Глава 35
Пълната луна беше високо в небето, когато Вивек слезе от любимото си такси пред една от портите на Сентръл парк. Този път Хаким само поклати глава.
– Ще ми дадеш ли своя близък роднина, шефе? За да мога да съобщя на онези добри хора, че глупавия ти мършав задник е тръгнал към смъртта си, за да не го видят никога повече?
Вивек се усмихна.
– Аз съм едно от чудовищата, помниш ли?
Но Хаким не искаше да се съгласява.
– Не. Ти си един от меките коремчета. Е, твоето погребение, шефе. Увери се, че ще получа покана.
Вивек все още се мръщеше, че го нарекоха мекушав, когато, подпрян на бастуна си, влезе в тучната зелена алея, която щеше да го отведе до мястото, избрано от Катрина за срещата им. Шумолящата пустота, която представляваше нощта, беше пълна с очи, които го наблюдаваха. Защото Хаким беше прав в едно отношение – в полунощ Сентръл парк беше пълен с хищници, смъртни и не само.
Нито един от тези хищници обаче не се приближи до него с нечисти намерения. Нито пък някой се измъкна, за да направи неприлично предложение. Защото вампирите си падат по незаконните нощни срещи също като смъртните. Той смяташе, че и ангелите. Просто имаха предимството, че можеха да се срещат в небето или на покривите, далеч от любопитни очи.
Що се отнася до причината, поради която никой не се приближи до него със сексуални намерения, голяма част от тях вероятно се чудеха какво, по дяволите, прави тук един вампир от Кулата – и се притесняваха, че той ще ги залови за нещо. Останалите вероятно са били отблъснати от видимото му увреждане. Определена част от вампирите вярваха на идеята, че „вампиризма води до физическо съвършенство“, а той беше ходещ шамар в самонадеяното им лице.
Вивек можеше да се разгневи, но беше живял твърде дълго в това тяло, за да се притеснява от случайни задници. Вампир или не, всички те пееха една и съща жалка и неоригинална мелодия. Не си заслужаваше да губи енергия. Дребнавостта в него все пак намираше за забавно, че самото му съществуване обърква мирогледа им. Като прибавим и привързаността му към Кулата, уау, сигурно беше предизвикал не един инсулт от ярост.
Той се усмихна.
В нощта пред него се раздвижи жена в тъмночервено, която излезе от сенките. Роклята ѝ имаше широка, плавна пола, но беше прилепнала, за да подчертае малката ѝ талия и извитите ѝ бедра, а кремавата плът на гърдите ѝ се подаваше над извивката на деколтето. Шапката, която седеше на главата ѝ, беше в същия нюанс, но обсипана с черна панделка, а от едната ѝ страна имаше черни цветя.
На едната ѝ китка висеше малко черно ветрило. В ушите ѝ блестяха диаманти.
Вивек повдигна каишката на чантата, която носеше на едното си рамо, и заговори, като пресече туптящото си сърце.
– Лейди Катрина. Срещаме се на най-интересните места.
Тя изчака той да застане до нея, преди да се обърне така, че да вървят един до друг. Почти чуваше как наблюдателите се отдалечават.
– Винаги съм харесвала този парк през нощта. -Хрипливият глас на Катрина го погали с почти тактилно намерение. – Той е едновременно активен и потаен.
След като не забеляза Ксай, той повдигна вежди.
– Не се ли притесняваш, че ще те нападнат?
Смехът ѝ го заплете в чувствен капан.
– Никой не докосва лейди Катрина.
Осъзна, че все още няма представа нито за възрастта, нито за силата ѝ. Но факта, че можеше да се разхожда тук по това време, без да бъде тормозена? Да, тази жена беше опасна, хищник сред хищниците.
Сега тя погледна бастуна му, после очите му.
– Ходенето ти причинява болка.
Вивек сви рамене.
– Мой избор.
– Но не е мой избор да се занимавам с теб, ако припаднеш от преумора. – Царствен тон. – Ще седнем на онази пейка там. – Тя размаха ветрилото си към една от железните, закътана в малък зелен ъгъл.
Вивек стисна зъби.
– Аз не съм дете, на което може да се заповядва.
Немигащ поглед, който в никакъв случай не беше човешки, а съществото, което се криеше зад очите на Катрина, беше студено и старо.
– Ако искаш да стоиш тук, докато крака ти се подкоси, давай. Аз ще премина през безпомощното ти тяло и ще се върна към работата си.
