Глава 44
Дойде втората нощ след събуждането на Мардук и Рафаел го усети наблизо. Само едно запитване към Дмитрий и той откри, че архангела стои на покрива на кулата и наблюдава града.
„Направи го и снощи, а след това прекара целия ден на други високи наблюдателни точки.“ – Мисловният глас на Дмитрий беше силен и ясен. – „Не мисля, че е бил в апартамента си, освен за да се прибере. Бих се притеснил, че ни дебне за удар, но той ми напомня за Легиона. Сякаш всички ние сме животни в зоологическа градина, а той е очарован страничен наблюдател.“
„Можеш ли да го обвиниш?“ – Каза Рафаел. – „Да се събудиш след кой знае колко време – и то в Манхатън?“
„Човекът сигурно си мисли, че халюцинира през половината време.“
Приключвайки разговора с втория си със смях, Рафаел се обърна към Елена, която също лежеше будна до него.
– Ще отида да говоря с Мардук. Ти трябва да спиш, Елена-моя. – По-рано през деня той я беше уговорил да подремне, но знаеше, че тя има нужда от повече часове почивка – все още не беше достатъчно голям безсмъртен, за да продължава да пропуска съня.
– Уморена съм и искам да стана рано, за да посетя Джефри – призна тя. – Също така имам чувството, че Мардук ще говори повече, ако не съм там. Получавам от него вибрации от типа „защитавай жената“. – Свиване на устните ѝ. – Определено е един от твоите предци.
Рафаел целуна намръщените ѝ устни, а знака му заблестя. Той обаче беше спрял да пулсира, което беше милост.
– Скоро ще разбере коя си, ловецо.
– Харамф. – Въпреки съмнително звучащия отговор Елена го целуна обратно, а страстта и любовта ѝ се преплетоха с толкова дълбока и истинска привързаност, че го сгряха до мозъка на костите му. – Отиди да поговориш с този ангел, излязъл направо от кошмарите на някои хора – и от фантазиите на други хора.
Рафаел повдигна вежда.
– Ще ти кажа по-късно, – каза тя. – Но нека кажем, че има хора, които наистина харесват везните.
– Може би искам да остана необразован.
Смехът на Елена го последва през вратата.
Той носеше този смях със себе си, докато се качваше на покрива. Когато излезе, се озова на покрива, осветен само от малки прожектори в ъглите, които служеха като маяци за кацане. Около него блестяха светлините на града му, а небето беше чисто и от най-малкия облак. Вятърът, мек и хладен, подръпваше свободната бяла риза, която беше облякъл върху черните панталони.
– Светлините са като звезди на земята – каза му Мардук с глас, който беше станал по-малко дрезгав и дълбок през времето, изминало от събуждането му, но не много. Никой никога не би сбъркал гласа му с този на някой друг.
– Понякога си мисля същото. – Той тръгна, за да застане до това същество, което беше негов прародител – нямаше как да го избегне, не и с белега на слепоочието му и ехото в кръвта му, когато се намираха на известно разстояние един от друг.
– Легионът винаги е казвал, че са дошли при мен, защото Елена и аз сме аеклари.
Мардук го погледна по онзи бавен, замислен начин, който притежаваше.
– Да, те винаги ще отиват само при аеклари. Не само за тези от моята кръв.
– Тогава съвпадение?
Повдигна рамене.
– Бях част от първите аеклари.
Рафаел се почувства ударен в корема.
– Къде е съпругата ти? Защо не е с теб? – Аеклери бяха двойки. Винаги.
– Тя спи. Няма да я безпокоя само защото Касандра не може да си откъсне носа от съня на по-възрастните.
Рафаел го заболя главата, когато чу Касандра да се нарича млада и безразсъдна. Не и когато тя беше най-възрастното същество, с което някога беше общувал – досега.
Мардук продължи.
– Може би това е съвпадение, а може би е било време. – Хвърли поглед към Рафаел от очите, които вече бяха присвити. – Ти си от моя род. И все пак не усещам други от моята пряка линия в този момент.
Това отговори на един въпрос.
