Глава 42
Елена се вгледа в ръцете си, после погледна косата на Рафаел и крилата му.
– Рафаел, това не е ли…
– Ще ги убия – изсумтя той и направи нещо със силата си, което издуха преливащия се ангелски прах от него и от нея. След това създаде мехур от сила, който означаваше, че те няма да бъдат покрити отново с него. – Който и да е, колкото и да е стар, ще го удуша с голи ръце.
Устните на Елена потрепнаха. Тя не можеше да се въздържи.
„Хбеебти, не си мисли, че не съм видял това.“
„Съжалявам.“ – Тя прехапа вътрешната страна на бузата си, за да не се разсмее, докато наоколо другите възклицаваха от праха на веществото, което смъртните смятаха за по-ценно от диамантите, но което можеше да бъде и интимен акт сред ангелския род.
„Вероятно се е събудил някой от предците на твоя Блубел“ – беше лошото настроение в отговора, докато Рафаел се взираше в последните изчезващи метри от сградата на Легиона. „Прахосмукачка още един архангел. Този иска война.“ – Знакът на Легиона му пламна с огън, толкова ярък, колкото беше и по времето, когато Легиона ходеше по земята.
Елена го потупа по ръката.
„Или просто са стари и са загубили контрол. Бъди учтив. Не го споменавай.“
От небето се изсипа още един дъжд – този път дъжд. Отмивайки целия този скъпоценен ангелски прах. Елена се надяваше, че някои смъртни са били достатъчно бързи, за да съберат и съхранят една шепа. За нея щяха да получат доста пари, щяха да могат да платят цялото си университетско образование или дори да си купят къща, в зависимост от това, какво са натрупали.
Рафаел пусна балона.
– Идиотът поне е достатъчно учтив, за да предложи душ след това.
Силен и студен, дъждат изчезна толкова бързо, колкото се беше появил, но остави след себе си филм от блестящи люспи в Манхатън. Беше красиво, трябваше да признае Елена, но после отново погледна към сградата на Легиона и усети как сърцето ѝ се къса.
През всичките тези години тя я бе пазила, бе я съхранявала и поддържала за деня, в който Легиона щеше да се завърне, само за да я обгърне огромната сила на архангел, който никога не бе познавал удивителните, зловещи и верни същества, спечелили сърцето ѝ.
Крилото на Рафаел се докосна до нейното, преди да обхване раменете ѝ и да я придърпа към себе си.
– Растенията растат отново – промълви той. – Легионът ти ще разбере.
– Те не бяха моя легион.
– В това отношение те бяха. – Докосна с устни мократа ѝ коса, докато стояха там и гледаха как цветовете на този непознат архангел изяждат последните зелени парчета от сградата на Легиона.
Всичко спря. Светът притихна.
И след това…
Елена си пое дъх.
Сградата на Легиона се преобразяваше. Тя буквално се усукваше във формата на огромна змия…Не. Тя. Не е змия. Наведе се назад и погледна следата върху храма на Рафаел, после дивотията, която се настани на мястото, където се намираше сградата на Легиона.
– Това е чудовищен дракон.
Рафаел посегна да докосне знака си.
– Пулсира – каза той, взирайки се в сградата, която вече не беше сграда, а същество от митове и легенди… Същество, което повтори знака на Рафаел.
Знак, подобен на този, който се среща на различни места в Убежището, скрити и стари.
Звуков рев, когато „дракона“ от разноцветна светлина излетя… Оставяйки сградата на Легиона непокътната. Той летеше високо, високо, все по-високо, докато тя трябваше да извие врат, за да го задържи в полезрението си.
Секунда по-късно той се обърна и се гмурна право към Рафаел.
Рафаел стоеше на мястото си, стиснал челюст, и все още стоеше неподвижен като гранит, когато дракона на светлината се превърна в ангел, какъвто Елена не беше виждала. Той се приземи тежко на покрива точно пред Рафаел, а приземяването му породи пукнатини във всички посоки по непропускливата повърхност.
