Глава 53
Елена се взираше в кръглите ледени топки в краката си. Когато бурята я връхлетя, беше принудена да падне и да се скрие под твърдата пластмасова тента на ресторанта на покрива. За щастие, бурята бе отминала толкова бързо, колкото и бе дошла, а топящия се лед бе единственото доказателство, че някога е била там.
– Следващия път ще остана да пия – обеща тя на вампирския собственик, преди да отлети от сградата.
Тогава тя видя напуканите прозорци и счупените стъкла на улицата. Градушката беше ударила силно. Нищо чудно, че Рафаел се бе свързал с нея с ума си, след като тя бе тръгнала.
Челюстта ѝ се сви и тя увеличи скоростта на полета си до максимум. Защото ситуацията само щеше да се влоши, ако Кръга не успееше да нулира компаса.
Добрата новина е, че не ѝ се е наложило да търси дълго Мардук. Намери го приклекнал на върха на сграда, която гледаше към Таймс Скуеър и околността. Това си оставаше едно от любимите му места да седи и да наблюдава града – и не предлагаше никакво прикритие.
– Градушката – каза тя, а дъха ѝ се скъсяваше и ускоряваше. – Пострада ли?
Той я погледна странно, преди да каже:
– Не – и да завърти тялото си така, че да се вижда само люспестата му кожа, а крилата му да се увият около него.
Елена изсвири.
– Носиш си собствен защитен щит.
Разгъна се и се усмихна с онази усмивка на Мардук, която не беше съвсем човешка в нито един смисъл на думата. И зачака. Защото той беше Мардук и изглежда не разбираше концепцията да успокоява другите.
– Имаме осем части от Компаса – каза тя. – Има бръмчене. Силно за двама от Кръга, слабо за другите. Предполагаме, че Кръга трябва да лети към най-силния звук.
Очите на Мардук се превърнаха в прорезни и на огромно влечуго. Крилете му бяха леко разперени и за пръв път тя осъзна, че те изобщо не са черни, а имат блестящ оттенък, подобен на черна перла. Без цвят, и все пак безкрайни цветове, скрити в тях.
– Това – каза той с грапавия си глас – е единственото нещо, което е непредсказуемо. Старите бяха сили, но дори те не можеха да предскажат как Компаса ще реагира на хората от всяко бъдещо време. Когато беше създаден за първи път, триангулацията се осъществяваше чрез лъчи светлина, изстреляни в небето, за да се слеят в точковидна точка над базата.
Очите на Елена пламнаха.
– Уау. – Можеше да си го представи – коси от светлина, достатъчно силни, за да се виждат по целия свят. – Обектът светеше заедно с мен и Рафаел, но това е всичко. Нямаше лъч светлина.
– След това слушаме звука. – Той се изправи и погледна улиците долу. – Този твой град тече и диша като кръв във вените или въздух в белите дробове.
– Има и други градове по света, за които техните близки биха казали, че са същите – признава Елена – но за мен това винаги ще бъде само Ню Йорк. – Тя се издигна във въздуха, осъзнавайки, че Мардук се издига до нея.
Когато се приземиха на покрива на Кулата, когато последните лъчи избледняха от небето, той се отърси от необходимостта да се преоблече за полета.
– Вече съм с кожи.
Тя не коментира, че тези кожи бяха без ръкави и отворени до половината на гърдите му. Панталоните му имаха връзки отстрани, които разкриваха кожата и люспите. Но от това, което тя можеше да каже, люспите му можеха да бъдат и броня. Явно тази страна компенсираше загубата на топлина от „по-обикновената“ му кожа.
Точно тогава Рафаел излезе на покрива, а подкомпонента „Компас“ беше поставен в надежден калъф на левия му бицепс, а кожите му бяха в старо и износено черно.
– Мардук – каза той за поздрав, преди да се обърне към Елена. – Погрижи се за нашия град, хбеебти.
– Винаги, Архангеле. – Тя се наведе, за да го целуне за довиждане, и в мига, в който кожата им се докосна, чу песента на реликвата на ръката му – призрачно красива мелодия, която я накара да завибрира отвътре.
„Очите ти светят в сянката на предмета“ – каза Рафаел в съзнанието ѝ, преди да се отдръпне.
Гърдите на Мардук се размърдаха от звук, който не беше дума.
– Трябва да дойдеш с нас. – Заповед, насочена към Елена. – Подкомпонентът реагира на теб – има опасност да се окажеш необходима накрая, за да завършим Компаса.
Елена се сети за песента в главата си, за начина, по който усещаше реликвата в дланта си.
„Предполагам, Архангеле“ – каза тя насаме на Рафаел – „че старите са я настроили да резонира с архангелските клетки, без да предполагат, че един ден архангел буквално ще подари парче от сърцето си.“
Рафаел кимна.
– Тогава ще трябва да отидем със самолета – каза той и посочи нагоре, когато Мардук се намръщи. – Металните машини, които летят във въздуха.
