Глава 60
– Кеир! – Изкрещя Елена, но чу само собствения си глас. – „Архангеле?“
Нямаше отговор, но нямаше чувството, че той е изчезнал от главата ѝ – просто сякаш беше заглушен.
Примигвайки бързо, тя се огледа с ръце, като незряща жена, която се опитва да разбере заобикалящата я среда. И ето че той беше там, а пръстите му докосваха нейните. Тя би го познала навсякъде, дори на място с толкова много светлина, че да я заслепи.
Той се държеше здраво за нея, но дори когато бяха достатъчно близо, за да могат да видят лицата си, тя виждаше само бяло петно. Паниката се опитваше да бие пронизителните си барабани, но тя се съсредоточи върху усещането на ръката му, котвата, която ѝ казваше, че това е реално – както и земята под ботушите ѝ.
Ууш!
Усещането беше като на буря, която внезапно се впива в земята. Или както си представяше, че може да се почувства. Фуния от беззвучност, която се превръщаше във внезапен пронизващ тон. После… Нищо.
Тя не отвори очи, не погледна към мястото, където беше застанал Кеир.
– Хбеебти. – Гласът на Рафаел все още беше твърде тих за зашеметения ѝ слух, но тя долови чудото в него.
Вдигна глава, пое си дъх и разшири очи.
Кеир беше… Пламнал. Погълнат от изгарящ бял огън, който засенчваше лъчите на зората, които сега падаха върху него. Той се усмихваше, отметнал глава назад, докато се къпеше в адския пламък.
Когато пламъците угаснаха без предупреждение, той се поклащаше от една страна на друга, сякаш беше пиян, и допря ръка до кожата на предмишницата си.
– Това беше необикновено.
В този момент той се срина.
За щастие Тит беше достатъчно близо, за да го хване, и той не си разби главата в скалите.
– Жив е! – Извика архангела от Южна Африка. – Сърцето му бие и ето, гърдите му се издигат и спадат.
– Къде са подкомпонентите? – Прошепна Суин, а вниманието ѝ беше насочено към Кеир.
Мардук се свлече до лечителя.
– Няма да ги има, докато не се наложи отново.
Телефонът на Рафаел иззвъня по същото време.
Извади го и погледна екрана.
– Вивек – каза той на Елена, преди да сложи телефона до ухото си.
– Мантията се възстановява с бърза скорост – обяви той след секунди.
– Но записите вече съществуват – промърмори Елижа. – За това как наистина изглеждат планините на нашата родина.
– Това не би трябвало да има значение – посочи Калиане. – Не забравяй, че част от функцията на мантията е да възпира любопитството. И тъй като нашите Предци са били достатъчно могъщи, за да направят Компаса, не мисля, че такива съвременни неща като снимки, направени от очи в небето, ще ги победят. Смъртните ще забравят, че някога са се интересували да гледат тези планини, и скоро изображенията ще изчезнат в неизвестност.
Елижа разпери, а след това сви крилата си.
– Мога само да се надявам, че сте права, лейди Калиане.
Назад към част 59 Напред към част 61
