Глава 45
Когато Елена отиде да посети баща си в предобедните часове – след шестчасов сън – го намери буден, а светлините в стаята бяха приглушени, но не изключени.
– Закъсня – каза той и заприлича на бащата, когото тя познаваше от толкова време – с изключение на тревогата в очите му.
– Нещата се случват. – Тя остави бутилката студена вода, която беше взела от автомата. Знаеше, че той мрази хладката вода, която му дават в болницата. – Чу ли?
– Гуендълин отказва да ми върне телефона – прозвуча грубия отговор. – Казва, че отново ще започна да работя по всяко време. А телевизора в тази стая е счупен – имам половин подозрение, че е направила нещо, за да не мога да гледам борсовите отчети.
Елена очакваше да се разсърди на действията на Гуендълин, но гласа на баща ѝ беше спокоен, дори леко развеселен.
– Тя те познава.
– Да, прави го. – В тона му се долавяше обич, каквато тя никога не беше чувала – но тогава те никога не говореха за отношенията му с Гуендълин. – И така, какво се случва?
Елена му каза. И имаше удоволствието да наблюдава как очите му пламват зад прозрачните стъкла на очилата със златни рамки.
– Как може да е архангел с крила и такова лице?
– Нямаше да попиташ, ако беше застанал до него. Силата, която пулсира от него, е като тази на Рафаел, като тази на Калиане. – Смъртта едва се сдържа.
– Той ли е… – Джефри потупа главата си.
Довери се на баща си да зададе този въпрос.
– Да, той е напълно съзнателен. Просто не прилича на ангелите, които сме свикнали да виждаме.
Тя се замисли дали да сподели следващата част… Но какъвто и да е бил с нея, Джефри нито веднъж не бе издал нито една от тайните ѝ.
– Знакът върху слепоочието на Рафаел е свързан с Мардук. Според Мардук те са от една и съща кръвна линия.
Джефри се замисли за това.
– Ели, случвало ли ти се е да се бориш с концепцията за времето, както я виждат безсмъртните?
Елена грабна бутилката с вода и отвинти капачката.
– Ето, пий, преди да е станала прекалено топла. – Трябваше ѝ минута, за да помисли.
Джефри не спореше – рядко явление в най-добрите времена.
След като той се насити, тя отново затвори бутилката и я остави настрана.
– Да – отговори тя на въпроса му. – Но това, с което се боря най-много, е да знам, че всички смъртни хора, които обичам, ще си отидат, докато аз живея.
Суровите линии на лицето на Джефри се смекчиха по неуловим начин, но за Елена бяха очевидни като неонова светлина.
– Бедната Ели. Всички ще те изоставим. – В думите нямаше сарказъм, а само искрена тъга. – Съжалявам за това, азези.
Азези.
Джефри рядко бе използвал този израз на ласка дори когато семейството им бе непокътнато. Маргарите беше тази, която беше използвала нежния термин, който тя помнеше от собственото си опустошено детство. Но той го беше правил достатъчно често, за да може изказването му да я върне в миналото, което никога повече не можеше да съществува.
Тя не можеше да говори.
Джефри постави ръката си върху нейната.
– Щастлив съм, че си безсмъртна.
Тя вдигна глава.
– Какво?
– Едно от моите бебета ще живее вечно – прошепна той. – Това не компенсира загубата на Мирабел и Ариел, но ми дава малко спокойствие. – Той стисна ръката ѝ. – Бет и Ейми имат деца, части от тях, които ще бъдат пренесени във вечността в друг вид безсмъртие.
– Моята дива Ева е като теб – никога не знам накъде ще се обърне, но тя е жива и упорита и има още толкова много живот пред себе си. Но ти, моя Ели, ще живееш във вечността. Утехата, която изпитвам… нямаш представа.
Неспособна да изрази мислите си – дори не знаеше какви са те – Елена само кимна, след което насочи разговора в друга посока.
– Реши ли какво ще правиш с наследството? – Двамата вече неведнъж бяха говорили по този въпрос.
– Ейми Мейнард е най-добрия вариант да ме наследи като главен изпълнителен директор. Той се доказа още повече по време на моето заболяване. – Джефри звучеше хладнокръвно и ясно. – Той ще получи възнаграждение на ниво, съответстващо на длъжността му, с вградени бонуси за постигнати резултати; но аз ще оставя компанията в равни части на децата си. Гуен е напълно съгласна.
– Татко…
– Не, Ели. – Той задържа погледа ѝ, а неговия беше хладен. – Знам, че нямаш нужда от това, но все още си мое дете. Няма да те лиша от наследството ти. Може да не съм ти дал много в живота, но мога да ти дам това.
– Наистина нямам нужда от него – настоя Елена. – Имам повече пари, отколкото знам какво да правя. – Забравяйки за всичко останало, лова, който я беше довел до контакт с Рафаел, я беше направил богата отвъд най-смелите мечти на всеки смъртен.