Лицето му се разгорещи, но Вивек пресече гнева си. Не ставаше дума за него. Дори не ставаше дума за Кръга. Не, ставаше дума за мъртвите и умиращите. За безбройните деца, затрупани в развалини или под земята, докато света се е превърнал в ад – както той някога е бил затрупан в болнично легло.
Той седна.
Когато го последва, полите ѝ се допряха до краката му.
Свали чантата от рамото си, след като си пое няколко пъти дъх, за да успокои настроението си, отвори я и бръкна вътре. Гневът нямаше да го доведе доникъде, не и с вампир на възрастта и силата на Катрина. Тя щеше да е виждала тази неконтролируема реакция отново и отново във времето. Трябваше да е по-умен, по-хитър.
– Защо носиш чаши за шампанско? – Тонът ѝ беше припрян.
– За да можем да изпием това. – Той извади черна бутилка с характерен етикет с релефно черно върху черно. – От главното кръвно кафене в града. В чест на твоето откритие.
– По мое време нямаше такива неща. Кръвта от вената се смяташе за достатъчна.
Без да може да овладее безразсъдството в себе си, Вивек обърна ръката си, за да покаже китката си.
– По всяко време, лейди Катрина.
Пълна тишина, която му подсказваше, че е поканил смъртта.
– Имам много високи изисквания към кръвта си.
Космите по ръцете му се изправиха, когато тя остана неподвижна, но защо да бъде малко безразсъден, когато можеше да стигне докрай?
– Тогава – каза той – надявам се, че тази реколта ще оправдае очакванията ти.
С ледени очи тя прие чашата, която ѝ предложи, но не отпи, докато той не взе своята. Той я вдигна за наздравица.
– За текста, който успя да намериш от въздуха.
Първата глътка беше богата и сочна, а реакцията му към нея беше мълчаливо потвърждение, че вече не е човек по нищо друго освен по сърце и мисли. Това беше огън във вените му, енергийна помпа, висцерална и богата.
– Уау. – Обърна се, за да я открие да го гледа с очи, които вече не изглеждаха толкова хладни. – Хубаво е, признай си. – Да, настроението му явно беше за смъртта.
– Проходимо е – беше хладния отговор, но той знаеше, че е в безопасност. Когато отново поднесе чашата към устните си, тя вече не беше нечовешка ледена скулптура, а силна жена.
– Когато за първи път се замислих да стана вампир – каза Вивек, наслаждавайки се на трайния вкус на езика си – се чудех колко време ще ми отнеме да свикна с вкуса на кръвта.
– Само за да се събудиш и да разбереш, че кръвта е била най-вкусната на света за теб – допълни Катрина. – Да, това е шок, нали, първия вкус?
– Все пак ми трябваше известно време, за да свикна с него – призна той. – Тялото ми го искаше, но мозъка ми повтаряше, че пия кръв.
– И сега? – Въпросът на Катрина, който промълви, и начина, по който очите ѝ се спряха върху него, го накараха да се почувства като тийнейджър, чието влюбване най-накрая е благоволило да го забележи.
– Чисто удоволствие в гърлото ми, амброзия на езика ми. – Той се наведе напред, подпрял предмишници на бедрата си. – Бих могъл да продължа да ти говоря така цяла вечност – защо да се преструва, след като беше очевидно, че му е неприятно – но ситуацията се влошава с всеки изминал час.
– Да. – Вече нямаше мекота, но и не беше ледена; Катрина беше в делови режим, съсредоточена и решителна. – Имам приятели с деца. Те се страхуват за бебетата си. – Звукът на стъкло по метал, когато тя постави внимателно чашата си на пейката между тях, след което посегна към джоба на роклята си.
До този момент не беше разбрал, че има джобове, но, разбира се, Катрина искаше едновременно зашеметяващи и практични дрехи. Когато отдръпна ръката си, тя беше с екземпляр от подвързана, но изключително тънка книга, която изглеждаше чисто нова.
– Оригиналът се намираше на дълбоко съхранение в дома на един ангел, за когото не е нужно да знаеш – той предпочита да бъде оставен сам – каза Катрина. – Разказах му как да направи сканиране с помощта на устройство, което му изпратих.
Вивек не попита как е намерена книгата; това би било все едно да питаш фокусник за триковете му.
– Ти ли направи подвързията? – Попита той вместо това. – Отлична работа.
– Не. Това беше Ксай.
– Е, не очаквах това да се случи.
– Дори един шпионин не може да знае всички тайни на света.
Наведе се назад с усмивка, постави чашата си до нейната и прие книгата. Изображението на корицата накара дъха му да се затаи.
Назад към част 35 Напред към част 37
