Глава 50
– Защото в един свят на безсмъртни историята може да се превърне в тежест, която спира растежа. За да позволят на децата си да разперят криле без страх, старите решиха, че техните грешки и техния свят – свят, който почти са унищожили – трябва да изчезнат в мъглата на миналото.
Това беше по-дълбок отговор, отколкото Рафаел очакваше да получи.
– Колко време? – Попита той. – Преди колко време старите са ходили по земята?
Усмивката на Мардук не издаваше нищо, а очите му бяха тези на съществото, което беляза кожата му.
– Сегашното време, сегашната история на ангелския род? Тя дори не може да се сравнява с епохата на старите. Те са започнали със зората на този свят и са завършили със зората на твоя.
Загадка? Или абсолютната истина?
– Къде смяташ, че попадаш? – Шопита той с любопитство. – В стария или в новия свят?
Мардук се обърна, за да види как крило от ангели излита от Кулата. От това разстояние те бяха точки на фона на небето, но въздушния им финес не можеше да бъде пропуснат – летяха като дисциплиниран отбор, един голям ангел в сянка с една-единствена цел.
– Това е крилото на Илиум. – Всяко крило имаше различен стил, а това на Илиум беше бързо, остро и иновативно като самия ангел.
– Синът на Егион и лейди Шарин. Срещал си го – златни очи, сини крила.
Усмивката на Мардук се разпространи, докато не се превърна в пълен смях, а лицето му грейна от хумор. Звукът беше дълбок, див, на същество, твърде голямо за този свят.
– Ах, сега разбирам защо горещата синя глава иска да те разкъса на парчета. Но защо Тит е толкова оптимистично настроен?
– Защото лейди Шарин по-скоро би изстреляла очните ябълки на Егион, отколкото да го докосне отново. – Рафаел се наслаждаваше на образа; да гледаш как някогашната майка на Илиум, жената, която бе обгрижвала Рафаел в най-ранимите му моменти, с всяка изминала година все повече навлиза в силата си, беше привилегия.
– За такива като нея дори нетърпеливата ми половинка ще седне неподвижно за един портрет. – Той се вгледа в блестящата стомана на Манхатън. – Чудя се какво ли ще си помисли моята съпруга за този свят, когато му дойде времето. Ще се осмеля да предизвикам гнева ѝ и ще я събудя за няколко години, преди да се върнем към нашия Сън.
– Ще ни трябваш, докато намерим постоянно девето място – посочи Рафаел.
Мардук сви рамене.
– Какво ще се наложи? Най-много петстотин или шестстотин години? Детето на лейди Шарин носи в себе си семената на възнесението. Ако кажеш, че не го усещаш, ще те нарека лъжец, кръв от моя род.
– Всички го усещаме – потвърди Рафаел, а гърдите му се свиха. – Само се надяваме да не е твърде рано. Силите на възнесението биха го разкъсали на парчета. Аз едва оцелях, а бях на хиляда години. Илиум току-що е преминал границата от половин хилядолетие.
– Хм. – Мардук продължи да гледа към блестящия силует на своя град. – Хайде, млада кръв, да потърсим парчето от Компаса, което ти принадлежи. – С това и без отговор на въпроса дали попада в старата или в новата времева линия, той разпери криле в кожеста тишина, зловеща и чужда.
Рафаел отвори устата си с тихо изсумтяване.
Бяха изминали половината път през Хъдсън, когато видя Елена да се насочва към тях. Беше се преоблякла в летящите си кожи, в комплект с яке, което покриваше ръцете ѝ и се запечатваше около врата ѝ. Див огън се стрелна над крилата ѝ в безшумна мълния.
Рафаел очакваше коментар от Мардук, но той не каза нищо. Нито тогава, нито когато се приземиха на покрива на кулата. Вместо това той отиде до ръба, откъдето можеха да видят сградата на Легиона.
– Усещам сърцата им вътре. – В този глас се долавяше мърморене, което не приличаше на никое друго, грубост на натрошен камък, докоснат от емоция. – Бих се радвал да видя моя Легион отново.
Той движеше главата си с онова характерно за него движение, бавно, но интензивно. Погледна покрай Рафаел и се вгледа в Елена.
– Ти можеш да помогнеш да се намери острието.
– Аз? – Елена се намръщи. – От това, което Рафаел току-що ми каза, мислех, че само архангелите могат да го разпознаят.
– В тялото ти има някои от моите клетки, хбеебти.
– Достатъчно?
Мардук сви рамене.
– Няма да разберем, докато не направим опита.
Но въпреки че през следващите три дни търсиха без прекъсване, няма следи от нищо подобно. Територията на Рафаел просто не беше достатъчно стара. Майка му обаче беше прибрала своя от трона на Неха, Тит беше взел своя от герба си, а Елижа беше открил своя в художественото студио на Хана.
– Използвах го като палитра – призна на Елена ужасената Хана. – В моите очи беше само това. Не съм изпитвала никаква принуда да го предам на Елижа.
– Разбира се, че не – каза Мардук, когато Елена му предаде тази информация. – Тя е негова съпруга. Парчето знаеше че може да премине в ръката му, когато е необходимо. Не е имало спешност.
Елена продължаваше да се чувства неудобно с Мардук, от възрастта му я боляха зъбите, но той ѝ напомняше и за любимия ѝ Легион.
– Говориш за тези части на Компаса, сякаш са разумни.
