Глава 34
Елена спря в небето.
Рафаел също.
И двамата се вгледаха в набъбналия поток под тях. Достатъчно малък, нищо общо с необятността на Хъдсън. Красиво, когато блестеше на слънчевата светлина.
– Какво е това? – Каза тя, сложила ръце на хълбоците си.
– Изглежда като… Везни.
Думата пасваше идеално на преливащите се петна, които пулсираха по водата, извити и странни, различни от всичко, което Елена бе виждала досега.
– Дмитрий ли…
– Не, той не каза нищо за това. – Рафаел извади телефона си от джоба на панталона, за да се обади. – Дмитрий, как изглежда Хъдсън?
Като се намръщи на отговора на Дмитрий, той приключи разговора, без да се сбогува, тъй като двамата мъже бяха приятели от толкова дълго време, че подобни любезности не бяха необходими.
– Казва, че изглежда нормално и че много ще му хареса, ако не го проклинам с въпросите си.
– Трябва ли да летим надолу?
– Да, трябва да го направим.
Скоро застанаха до рекичката, която приличаше на змия, която се извиваше и течеше, а люспите ѝ блестяха на слънчевата светлина. Но самата вода беше нормална и когато Рафаел я изпита, не усети никакъв шок от силата. Не го направи и Елена.
– Подай ми телефона – ще направя видео – каза Елена.
Свалиха се в мига, в който тя свърши. Не можеха да допуснат тази малка аномалия да им попречи да се отправят към града. Само че… Аномалията ги последва. Преливащи се люспи се появяваха във всеки воден басейн, покрай който минаваха, зашеметяваща и ленива река от нечовешки цветове.
След това стигнаха до Хъдсън.
– Красиво е – каза Елена с неохота. – Странно, но красиво. – Цветовете бяха изумителни, подобни на скъпоценни камъни в своята чистота. – Каза, че водата се е променила при възнесението ти. Освен това знам, че се случват разни неща, когато се събуждат и архангели.
Лицето на Рафаел вече не беше толкова мрачно, колкото преди.
– Това не прилича на възнесение – твърде бавно е. Възнесенията са трудни, бързи, както видя със Суин. Но да, възможно е архангел да се е събудил. – Внезапна, неочаквана усмивка. – Аз не познавам тези знаци, така че може да е друг стар. Това е единствената странност, която би била добра точно сега.
Елена беше твърдо съгласна. Дори и стар надувач като Егион щеше да е добре дошъл.
– Да попитаме Калиане дали знае кой е той.
– Наблюдавам същия феномен в моята територия – каза Калиане, когато я повикаха от Кулата; с прибрана назад коса лицето ѝ беше сурово в съвършенството на костната структура. – Цветовете са поразителни, но не знам на кого принадлежат. Бих си спомнила, ако някога преди това съм виждала подобна проява – твърде поразителна е, за да я забравя.
– Време е за събрание на Кръга?
– Да, нека да видим какво изпитват другите.
Отговорът беше… Нищо.
Елена, която се беше измъкнала от кадър, за да застане до стената, се намръщи. Как е възможно това? Всяко друго пробуждане беше предизвикало знаци по целия свят. Няколко от Кръга дори бяха изпратили свои хора да прелитат над водните пътища. Всяка ескадрила се връщаше с доклади за „всички системи в норма“.
– Значи само майка и син изпитват това. – Егион сгъна ръце и сви устни.
Елижа се намеси, дори когато Егион разтвори устни, за да нанесе следващия си удар.
– Може би това е свързано с твоя легион, Рафаел. Знакът ти отново искри от светлина.
Очите на Елена се върнаха към знака. Елижа беше прав; стилизирания дракон отново беше оживял. Не с интензивността, която беше видяла в гората, но беше много по-ярък, отколкото по всяко друго време, откакто Легиона се беше пожертвал.
– Може би – призна Рафаел. – Ще следим ситуацията.
Въпреки това през изминалите дни те не видяха и следа от извънземните същества, които бяха станали неразделна част от града. Тяхната сграда, убежище от растения до Кулата, за която Елена се грижеше в тяхно отсъствие, изглеждаше както винаги, без странни модели на растеж или оттенъци.
