Глава 36
Вивек беше виждал знака и преди – на слепоочието на Рафаел.
Джесами му беше изпратила и изображения на същия символ на стари места в Убежището. Никой не знаеше защо и кога са били издълбани.
Вивек винаги си е мислел, че те може да са останки от последното вдигане на Легиона.
– Това е истинско копие на книгата – каза Катрина, докато проследяваше линиите на изображението. – Наблюдавах моя познат на всяка крачка от пътя. Той не се опита да пропусне или да скрие нещо. За него нямаше причина да го прави. Той се интересуваше много повече от скенера.
Кимвайки, Вивек отвори книгата на първата страница с текст, но лунната светлина не беше достатъчно силна, за да може да прочете думите. Той извади телефона си и освети езика, който не означаваше нищо за него.
– Не мога да го прочета – каза Катрина, преди той да успее да попита. – Дори моя познат – който е много, много стар – не може да го прочете. Той каза, че изглежда донякъде подобен на стария ангелски този, който се предава от поколение на поколение непроменен.
Инстинктивната реакция на Вивек беше да възрази, че езика винаги се променя, но после се замисли какво беше казала тя. И осъзна, че е пропуснал специфична част от ангелската култура.
– Така че всеки ангел, който се събуди след дълъг сън, все още може да говори с други ангели?
Наклони глава, а диамантите заблестяха на лунната светлина.
– Старите ангели възприемат езиците с бърза скорост, но дори те не могат да ги усвоят в момента, в който се събудят.
– Умно. – Вивек продължи да прелиства страниците с надеждата да открие друго изображение, но такова нямаше. – Твоят познат по-възрастен ли е от лейди Калиане?
Пауза.
– Не – каза тя накрая. – Сигурна съм, че тя е по-възрастната. Трябва да изпратиш копие от текста и на библиотекаря. В ангелската библиотека се съхраняват екземпляри на мъртвите езици.
Той не знаеше и това; това го подразни. Вивек мразеше да не е в течение на събитията.
– Ако не можеш да го прочетеш, а и приятеля ти не можеше…
– …познат – поправи го тя, а в тона ѝ отново се появи лед.
Вивек се зачуди на историята им и каза:
– Ако и твоят познат не е могъл да я прочете, тогава…
– … защо смятам, че това може да е свързано с мита, с който дойде при мен за първи път? – Довърши Катрина, след което обърна книгата в ръцете си, докато не се загледа в задната корица… И в изображението на онова необичайно зло око.
Зяпнал, пулсиращ в червено.
– Докато търсех допълнителна информация за твоя странен мит – каза тя, – открих друг, свързан с него. Наличният текст също носеше образа на злото око. – Тя отново бръкна в джоба си, този път за да извади лист хартия, сгънат на четири.
Когато го отвори, Вивек видя, че е фотокопие на нещо, което приличаше на древна книга, окото се намираше в самия връх на страницата.
– Старогръцки? – Каза той, след като прокара око по редовете. – Не мога да го прочета, но го разпознавам.
– Да: „Гледай, казано е в Книгата на Мардук. Гледай за зло. Когато то се надигне, съберете се в защита срещу него. Само заедно света ще устои. Разделени, цивилизациите ще се разцепят и империите ще паднат.“ Това беше казано. Там има една дума без превод, който не мога да намеря, но е подобна на Психея.
– Като митичната богиня?
– Да, но аз го използвам само като заместител, запомни това. Не е съвсем Психея, но не е и никоя друга известна дума. Проверих с един учен, чийто роден език е старогръцкия.
Докато Вивек усвояваше информацията, че Катрина познава човек, който е живял по времето, когато се е говорел този език, тя се върна към превода си.
– Неговото предложение беше за целите на превода да го преведа като „душа“. Ако направя това, реда ще се чете: „Душата е разбита и трябва да се слее отново, за да може тялото да издържи. В противен случай има само смърт и прераждане от пепелта“.
– Весело.