Крилете му приличаха повече на тези на Легиона, отколкото на който и да е друг ангел, който Елена някога е срещала. Кожени и дебели, макар че бяха черни, а не сиви като на Легиона, преди съществата да започнат да се различават. А крилата на ангела не бяха изцяло кожени. Тя виждаше фино покритие от черни пера върху кожата. Но ѝ се струваше, че те са повече козметични, отколкото нещо друго.
Нямаше основни пера, които да види, нямаше и вторични.
Това, което тя видя, бяха блестящи черни нокти, които се подаваха от двата горни края на крилата му.
Кожата му беше кафява, а косата му гъста и тъмна.
Носеше кожи без ръкави в тъмно бронзов цвят.
Но дотук свършваше приликата му с други ангели. Лицето му…Тя преглътна тежко, като разгледа дясната страна на лицето му. Преливащи и хипнотични люспи покриваха цялата тази страна, продължавайки нагоре към среднощната коса, която стигаше до тила му.
Тези люспи се спускаха и по шията му, за да преминат през рамото и дясната му ръка, да пропълзят по гърба на ръката му и да стигнат до половината на пръстите му, преди да изчезнат в кожата. Едно-единствено пронизващо синьо око със свирепа бледност гледаше от вътрешността на люспите, които би трябвало да са чудовищни, но вместо това представляваха зловещо очарование.
Окото съвпадаше с това от другата му страна, но лицето му от тази страна беше с остри линии и кожа. Разделението между двете му страни обаче не беше центрирано. Беше по-скоро постепенно избледняване. Люспите се сливаха с кожата отчасти по челюстта и по челото му, леко се сливаха с носа му.
Устните му бяха току-що целунати от люспите от едната страна, меко извити от другата.
Той трябваше да изглежда като кошмар.
Той не го направи.
Изглеждаше опасен дракон в ангелска форма.
Без предупреждение той вдигна ръка към Рафаел.
Елена се напрегна.
Точно в този момент сините очи на ангела се превърнаха от човешки във влечугоподобни, а кръглата форма на ангелските му очи бе заменена от дълга, разрязана черна зеница.
* * *
Рафаел нямаше представа кого – или какво – гледа. Това, че този човек е насилствена сила, беше очевидно. Той предизвикваше у Рафаел същата реакция като всеки друг архангел, с изключение на едно странно… Ехо. Това беше единствения начин, по който можеше да го опише. Не само че белега на Легиона все още пулсираше, но и нещо в него сякаш повтаряше пулса на другия архангел.
Сега непознатото същество вдигна ръка.
Инстинктът на Рафаел беше да го отблъсне, да му покаже, че това е неговата територия. Но нещо в начина, по който ангела го погледна, го възпря – нямаше предизвикателство или агресия в тези поразителни очи, които му напомняха за тези на Венъм. По-скоро в тях имаше странно и почти Наазирово любопитство. Диво. Открито.
Той позволи на ангела да допре пръстите си до знака на Легиона.
От него се разнесе огън и се спусна по люспите на ръката на другия мъж.
Новият ангел-архангел се усмихна и като пусна ръката си, каза нещо на Рафаел с толкова дрезгав и дълбок глас, че едва не го заболя ухото. Езикът също беше неразбираем.
– Вече не използваме този език – каза той на езика, който му беше преподаден като староангелски. – Сега използваме този.
Другото същество поклати глава и се заслуша.
Рафаел заговори отново, като премина през определен модел от думи, предназначени да събудят езика на спящите, които са били твърде дълго извън света.
– Ах – каза накрая съществото. – Новият език. – Той прозвуча дрезгаво и грубо.
„Новият език? Това ли каза?“
„Вярвам, че е така, Елена-моя.“ – А на глас. – Наричаме го Старият ангелски.
Внезапна усмивка, а рептилоидните очи отново се превърнаха в ангелски.