– Трябва да е бил баща ми от твоя род – каза той, а мислите му се изпълниха със спомени за смеещ се мъж с очи в ярко зелено, в които имаше оттенък на аквамарин. Надиел беше най-добрия баща на света – докато лудостта не го разяде отвътре.
– Майка ми е будна в този момент – каза той на Мардук. – Тя е Калиане, архангел на Аманат. Тя видя твоите цветове във водите на своята територия.
– Защото тя е твоята майка, връзката чрез теб. – Мардук отново се обърна, загледан в блясъка на Манхатън, в потока на движението по улиците, които бяха негова живителна сила.
Рафаел се опита да погледне през очите му.
– Намираш ли този град за странен?
Настъпи дълга пауза, преди Мардук да каже:
– Жив е. Това е добре. Цивилизациите идват и си отиват, но градовете трябва да са живи, за да процъфтяват.
– Колко цивилизации си виждал да идват и да си отиват?
– Твърде много. – За първи път в гласа на Мардук се долавя умора. – Не бива да съм буден, младежо. Има причина аз да спя, има причина предците да спят. Избрахме да предадем този свят на младите и всички ние спазихме обещанието си през безбройните еони.
Рафаел се чудеше какво ли би казала майка му на това, че я наричат млада.
– Мисля, че си буден, защото трябва да бъдеш буден. – Когато Мардук се обърна към него с тези проницателни очи, Рафаел реши, че е време да му разкаже за провалената мантия и как тя изглежда е предизвикала падането на самия свят – но Мардук без предупреждение погледна рязко наляво, към входа на покрива.
– Грешах. Тук има още един от моя род. По-слаба… По-млада, така че не мога да я усещам отдалеч, но присъства.
Вратата се отвори и се показа Венъм; вампира носеше черен костюм, прилепнал към тялото му с безупречна кройка, и вратовръзка в същото зелено като очите му.
– Сир – каза Венъм с наведена глава. Тази вечер погледа му беше открит, яркозелените ириси бяха разрязани по средата. – Искате ли вие и архангел Мардук да се почерпите?
Рафаел знаеше защо е дошъл един от Седемте, а не друг член на персонала – защото знаеха, че Мардук е смъртоносен. Както можеше да каже Наазир, той беше тигър, който се държеше прилично за момента, но никога не можеше да се забрави, че е тигър – със зъби като бръснач и с влечение към месото.
– Да, Венъм, донеси поднос, ако искаш. Но преди да си тръгнеш, Мардук иска да се запознае с теб.
Венъм беше твърде опитен, за да покаже изненада. Преминавайки от другата страна, той учтиво наведе глава. Не се поклони, защото Венъм беше старши член на двора на Рафаел.
– Архангел Мардук.
– Едно от новите създания – промърмори Мардук. – Създадено след моето време. Но в теб има капчици от моята кръв.
Венъм задържа погледа на този нов член на Кръга, а ницитационните мембрани на очите му се плъзгаха отвъд и обратно със скорост, която трудно можеше да се улови с просто око.
– Създаден съм от архангел Нейха. Сега тя спи.
– Двама архангели наведнъж. – Усмивката на Мардук беше на доволен хищник. – Моята линия е силна.
Идеята, че той може да е свързан по някакъв объркан начин с Неха, накара Рафаел да се замисли. Но ако имаше кръвна връзка, тя беше толкова далечна, че се губеше в мъглата на времето – с изключение на способността на Мардук да я усеща.
– Благодаря ти, Венъм – каза Рафаел, след като стана ясно, че Мардук е задоволил любопитството му.
– Сир. Архангел Мардук.
– Значи Легиона говори истината – каза Рафаел, когато вампира напусна покрива. – По ваше време не е имало вампири.
Мардук поклати глава.
– Спях, след като бяха направени за първи път. Видях промяната, но тя нямаше нищо общо с мен. Бях последния от моя вид, страж, чиято задача беше да предаде света на новото поколение.
– Не сме ли един и същ вид?
Лека усмивка.
– Да, Рафаел. Ние сме… И не сме. Едното става от другото. Както аз съм станал от онези, които наричате Предци.