– Наистина. – Катрина отново посочи непреводимата дума. – Тази дума се появява отново в препратките към така наречената Книга на Мардук.
– Знам това име – промърмори Вивек и се намръщи. – Бог, свързан с Вавилон? Преди няколко хиляди години?
– Да, той беше ангел – отвърна Катрина. – Някога смъртните са правили от ангелите богове – и все още правят това в някои места.
– Но тогава това не може да е свързано с мита. Тази история не е изгубена.
– И аз бих си помислила така, но не и това. – Тя прокара пръст по един ред текст на листа, който той беше пропуснал, защото беше много избледнял. – Трябваше да го сложа под силна лампа, за да го прочета.
Трябваше да се съсредоточи сериозно, за да го види. Но когато го видя:
– По дяволите. – Издиша. – На същия език, на който е написана книгата.
Той погледна от листчето към книгата.
– Това е Книгата на Мардук.
– Това беше и моето заключение.
Вивек потърка лицето си, опитвайки се да събере всичко накуп.
– Откъде изобщо знаеш, че някой от тези текстове може да съществува?
– Не го направих. Първо изпратих запитване с изображението на злото око и получих това. – Тя потупа листа хартия. – След това пуснах съобщение, че търся всичко, написано на този език. – Тя прокара пръст по почти невидимата линия. – Резултатът беше книгата. Моят познат беше забравил за нея, но сина му си спомняше, че я е виждал като дете в архивите на баща си.
Вивек прибра внимателно книгата и листчето в чантата, после взе питието си и го изпи. Поредният удар от енергия, поредното приятно бръмчене.
– Никаква двусмисленост в това пророчество или предупреждение, или каквото и да е там.
– Сражавайте се заедно срещу голямото зло или ще паднете – каза Катрина. – Ние знаем това от първа ръка. Гледахме как Кръга работи като един, за да победи тази, която щеше да управлява света в смъртта.
Вивек харесваше тази тиха тенденция никога да не споменава Леуан по име. Изглежда, безсмъртните имаха свойството да изтриват някого от съществуването, като отказваха да признаят, че някога е ходил по земята. Можеше да им отнеме хилядолетие или седем, но имаха време.
– Мога ли да попитам нещо, милейди Катрина?
Хладен поглед, докато тя подаваше празната си флейта.
– Питай.
– Не си била в Ню Йорк по време на войната. Участвала ли си в нея другаде?
Лека извивка на устните ѝ.
– Ти винаги си чирак на шпионина, който търси информация.
– Моят фатален недостатък.
Погледът на Катрина се спря на лицето му.
– Аз не съм воин – каза тя. – Подобно на теб, аз се занимавам с информация. И познавам и съм позната на много стари и… Не непременно „добри“ хора, които не искат да говорят с другите. Да кажем, че съм отговаряла за набирането на хора за силите на един висш ангел и че тези сили са помогнали да бъдат победени множество вълни от преродени.
Тя отвори ветрилото си и го размаха, за да създаде и най-малкия полъх на вятъра.
– След фазата на набиране на персонал се заех с въоръжаването на нашите войски.
– Ти си безсмъртен търговец на оръжия? – Той не преценяваше тона си; винаги е знаел, че тя се движи в сивото. И когато дойдеше момента, тя избираше да въоръжи техните войски, а не тези на врага.
– Била съм някога, в друг живот – каза тя. – Изтупах праха от уменията си, за да помогна на онази, която беше зла, да не постигне целите си. Приятелите ми в онзи свят бяха щастливи да се присъединят към мен в търсенето ми. Дори търговците на оръжие си имат стандарти, а използвайки собствените си хора с такова безсърдечно пренебрежение, тази, която беше въплъщение на злото, настрои срещу себе си дори най-малко моралните от нас.
По-скоро приятели, отбеляза Вивек, отколкото познати. И реши, че има нова цел в живота си. Да бъде описан като приятел на Катрина, а не като полезен познат.
– Ще дойдеш ли в Кулата, ако те помолят, за да удостовериш произхода на тази книга?
