колкото по време на Каскадата, но все още съществуваше.
– Казва, че усеща движение, което е много по-силно от това, което отчитат съвременните сензори. Непрекъснати пулсации в постоянен ритъм. Но когато се опитва да спре движенията с помощта на силата си, усещането е, че те просто се изплъзват – сякаш движението е толкова силно, че силата му не е нищо повече от комар на гърба на тигър.
Сложил ръце на хълбоците си, Андреас си пое дъх.
– Е, това е само леко ужасяващо.
Рафаел се съгласи.
– Тит ще продължи да се опитва – той е в Убежището в момента. – Шарин, Колибрито, бдеше над земите му междувременно, като в краткосрочен план нейния собствен заместник пое задълженията ѝ на пазител на Лумия.
– Сигурен съм, че половината от неблагодарниците в моята територия няма да забележат, ако издъхна пред тях – беше казал Тит последния път, когато се бяха срещнали. – За моята Шари обаче? О, само най-добрия порцелан ще свърши работа.
– Чаят ще бъде приготвен насред саваната, точно както тя го обича, и о, но трябва да останем за сладкиши. – Той се зарадва от гордост. – Дори най-лошите вампири се държат по-добре с нея наблизо.
Последното беше решаващ момент; присъствието на Шарин, подкрепено от воините на Тит, щеше да запази стабилността на южната половина на Африка, докато той отсъстваше за продължителен период от време.
Помогна и факта, че Тит беше добър приятел със съседката си Заная; тя беше предложила да извършва редовни полети над територията му, за да напомня на всички неудобни вампири, че макар Тит да го няма, земята не е свободна от архангелски надзор.
Въпреки това е малко вероятно да възникнат проблеми. След войната Тит се беше справил с огромен проблем, свързан с прераждането. Хората му бяха в режим на възстановяване и свиване на гнезда.
Никой нямаше време да губи време за кръвопролития или въстания.
– Един вампир, който наскоро прояви признаци на кръвожадност, беше хвърлен от приятелите си в кладенеца и му беше казано да остане там, докато не се отърве – сподели Тит с огромен смях. – В противен случай можеше да изяде собственото си лице.
Но дори добродушния и гениален Тит бе престанал да се смее през последните дни на провал след провал, когато не успяваше да намери нищо близко до отговора на въпроса за раздробяването на планетата или безпрецедентното отдръпване на мантията. Ясно беше, че двете неща са свързани, но как – никой не можеше да предположи.
До него Андреас се намръщи.
– Попитах моя прапрадядо, многократно преуспял чичо, за мантията. Нямам представа на колко години е, но той ми каза, че е бил стар, когато лейди Калиане е била дете. Но той не е знаел за нея.
– Джесами също се консултира с него. – Въпросният дядо се беше събудил едва преди четири години и – както сам признаваше – беше подмамен да остане буден с истории за смъртен, превърнал се в ангел. – Опита се да направи всичко възможно, но не може да ни каже това, което никога не е знаел.
– Ще продължа да търся. Всички ние ще го направим.
Рафаел потупа Андреас по рамото и двамата стояха в мълчание дълги минути, наблюдавайки как слънцето се издига все по-високо в небето.
– Готови сме. Време е да летя за вкъщи.
– На добър път, сир. – Андреас падна на едно коляно, в този момент по-скоро воин към своя сир, отколкото боен другар към боен другар.
Рафаел се издигна по стръмната вертикала, носейки в джоба на прашния си и износен елек камък с меден цвят и жилки от блестящо злато, който беше намерил в една от огромните пустини на този островен континент. Щеше да го даде на Елена, за да го сложи в оранжерията си.
Тя обичаше да прибира малки природни съкровища в това пространство.
След това щеше да я прегърне така, както не бе успял да го направи в един от най-лошите моменти в живота ѝ. Сърцето му го болеше така, както никога не бе вярвал, че може да го боли, преди да падне окървавен и кървящ с умираща смъртна в ръцете си.
Назад към част 29 Напред към част 31