– Няма да отстъпя, така че престани да спориш. – Джефри продължава да държи ръката ѝ. – Трябва да ти дам това.
Като видя на монитора, че пулса му започва да се ускорява, тя реши просто да кимне. Когато дойде време, тя можеше да изпълни желанието му, като задържи акциите, които ѝ завеща, но използва дивидентите, за да създаде тръст за децата на семейството. Може би за образование.
Истината беше, че този разговор с баща ѝ беше много по-важен за нея от каквото и да било финансово наследство.
– Мислех си за въпроса ти за Бел и Ари. – Дори когато повдигна темата, тя наполовина очакваше той да я отхвърли, да се престори, че никога не са говорили за това.
Но с тържествено изражение той каза:
– Не трябваше да те натоварвам с това бреме. Като техен баща аз съм длъжен да взема това решение.
Облекчението, което нахлу във вените ѝ, беше шок. Мислеше си, че се е справила с това, но сега, когато той го каза, осъзна, че я е смазвала идеята да направи грешен избор.
– Трябва да знам само едно нещо – каза той. – Ще те успокоява ли това, че гробовете им ще бъдат там, докато минава времето?
– Не ходя често – признава тя. – Мразя да мисля за тях в студената земя. Това не подхожда на духа на Бел или на блясъка на Ари. Виждам ги повече в спомените си, отколкото на мястото, където са погребани.
– Тогава, Ели, мисля, че трябва да ги пуснем с Маргарите. – Гласът му стана дрезгав. – Това би харесало, на маман. Както и на Бел; колкото и да се бунтуваше, тя все още питаше за Маргарите, когато се разболяваше през нощта или когато онова момче ѝ разбиваше сърцето. Тя би искала да бъде с нея.
Гърлото на Елена се сгъсти; тя не знаеше, че Бел има връзка с момче, нито че Джефри е знаел и е позволил това да продължи. Винаги е смятала, че той е бил твърде строг.
– А Ари, моята тиха, умна Ариел, тя беше повече мое дете, отколкото на Маргарите, знаеш ли това? – Малка усмивка. – Тя идваше да се крие в кабинета ми, когато Мирабел и Маргарите се държаха „извънредно френски“ – така казваше, когато сестра ти и майка ти се караха по онзи страстен начин, който и двете имаха.
– Държах любимата ѝ газирана напитка в хладилника на малкия ми офис и тя си взимаше една, сядаше да си пише домашните или да си говори с мен, а когато чуеше Бел да тропа по стълбите, просто се споглеждахме.
Още една по-дълбока усмивка.
– След известно време се качвах, за да поговоря с Бел, да я успокоя. Ари щеше да направи същото с майка ти. Тези двете бяха еднакво избухливи, но темперамента им преминаваше също толкова бързо и скоро едната щеше да се извини на другата. Те никога не можеха да останат ядосани една на друга.
– Моята Ари беше неразделна част от техния живот, от нашия живот. Ние не можем да я имаме, но Бел и Маргарите могат. Мисля, че Ари би искала това. Тя винаги е била грижовната, нали?
Елена кимна накъсано, без да се бори със сълзите, които искаха да паднат.
– Да. Мисля, че това е правилното решение. – Джефри може и да беше взел трудното решение, но по начина, по който раменете му се отпуснаха при думите ѝ, тя видя, че те имат значение за него.
– Ще започна да планирам, когато Гуен ми върне телефона. Ще отнеме време да получа необходимите разрешения.
– Не се насилвай. – Елена избърса лицето си с ръце. – Искаме да направим това както трябва – и за това имам нужда да стоиш силно до мен.
– Тогава, когато ме изпишат от болницата.
– Ще го взема. – Виждайки, че той се уморява, тя заговори тихо и му разказа какво още се е случвало в града. Също така му подхвърли няколко интересни борсови новини за пазара – според Марсия, гения зад общата им империя от кръвни кафенета.
Усмивката на баща ѝ беше лека, но истинска, докато бавно се отпускаше.
Елена не очакваше раздвижването на вратата, шепота на крилата. Тя погледна нагоре и вече знаеше кой стои там. Никога не би сбъркала звука на крилете му с този на някой друг.
– Какво правиш тук?
– Той е твой баща, но ти си моя съпруга. – Рафаел сложи ръка на рамото ѝ, а пръстите му се извиха, за да обхванат шията ѝ. – Как е той?
– По-добре. – Облегнала глава на бедрото му, докато той стоеше до нея, тя усети как напрежението напуска тялото ѝ. – Защо цялото отделение не е във възторг?
– Говорих с главната сестра преди пристигането ми, помолих я да организира така, че коридорите да са максимално свободни – тя ме пусна през аварийния изход.
Той я погали по косата.
– Какво прави Мардук?