Елена не спореше; познаваше силите и издръжливостта си във въздуха и нямаше как да издържи дългия полет без няколко продължителни почивки. Но…
– Не знаеш, че ще има нужда от мен – изтъкна тя. – Може и да не се наложи Вие двамата летете напред, а аз ще ви следвам. Ако се окаже, че все пак имаш нужда от мен, вече ще съм на път, а ако не съм, можеш да решиш проблема, докато съм още във въздуха.
След кратко обсъждане всички се съгласиха с плана.
Мелодията отново зазвуча в главата ѝ, когато Рафаел докосна лицето ѝ и допря устни до нейните. След един удар на сърцето тя чу само шума на крилете му, които се разгънаха за полет.
Тя застана на ръба на покрива и видя как той и Мардук полетяха в небето, което бе започнало да преминава в нощ – двама архангели, единия от които бе най-старото живо същество в момента, а другия – най-младия архангел, създаван някога.
Побиха я тръпки, когато изчезнаха в облаците, поемайки по висока траектория на полета през по-рядък въздух. Музиката бе спряла, а празнотата бе толкова натрапчива, колкото и когато Легиона бе спрял да ѝ говори.
Но тя нямаше време за меланхолия.
Спускайки се на балкона пред апартамента им, тя се обади на летището, за да съобщи на пилота Дънкан, че трябва да се качи във въздуха възможно най-бързо. След това, тъй като – за разлика от Кръга – не беше съвсем неуязвима за суровите метеорологични условия, тя грабна специално разработената си раница и бързо опакова дрехи, които щяха да я предпазят от сняг и лед, ако се окажат в такъв тип среда.
Раницата, прибрана между крилата ѝ, потегли към летището само няколко минути след заминаването на Рафаел. Когато се обади на Дмитрий, той каза:
– Рафаел ми каза.
Разделиха се без повече думи, града беше в безопасност под негово наблюдение. Тя се обади за последен път, след като се качи в самолета, когато Дънкан започна да рулира към пистата.
– Бети – каза тя, когато сестра ѝ отговори – трябва да замина за няколко дни извън града. – Без да има индикации колко дълго може да отнеме това, общия период изглеждаше подходящ. – Ще кажеш ли на татко?
След като се съгласи, Бет каза:
– Ще бъдеш ли в безопасност, каквото и да правиш?
Елена стисна телефона.
– Да. Ще се видим, когато се върна.
След като приключи разговора, тя се загледа през прозореца и се замисли как щастливото семейство от шест души се е превърнало в разбита група от трима души.
Кап.
Кап.
Кап.
Звукът на кръвта, която капеше на пода, докато падаше от счупените пръсти на мъртвата ѝ сестра – той я преследваше години наред и все още я преследваше понякога. Днес обаче я преследваше спомена за ръката на Бет, която стискаше нейната, а малкото ѝ лице беше бяло и стиснато, докато детския ѝ мозък се опитваше да проумее ужаса.
Първо Бел и Ари, после Маргарите. Изчезнали завинаги.
– Липсваш ми – каза тя на глас, докато самолета се издигаше в небето. – Винаги ще ми липсваш. – Някои рани никога не изчезваха; те просто избледняваха с времето, докато можеше да ги погледнеш, без да кървят и да се счупят.
Още една тръпка я разтърси.
Тъй като знаеше, че това няма нищо общо със спомените ѝ, а е свързано с изтощение, тя стана, взе едно одеяло и се настани, за да си почине. Не се знаеше какво ще се случи през деня – можеше и да поспи, когато можеше.
* * *
Ароматът на гардения ѝ подсказа, че сънува.
Но не откъсна поглед от усмихнатото лице на майка си, докато седяха една срещу друга на пода в кухнята. Маргарите, толкова ефирна и красива, беше хвърлила тъкан килим върху плочките и те седяха, люпейки грах от голямата кошница, която беше набрала от градините.
– Шери? Защо имаш такова изражение на лицето? – В очите на Маргарите се четеше необвързана любов, а бледата ѝ коса блестеше на слънчевата светлина, която се изливаше зад гърба ѝ.
Същата слънчева светлина галеше тъмното злато на кожата ѝ.
Поглеждайки надолу към ръцете си, чийто оттенък на кожата беше част от наследството на Маргарите, Елена видя, че това са ръцете на възрастен човек, а не на детето, което щеше да бъде, ако това беше спомен.
– Страхувам се, че няма да те видя отново, след като се сбогуваме подобаващо.
Маргарите отчупи грахова шушулка, докато се усмихваше снизходително.
– Ах, азези. Винаги ще бъда тук. – Тя постави ръка върху паническия ритъм на сърцето на Елена. – Твоята маман никога няма да те изостави. – Тя посегна към друга шушулка. – Невъзможно е маман да изостави бебетата си.
Елена искаше да каже на Маргарите, че вече я е изоставила веднъж, че е изоставила и Бет. Но знаеше, че това ще изтрие усмивката на майка ѝ и ще накара облак да затъмни слънцето, затова просто откъсна грах, изяде няколко и поговори с майката, която никога повече нямаше да види, независимо колко дълго щеше да живее.
Назад към част 53 Напред към част 55
