Глава 62
Шест месеца по-късно света не беше претърпял природно бедствие от момента на рестартирането, а спокойствието беше толкова непокътнато, че в началото беше страшно. След като се справиха с това обаче, те се впуснаха в почистването.
Калиане също се оказа права. Статиите за „новооткритите“ планини започнаха да се разпространяват, когато мантията започна да спада. Тези статии изчезнаха за една нощ. Все още ги имаше физически, ако ги потърсиш, но страниците нямаха никакъв трафик.
Хората просто не се интересуваха.
Елена се изплаши, че съществува сила, която може да контролира съзнанието на хората от другия край на времето.
– Предците ти са направо ужасяващи – каза тя на Рафаел тази сутрин, докато си обличаше дрехите. – Само в случай, че си забравил.
Рафаел, вече облечен, се облегна на тоалетката и я наблюдаваше.
– Не мисля, че има опасност някога да забравя. За мен беше доста голям шок да разбера, че архангелите не са най-могъщите съществуващи същества.
– Ами, предците изглежда са щастливи, че спят вечно, така че не бих се притеснявала много, че ще се превърнат в храна за дракони. – Шегата се провали, защото сърцето ѝ не беше в нея.
– Не мога да повярвам, че това наистина се случва. – Тя прокара трепереща ръка по семплата си рокля. В бледо и деликатно зелено, тя беше придържана от красиви диамантени закопчалки на раменете, а талията беше обгърната от фина диамантена верижка.
Не беше в нейния стил, но щеше да е в стила на майка ѝ. А днешния ден беше посветен на майка ѝ и сестрите ѝ. Затова носеше в косата си сребърни пеперуди и носеше кошница с маргаритки, които да хвърли в океана.
Пеперудите – за Бел, маргаритките – за Ари.
Рафаел поглади с ръка повърхността на крилата ѝ, докато разперваше своите, за да ги затвори около нея.
– Готова си, Хбеебти.
Елена кимна, поемайки дълбоко дъх след дъх.
– Церемонията в погребалното бюро след ексхумацията не беше като истинската, знаеш ли? – Беше тържествена и тиха и по нищо не приличаше на нито една от тях. – Днес се сбогувам с тях така, както винаги е трябвало да бъде – като празник на живота им.
Рафаел прибра косата ѝ зад ухото.
– Ще ги накараш да се гордеят с теб. – Вярата му в нея беше морска буря в съзнанието ѝ, разбиващи се вълни, които продължаваха вечно.
Той я понесе по време на полета до отдалечения океански нос, където всички щяха да се срещнат. Джефри пристигна пръв, застанал на ръба на скалата, облегнат на бастун. Здравословното му състояние се беше подобрило значително, но все още се уморяваше по-лесно, отколкото преди инфаркта, и бастуна помагаше да се намали това.
Очакваше да се появи в мрачно черно, въпреки че бяха говорили за него, но баща ѝ носеше бежови ленени панталони и свободна бяла ленена риза.
Около китката му имаше гривна от разноцветни нишки.
Гърлото на Елена заплашваше да се свие.Тя не знаеше,той е запазил някоя от гривните на Бел. Не знаеше и че е запазил ризата, която Маргарите беше ушила на ръка. Ари също беше там – в малката книга с кожена подвързия, която беше прибрал в джоба на ризата си. Последният подарък, който Ари му беше направила.
Когато той протегна ръка, тя без колебание я пое.
Гуендълин, която беше отишла до колата на двамата с Джефри, за да донесе още цветя, се приближи, за да целуне Елена по бузата и да поздрави Рафаел. Тя все още не се чувстваше комфортно с огромния натиск на властта му, очите ѝ така и не се срещнаха с неговите, но беше искрена в топлината си.
Колкото до Джефри и Рафаел, те си кимнаха учтиво. Рафаел я обичаше твърде много, за да прости на Джефри за болките, които ѝ беше причинил, но архангела ѝ също беше приел, че Елена трябва да излекува пукнатините между нея и баща ѝ.
– Ако искаш един ден да го посрещна в Кулата – беше ѝ казал той – ще го направя без колебание. Както ти посрещаш майка ми, без значение дали се притесняваш, че тя ще ме нарани още веднъж. Той е твоя баща. И за разлика от майка ми, той е смъртен.
Нейният архангел разбираше какво означава това, беше станал пряк свидетел на мъката ѝ пред бягащия часовник.
– Идва Бет с баба ти и дядо ти. – Джефри кимна надолу по пътеката.
До също толкова прашния BMW седан на Джефри и Гуендълин спря прашен автомобил за превоз на хора. Излизайки, Хари се затича, за да отвори вратата на Бет, която излезе с урната, внимателно държана в ръцете ѝ. В тази урна бяха останките на Маргарите и двете ѝ дъщери. Бяха взели решение, че става дума за семейство. Никой от тримата не би желал да бъде разделен.