Издишвайки, Рафаел реши да се възползва от желанието на Мардук да говори.
– Докъде се простира историята на ангелите?
– В самата зора на времето – беше отговора, който не му казваше нищо – и всичко.
Те стояха мълчаливо и наблюдаваха града. Когато Венъм дойде с храната и напитките, с него беше и Джанвиер. Каджунският вампир държеше сгъваема маса, която постави набързо, преди Венъм да сложи храната.
Двамата се измъкнаха с лекота, която беше втора природа.
Рафаел беше сигурен, че и двамата ще имат какво да кажат за Мардук, когато останат насаме, но засега запазваха мълчание.
Рафаел се приближи до масата и наля две питиета.
– Медовина – каза той и подаде на Мардук чаша от напитката, предпочитана от много възрастни ангели.
Мардук вдигна кехлибарената течност към светлините на града и я наблюдаваше с търпението на човек, който има цялото време на света. Когато най-накрая изпи напитката, той въздъхна доволно.
– Не се е променила от моето време. – Отиде до масата, наля си още една и вдигна бутилката към Рафаел.
Рафаел прие, след което видя как Мардук взима парче деликатесно месо.
Той го изяде с тракане на зъби, което накара Рафаел да се запита какво яде Мардук и дали има повече общо с Наазир, отколкото с другите ангели.
„Венъм, донеси поднос с меса. Както за Наазир, но го изпечи малко.“ – Не искаше да обижда Мардук, като му дава сурово месо, ако това не е негово предпочитание.
„Сир.“
Мардук дъвчеше поредното парче нарязано студено месо, когато се върна при Рафаел.
– Гладен съм – каза той, след като преглътна. – Бях забравил какво е усещането.
– Венъмта носи още храна – каза той. – Не си ял, откакто се събуди?
– Отне ми толкова време, за да наваксам с това време. – Мардук допи медовината си. – Не ни е писано да се събуждаме от толкова дълъг Сън, Рафаел. Той е предназначен за вечност.
– Не ти ли липсва живота в света с твоята съпруга? – Въпросът на Рафаел нямаше нищо общо с управлението и Кръга, а всичко беше свързано с любовта му към Елена.
Усмивката на Мардук беше нещо чуждо… И все пак Рафаел виждаше това изражение в огледалото, когато мислеше за своя ловец.
– Живяхме едно славно съществуване. Когато решихме да спим, го правехме рамо до рамо, с нейната ръка в моята.
– Това работи ли? Да ви държи заедно?
– Не за всички – но за аеклари? Да. – Срещаме очи. – Няма да я изгубиш за смяната на Съня, когато дойде твоето време.
Гърдите на Рафаел се разшириха.
– Ще разбере ли съпругата ти, че си отишъл?
– Да. Като на сън. Но ако не се върна при нея в рамките на хилядолетие, тя ще се събуди – а се страхувам, че винаги се събужда в лошо настроение, моята войнствена съпруга. Тя не е от хората, които се събуждат, независимо дали за зората, или от Съня. По-добре да се върна при нея по-скоро рано, отколкото по-късно.
Сега Рафаел разбираше как се е чувствала Елена, когато ангелите говореха за стотина години като за нищо. Защото Мардук говореше с хилядолетия.
– На моята съпруга ще ѝ бъде много интересно да чуе за твоята. Елена също е воин.
– Ще поговоря с нея.
Рафаел го остави там. Елена нямаше да му благодари за това, че се е борил с нея – а тя се беше борила с архангели много преди да стане ангел. Без съмнение щеше да се справи и с Мардук.
– Всички ли стари от твоето време изглеждат като теб?
Слаба усмивка.
– Ти си нахален. – Той удари Рафаел по рамото. – Това ми е приятно.
Рафаел не беше сигурен, че му харесва да се отнасят с него като с дете – но в същото време Мардук вероятно не можеше да си помогне. Реши да го остави настрана засега. Всичко щеше да зависи от това как Мардук щеше да се отнася с останалите членове на Кръга – и как щеше да се отнася с Рафаел пред другите.