– Страхотна импресия на гаргойл над Таймс Скуеър. Мисли, че това е най-великия спектакъл на земята.
Устните на Елена потрепнаха.
– Той определено е създал Легиона.
– Без съмнение.
Двамата останаха до леглото на баща ѝ, говореха от време на време, но иначе просто бяха, докато медицинската сестра, която беше пуснала Рафаел, тя надникна вътре и прошепна, че през следващия час нещата ще станат по-натоварени.
Тонът на по-възрастната жена беше толкова компетентен и делови, колкото и стегнатите черни къдрици, които тя държеше подстригани близо до черепа си. Нямаше дори намек за това, че е възхитена от присъствието на Архангела на Ню Йорк.
Елена не беше изненадана. След като беше прекарала толкова много време в болницата, беше научила, че медицинските сестри – особено толкова опитните като тази – просто са изградени по различен начин.
– Благодаря ти, Диона – каза тя на четиридесет и няколко годишната жена. – Мащехата ми трябва да дойде след няколко часа, за да закуси с татко.
– Ще се погрижим за него дотогава – обеща Диона с усмивка, а акцента ѝ бе наситен с ритмите на родната ѝ Гана. – Вече му казах, че ще съобщя на Гуен, ако се опита да изнудва, подкупва или купува телефон от когото и да било.
Елена се засмя, стана от мястото си и изпревари Рафаел през вратата. В коридора няколко души от персонала се спряха на пътя си. Бяха свикнали с присъствието на Елена – все пак някога тя е била смъртна – но да видят Архангела на ужасния Ню Йорк? Да, не.
Паника, страхопочитание, ангелска преданост – лицата им замръзнаха.
Дион обаче е звезда. Тя нарежда на медицинските сестри, лекарите и санитарите да „спрат да ловят мухи и да се върнат към работата си“ с тон, от който става ясно, че не се шегува. За уважението, с което се отнасяше към нея, свидетелства факта, че всички, с изключение на ангелогласния санитар, се изнизаха.
– Ще излезе от нея, след като си тръгнем – каза Елена на намръщената медицинска сестра. – Това е като транс.
– Хм. Обучавали са ме на него в училището за медицински сестри, но никога не съм го виждала на живо.
Оставяйки санитаря да гледа след тях с изключителна преданост, Диона поведе Елена и Рафаел към същия авариен изход, през който беше влязъл Рафаел.
– Излиза се точно навън – каза тя на Елена. – Там е една от онези метални стълби от старата школа, но предполагам, че можеш просто да полетиш от балкона. Не е много просторно.
– Няма да имаме проблеми – увери я Рафаел.
След като деактивира алармата и отвори вратата, Рафаел откъсна перо от крилото си и ѝ го подаде.
– Ако някога се нуждаеш от услуга от Архангела на Ню Йорк, то е твое.
Диона се вгледа в перото, после вдигна глава и макар че явно изпитваше затруднения със студената изгаряща сила на Рафаел, удържа на позициите си.
– Аз просто си върша работата, архангеле. – Тя не взе перото. – Не се нуждая от заплащане.
– Това не е плащане – каза Рафаел с нежност, която обикновено запазваше за децата. – Това е жест на благодарност.
Когато медицинската сестра се поколеба, Елена докосна с пръсти ръката на другата жена.
– Запази перото за спомен на внуците си. Това е някаква история, която трябва да разкажеш, за това как си промъкнала архангел в болнично отделение. – Защото никой нямаше да сбърка, че това перо принадлежи на някой друг, освен на Рафаел.
Лицето на Диона се озари и тя най-накрая прие перото, което блестеше в бяло-златисто дори при болничното осветление.
– Ще направя точно това. Благодаря ти, Архангеле. И ако някога се нуждаете от още един таен вход, просто ми се обадете.
Посещението завърши топло и скоро те се издигнаха във въздуха. Трябваше да се вземат решения. Но първо имаше един въпрос:
„Мислиш ли, че Мардук все още е над Таймс Скуеър?“
„О, да.“ – Рафаел обърна крилата си в тази посока. – „От време на време ми изпраща по някой коментар. Последният му беше за голия нарисуван мъж, който вярва, че е насекомо, родено в човешко тяло.“
„Уау, той се наслаждава изцяло на Таймс Скуеър.“
Гласът на Рафаел нахлу в съзнанието ѝ.
„Много е странно той да е в града, архангел, за когото мога да кажа с цялото си сърце, че няма желание за териториални посегателства. Нито пък играе някакви други политически игри.“
„Логично е, ако не иска да е буден.“ – Елена се спусна под Рафаел.
„Изглежда вярва, че съпругата му ще се справи без него за известен период от време.“
„Предполагам, че след еони в Спящия живот прекъсването от няколкостотин години е неприятност, която може да се пренебрегне.“
Тогава тя забеляза Мардук.
Назад към част 45 Напред към част 47