Точно сега беше облечена в ярко пролетно зелено с цветни пръски от нетърпеливи нови цветове. Любимите ѝ бяха късите лилави фрезии, които всяка година се изпречваха начело на опашката.
Но докато сградата на Легиона продължаваше да функционира както обикновено, Хъдсън и другите водни пътища продължиха да се превръщат в реки от преливащи се люспи без предупреждение, а региона преживя още едно разтърсване, което нанесе само незначителни щети и не доведе до смъртни случаи. Освен това живота продължи да се развива нормално.
Само че, разбира се, нищо не беше нормално.
В други части на света изригнаха още два вулкана, причинявайки масови жертви, а трети показваше всички признаци на предстоящо изригване. Ангели и архангели се бяха отзовали, за да помогнат възможно най-бързо, но дори архангел не можеше да спре геотермално събитие. Единственото, което можеха да направят, беше да изпратят оцелелите и да помогнат при сърцераздирателните последици. През последните няколко седмици Елена бе видяла повече ангели да плачат, отколкото някога през живота си.
Хората се страхуваха.
Това включваше и ангелоподобните. Защото Убежището продължаваше да страда от силен трус, след силен трус, докато само половината от структурите му бяха годни за обитаване – а отровните басейни с вряла вода се разпространиха, поглъщайки мостове и разяждайки буквално камъка.
Ангелските деца се намират под земята вече две седмици и половина.
– Започна да оказва психологически ефект върху малките – каза Джесами на Елена по време на един от редовните им разговори.
Лилави сенки се намираха под изгорелия оттенък на очите на другата жена, а естествено тънкото ѝ лице сега опасно се доближаваше до нездравото.
– Те са предназначени за въздуха и небето, а не за пещерите под земята. Убежището е твърде тихо без тях и всички са в лошо настроение заради липсата им. Днес Гален ми изръмжа и блъсна купа с овесена каша на бюрото ми, не си тръгна, докато не я изядох.
Елена разбираше тревогата на оръжейния майстор. Но тя знаеше работата си като приятел.
– Мъже – каза тя и се намръщи. – Сякаш не можеш да се нахраниш сама.
Бузите на Джесами порозовяха.
– Всъщност все забравям да ям. – С това тя грабна ядки от една купа и ги пъхна в устата си. – Гален остави и тези, плюс сушени плодове – промълви тя, след като сдъвка и преглътна хапката.
Елена не можеше да се смее на това, което и двете биха намерили за смешно по всяко друго време.
– Как е положението със структурата?
Джесами поклати глава, а устните ѝ бяха плътно свити.
– Наложи се да свалим още две големи сгради. Много от пътеките са напукани, мостовете са сметнати за твърде опасни за преминаване. Нова дупка, пълна с токсична гореща вода, се появи само преди часове – точно до сградата на училището.
– По дяволите. – Елена следеше официалните доклади, които Трейс изпращаше от името на екипа на Убежището, но това трябваше да се е случило след последното му писмо.
– Да, точно това. – Джесами прибра нетърпеливо един разпуснат кичур коса зад ухото си. – По-рано обаче получих малко добри новини. Вивек ми каза, че Катрина може би е имала късмет в издирването на по-дълъг запис на мита, който Вивек откри за първи път.
Елена не беше сигурна какво мисли за собственика на будоара. На пръв поглед Катрина беше законо послушен гражданин, но Елена добре знаеше за тъмните нишки, които преминаваха през цялата дейност на вампира. Имаше чувството, че света е виждал само част от Катрина – тази, която му е приятна.
Останалата част се държеше под ключ.
Но Елена вече не беше и ловеца, който виждаше света в строго черно-бели рамки. Беше съзряла, научила, че нито смъртните, нито безсмъртните могат да бъдат разделени толкова ясно. Хората бяха сложни. Катрина можеше да бъде едновременно заплаха – и жена със съвест.
– Мислиш ли, че ще е полезно? – Обърна се тя към Джесами.
Тънките рамене на Джесами се повдигнаха и паднаха в уморено свиване.
– Безсмъртните са достатъчно стари, за да може това да е важна част от нашата история, превърната в мит. Или пък може да е само фантазия. Няма да разберем, докато Вивек не възстанови находката на Катрина.
Назад към част 34 Напред към част 36