– Това не отговаря на въпроса ми.
– На някои въпроси не трябва да се отговаря. – Сега нямаше усмивка, дълбокия му, дрезгав глас беше непоклатим. – Ние заспахме по някаква причина. Времето ни е минало. Това е вашето време. Ние трябва да бъдем най-много слаби сенки на един още по-слаб хоризонт.
Рафаел се замисли за легендите за Предците, за които не се знаеше нито един истински факт.
– Успял си. Но аз ще задам още един въпрос – това съзнателно решение ли беше взето във всички вас на такава възраст?
Мардук не бързаше да отговори.
– В известен смисъл – каза той накрая. – И не, сине на моя син, няма да ти кажа повече. Тази история е от друго време, от друг народ. – Той разпери широко ръце. – Тогава този свят не е съществувал, не и както сега. Смъртните са били… Не бих очаквал от тях това, което са сега.
Остави чашата си, отиде до самия край на покрива и разпери странните си, безшумни криле.
– Ще ми покажеш ли твоя свят, Рафаел? Искам да видя повече от него.
Рафаел постави собствената си чаша до тази на Мардук.
– Да полетим.
* * *
Решила да изпие чаша успокояващ чай, преди да се опита да заспи, Елена минаваше покрай личния им балкон, когато Рафаел и Мардук се спуснаха от покрива, за да навлязат по-навътре в града.
Тънката ѝ роба от сребриста коприна не беше никакво доказателство за нощния въздух, но тя все пак излезе навън, без да може да откъсне очи от силуета на архангела си на фона на електрическата звездна светлина на града.
– Великолепно – промълви тя, а дъха ѝ се загуби, както винаги, когато виждаше Рафаел в полет.
Тя почти не забеляза Мардук и това не можеше да предвиди. Но през нощта крилата на Мардук го правеха почти невидим, а люспите му проблясваха само при попадане на светлина.
Макар че, помисли си тя с гримаса, везните не бяха подходящата дума.
Когато я бе докоснал, кожата му изобщо не беше твърда или набраздена. Напротив, усещането беше като при допир с кожата на красива змия – гладка, топла, примамлива. Тя разбираше защо онези, които го бяха видели, бяха очаровани от него.
За нея обаче той тежеше като възраст в съзнанието ѝ, толкова стар че не можеше да го възприеме като човек, а само като същество от съвсем друг свят.
„Касандра“ – каза тя, обръщайки се към мястото в съзнанието си, където някога бе чула Древната. – „Какво си направила?“
„Помагам ти, дете на смъртни.“
Всяко косъмче по тялото на Елена се изправи. Отдавна не беше чувала гласа на Касандра. Не и откакто се прибра в Съня си след войната.
„Събуждаш ли се?“
Н“е, дете. Аз съм… В полумрака между съня и бодърстването. Аз съм с моя Цин.“
Болка в сърцето на Елена сега.
„Ти добре ли си? Дали той е?“
„Да. Отново сме заедно.“ – Епохата, която напираше в съзнанието на Елена, дори по-силна от тази на Мардук – защото неговата идваше отвън, докато гласа на Касандра беше дълбоко в съзнанието на Елена. Тя никога не беше чувала умствения глас на Мардук и, честно казано, не искаше да го чува; едва ли можеше да понесе тежестта на годините в този на Касандра.
В следващите думи на ясновидката се долавя безкрайна скръб.
„Скоро ще изчезна от здрача, дете на смъртните.“
„Чакай“ – каза Елена. – „Мардук? Можем ли да му се доверим?“
„Мардук е велик воин, берсеркерски боец – и е причината за великия мир, който спаси нашия вид от унищожение.“
След това Касандра си отиде, гласа ѝ се изтръгна от съзнанието на Елена с последна въздишка, а Древната отново се настани в Съня си.
Загледана в нощното небе, в което Рафаел и Мардук бяха изчезнали, Елена се чудеше кой от аватарите на Мардук ще види този свят. Воинът, берсеркера или миротвореца?
Назад към част 44 Напред към част 46