– Да, вече виждам. – Той отново вдигна ръка и по някаква причина Рафаел му позволи да докосне знака на Легиона още веднъж.
Той реагира както преди, а между тях пламна огън.
– Кръв от моята кръв – изсъска съществото и притисна с ръка сърцето си. – Син на моя син.
Сърцето на Рафаел се удари в ребрата му.
– Кой си ти?
– Мардук.
„Джесами беше права“ – каза Рафаел на Елена. – „Мардук, когото познаваме от Вавилон, или е бил негов потомък, или просто е носил същото име. Това е Мардук от книгата на Вивек.“
– Аз съм Рафаел – каза той на глас. – Вие стоите на моя територия.
Очите на Мардук се върнаха към другата си форма и той се огледа с любопитен поглед, преди да се върне към Рафаел.
– Защо това нахално дете, Касандра, ме събуди?
Сега вече го разбираше по-лесно. Или гласа му се успокояваше, или Рафаел все повече свикваше с него.
– Лейди Касандра не е дете.
Мардук отново се вгледа в него.
– Аз я люлеех, когато тя беше още бебе, а аз – на векове. В моите очи тя завинаги ще бъде дете.
„Свята работа, Архангеле.“
„Да.“
– Ти не си Древен – уверено каза Рафаел. – Ти ли си един от онези, които наричаме Прадеди?
Мардук се усмихна с трескава усмивка, която почти го правеше да изглежда като обикновен ангел, но не и заради пулсиращите люспи, които проблясваха на слънчевата светлина.
– Не, кръв от моя род. Аз не съм толкова стар.
„Двойна свята работа.“
„Както винаги, хбеебти, имаш умение да боравиш с думите.“ – Защото, ако това същество не е било Предтеча, тогава как, по дяволите, изглеждат ангелските Предтечи?
Прозявайки се, Мардук се протегна, после се обърна с рептилска внезапност.
Да се взира в Елена.
– Моята съпруга, Елена – каза Рафаел с предупреждение в тона си. Този Мардук може и да беше стар, но Рафаел нямаше да допусне посегателство.
Мардук протегна люспестата си ръка с длан нагоре. Тази длан беше наполовина покрита с люспи.
След една пауза, в която тя задържа очите му, Елена постави дланта си върху неговата и той сключи пръсти около ръката ѝ с нежно съзнание.
– Различно – каза той накрая. – Нова. Не е от моя род. Но… Белязана от моята кръв.
„Той усеща клетките ти в тялото ми“ – каза Елена.
Рафаел не беше сигурен какво мисли за това или за Мардук като цяло, но ангела не изглеждаше заплашителен или войнствен.
– Елена. – Мардук произнесе името ѝ, сякаш то беше нов звук за него. – Защо моя Легион сънува теб?
Ръката на Елена се огъна твърдо и плоско в неговата.
– Живи ли са? – Просъска тя. – Оцеляха ли?
Мардук наклони глава настрани, сякаш обработваше въпроса ѝ.
– Те са Легион. Те са безкрайни. Сега те почиват. Те се лекуват. Стават отново.
Една сълза се търкулна по лицето ѝ при това потвърждение.
– Те се пожертваха във война срещу ужасен враг.
– Това е техен дълг и затова съм ги създал. – Гласът му беше като гръмотевица, набраздена от чакъл.
Той се намръщи и погледна стиснатите им ръце.
– Те не би трябвало да се чувстват като ангелите… И все пак те мечтаят за теб. – Очите му, които вече не бяха ангелски, се спряха на нейните.
Тя не мигна, не погледна встрани.
– Обичам ги – каза тя просто.
Той беше този, който примигна, а очите му се отместиха.
– Ще те позная, Елена, съпруга на Рафаел – каза той накрая и пусна ръката ѝ. – Но първо – вниманието му отново се върна към Рафаел – кажи ми, младо дете на Мардук, защо Касандра се намеси там, където дори тя, тази нагла девойка, не биваше да ходи?
Назад към част 42 Напред към част 44