Нямаше усмивка, тези драконови очи я гледаха с немигащ фокус, докато казваше:
– Може би метала изобщо не е метал. Може би това е кръвта на Предците, замръзнала във времето. – Макар че тази тревожна идея я накара да потрепери, той се усмихна. – А може би се забавлявам.
– Не съм сигурна, че не е казал истината първия път – измърмори тя на Рафаел по-късно същата вечер, след поредното безуспешно търсене във всички достъпни за тях архиви – включително и в домовете на старите ангели, които живееха на тази територия.
Последният така или иначе щеше да е малко вероятно място за намиране на частта от компаса, тъй като той трябваше да се намира близо до архангел, но те нямаха избор. Дори докато се мъчеха да измислят друго място, където да търсят, получиха съобщение от Заная.
„Имам го“ – пише тя в съобщение, изпратено до Кръга. – „Открих го в сандъка с оръжията си. Втората ми казва, че го е намерила някъде във форта и е помислила, че е идеален за мен, и го е поставила там – а после е забравила да ми говори за него. Тя никога не забравя нищо. Какви са тези прокълнати предмети?“
Елена съчувстваше на Заная. Предмет, който винаги може да те намери?
– Какво е това, ако не направо от филм на ужасите? – Каза тя на Илиум, когато двамата стояха на балкона на кулата в късния следобед, след поредния безплоден ден на търсене.
– Това е просто сила.
Поколебана от гласа на Мардук, тя се отдръпна назад – и погледна нагоре. Той седеше като гаргойл надбалкона.
– Подслушването е грубо! – Изкрещя тя, докато сърцето ѝ се бореше да забави темпото.
Мардук слезе на балкона.
– Да – каза той. – Това, че те намирам за най-интересното същество от всички на този свят, не е оправдание. Извинявам се. – Той се наведе ниско в кръста.
Елена не се интересуваше от извинението – повече я притесняваше, че той я намира за интересна. Тя не искаше Мардук да я намира за интересна.
– Дори архангелите не би трябвало да имат такава власт – каза тя, като искаше разговора да се откъсне от нея. – Такива, които преминават през безкрайното време.
– Старите се съгласиха с теб – беше изненадващия отговор на Мардук. – Има един момент, в който силата се превръща само в разрушение.
– Добре, че Прадедите са на сигурно място, значи. В противен случай вероятно щяха да ни видят като храна.
Мардук не се засмя, само блестящия му поглед се спря на Илиум.
– Енергиите ти са нестабилни. Фини жилки от назъбено злато.
Съзнанието на Елена се изпълни с образа на тялото на Илиум, изпъстрено със златни вени, с извития му гръб, от който се изливаше светлина, и с тихия му агоничен писък. Преди да успее да попита Мардук повече за видяното и най-вече дали може да стабилизира Илиум повече, отколкото Рафаел вече беше направил, архангела излетя в зловещата тишина, предизвикана от крилете му.
Той се насочи към сградата на Легиона.
– Той никога не спи в апартамента, който му отредихме – каза тя на Илиум, докато двамата се взираха в Мардук. – Почти съм сигурна, че спи в сградата на Легиона.
– Е, определено няма как да подминем приликата. – Крилото на Илиум се припокри с нейното. – Макар че, знаеш ли, понякога той ми напомня за Наазир.
– Да, но там има и нещо друго. Студено съзнание, погребано под красотата на кожата му. – Защото кожата на Мардук беше красива, преливащите се люспи бяха меки на допир и носеха цветове от най-тъмнозеленото до наситено синьо и оникс.
Тя присви очи, докато Мардук прелиташе покрай сградата на Легиона.
– Ще кажеш ли на Рафаел, че отивам да видя баща си за един час? След това ще се присъединя към него в търсенето. – Нейният архангел беше влязъл вътре, за да приеме обаждане от един от Кръга, точно преди Мардук да се появи.
Илиум прокара кокалчетата си по бузата ѝ.
– Бащите усложняват живота, нали, Ели?
Елена го прегърна с една ръка, тялото му беше твърдо и мускулесто под бялата тениска, а топлия му аромат – познат.
– Да, така е.
– Помага, че моя е сто процента задник. – Той потърка брадичката си по косата ѝ. – Няма смесени чувства към него от моя страна. С теб…
– Да. – Тя не каза, че би искала той да има възможност да изгради мостове с Егион, както тя с Джефри. Егион беше изоставил сина си, когато Илиум беше още малко момче; Елена, напротив, имаше баща, който се грижеше за нея през по-голямата част от детството ѝ. И дори когато Джефри стана студен и твърд, той остана.
Остана, за да се бие с нея. Остана, за да бъде задник. Остана, за да отгледа Бет.
Може да я е разочаровал по много начини, но никога не е изоставял семейството си. Това беше крехка основа, върху която да възстановят отношенията си, но можеше да е достатъчна.
– Успех, Ели. – Очи от състарено злато, изпълнени с надежда за нея, докато тя се измъкваше от балкона – в студения следобеден въздух, едва огрян от слънцето. Когато тя погледна назад, той вдигна ръка към нея, за да ѝ помаха – забавния и умен синьокрил ангел, който се беше превърнал в един от най-близките ѝ приятели и който заслужаваше живот, изживян без сянката на убийствената власт.
Фини жилки от назъбено злато.
Ръката ѝ се свиваше, а стомаха ѝ падаше свободно.
Назад към част 50 Напред към част 52