– Само по молба на архангела – каза тя. – Но произхода няма да ти помогне. Моят познат е това, което на съвременен език се нарича събирач. Той колекционира не само книги, но и много видове предмети.
– Огромното му имение не е нищо друго освен един безкраен склад. Той не води счетоводство. Той само иска, взема и държи. Спомнете си, че именно сина му си спомни, че е видял книгата по време на проучване на съкровището преди много години, а той не знае откъде е дошла.
Вивек смяташе, че един такъв събирач вероятно е познат на редица по-възрастни безсмъртни; при нужда Вивек можеше да го проследи.
– Хм. Никога не съм предполагал, че ангелите и вампирите също могат да станат събирачи. Но това има смисъл. С толкова много време дори събирането на малко тук и там би се превърнало в клада.
– Не. – Катрина затвори ветрилото си и го остави да падне от китката ѝ отново. – Както и при смъртните, безсмъртните държат домовете им да са удобни. Предметите се разменят, продават, подаряват или изхвърлят, като се запазват само най-ценните за собственика.
– Моят познат не прави нищо от това. Щом има нещо, той трябва да го задържи. – В тона ѝ се долавяше нишка, за която Вивек беше сигурен, че е съпричастност. – Това е болест, чувала съм да го казват и ангелски лечители, и смъртни лекари. След като видях начина, по който живее, в дом, натъпкан до козирката и с мирис на гнилоч, трябва да се съглася.
Когато тя се изправи, той се изправи заедно с нея, сложил чантата си настрани от нея, а ръката си подпря на бастуна.
– Това е всичко, което успях да открия – каза тя, когато започнаха да се разхождат в посоката, от която беше дошъл.
Вивек кимна, ноздрите му се разшириха, докато я вдишваше, а студения нощен въздух не можеше да се сравни с нейния аромат.
– Ако мога, ще ти разкажа какво ще се случи при търсенето на езика. – Защото ако това се окажеше работа на Кръга, тогава устата на Вивек щеше да бъде затворена.
Катрина спря без предупреждение и се обърна с лице към него.
– Защо дишаш толкова тежко? – В очите ѝ се появи нечетлив блясък. – Кракът ти ли е?
Той стисна зъби срещу изблика на раздразнение.
– Не, вливането на кръв ще предотврати дегенеративните ефекти за кратък период от време. – Това беше другата причина, поради която беше купил кръвта. Беше много по-подвижен след едно питие, поне през следващите час-два. – Дишам по този начин, защото съм пиян от аромата ти. – Ако тя можеше да бъде откровена, значи и той можеше.
Стояха на сребристата светлина на луната, достатъчно близо за да види как зениците ѝ се разширяват.
– А на какво – мъркане – мириша аз на един от родените ловци?
Беше имал време да помисли за това, да разплете пластовете на сложността.
– Разкош от тъмни орхидеи, преплетени с парченца мускус, а под всичко това – деликатен шепот на цветя, които не мога да назова, но които може би са Венъм, скрита в най-красивите цветове. Миришеш на опасно опиянение.
Устните ѝ се разтвориха, сочни и розови. Дъхът ѝ заседна в гърлото. А очите ѝ… Зениците ѝ се разшириха, докато почти превзеха ирисите ѝ. Когато заговори, гласа ѝ беше дрезгав, с острие, което му подсказа, че разговаря с хищника под изтънчената кожа.
– Вие сте или много смел, или много безразсъден човек, Вивек Капур.
Без да може да предвиди следващото ѝ движение, с твърди рамене и ръка, стиснала главата на бастуна, той не успя да си поеме дъх.
Катрина се наведе към него, а дъха ѝ се допря до гърлото му, докато казваше:
– Внимавай колко далеч ме тласкаш, младежо. – Тя се обърна и се отдалечи в тъмнината, преди той да успее да отвърне на удара – жена, която се чувстваше у дома си в нощта и която не се страхуваше от сенките, които се криеха в нея.
Назад към част 36 Напред към част 38