Майда, дребна като дъщерята, която беше родила, но не беше видяла да пораства, с кожа, по-тъмна от златистата на Елена, се появи от задната седалка след Жан. Бащата на Маргарите имаше сребристосини очи и те бяха вперени в Майда, докато я хващаше за ръка с тихи думи, които никой друг не можеше да чуе.
Лицата им бяха изтощени, а скръбта им – нещо, което щяха да носят завинаги.
Но вместо да отиде при тях, Майда протегна ръка и две по-млади фигури се появиха, за да се присъединят към групата.
Маги и Лоран.
– Здравей, лельо Ели – каза Маги, след като се затича да я прегърне.
Племенникът на Елена беше точно зад нея.
– Здравей, скъпа. – Елена я целуна по върха на главата, после направи същото и с Лоран – който вече беше почти на същия ръст като по-голямата си сестра. – Какво правите вие двамата тук?
– Искахме да сме тук – каза Маги. – За мама, за баба ми и лелите, които никога не сме познавали.
– Мама ни разказа за тях – каза Лоран. – Тя каза, че ѝ напомням за Бел. Тя е била бунтарка като мен. – Той се усмихна.
Невинната му радост, съчетана със сладката съпричастност на Маги, направи този ден по-лесен.
– Радвам се, че дойдохте.
В далечината се чу звук от мотоциклет, последван от друго превозно средство.
Тя не се изненада, когато Ева слезе от мотоциклета, след като го паркира, нито когато Ейми излезе от превозното средство. Те бяха семейство. Дори да не познаваха Маргарите, Бел или Ари, те познаваха Елена, Бет и Джефри.
Бяха дошли заради тях.
Човекът, който се движеше зад Ейми, обаче беше дошъл само за Елена: Сара. Дийкън излезе с нея.
И Зоуи, която разгъва дългите си крака от задната седалка.
Най-добрата ѝ приятелка я прегърна, както и Зоуи и Дийкън, след което се отдръпнаха, за да застанат до Гуендълин, Ева, Ейми, Маги, Лоран, Хари и Рафаел. Елена не се изненада да види как Зоуи се навежда малко към Рафаел, след като се озова до него.
Нейният архангел обгърна кръщелницата и с ръка, а очите му това чисто, болезнено синьо, се срещнаха с тези на Елена над къдриците на Зоуи.
„Ти можеш да се справиш, хбеебти.“ – Любовта му я обгърна, призрачни крила я обгърнаха в копринена топлина.
Елена преглътна, пое си дълбоко дъх и стисна ръката на баща си.
– Време е, татко.
Двамата с Бет и баба им и дядо им отидоха до ръба на скалата. Елена вече беше проверила посоката и скоростта на вятъра, за да се увери, че той ще отнесе пепелта в океана, а оттам – към всички диви гледки по света.
Сега Джефри взе урната от Бет, а тя пое бастуна му.
– Сбогом, мамо – промърмори Бет. – Довиждане, Голяма сестра едно и Голяма сестра две. – Гласът ѝ се задъхваше, но тя продължи. – Иска ми се да бях по-дълго с вас, но никога няма да ви забравя. Разказах на сина и дъщеря си всичко за вас.
– Маги е като теб, мамо, обича да шие и да пече. Мисля, че един ден тя ще бъде сърцето на едно щастливо семейство, както си била ти. Що се отнася до моя сладък Лоран, той е много труден, и това е меко казано. Виждам те как се смееш с мен над неговите щуротии.
Елена хвана ръката на сестра си, докато думите на Бет се размиваха в ридания. След това тя изрече своите.
– Толкова дълго ти бях ядосана, мамо – прошепна тя. – Но днес оставям това да си отиде, дори когато пазя спомена за твоята любов в сърцето си. Благодарим ти, че ни обичаше с нежност и топлина, че обливаше детството ни в слънчева светлина. Надявам се, че сега летите на крилете на свободата, без да сте в плен на мъката от миналото. – Гръдният ѝ кош се притисна навътре, сърцето ѝ беше твърде голямо за гърдите ѝ. – Вече няма болка, мамо, не и за теб. Аз винаги ще те обичам.
Джефри сложи ръка на долната част на гърба ѝ, подкрепяйки я, докато гласа ѝ се усилваше, а в съзнанието ѝ вълните на Рафаел я галеха и успокояваха. Баба ѝ и дядо ѝ ги заобиколиха: Майда отляво на Бет, Жан-Батист отдясно на Джефри.
– Бел – каза тя – моята дива и красива по-голяма сестра, липсваш ми. Винаги ще ми липсваш, но ти ме научи как да бъда по-голяма сестра с начина, по който винаги намираше време за мен – дори когато бях най-досадна. – Тя се засмя и това беше мокър и груб звук. – Благодаря ти, че се опита да научиш двата ми леви крака да танцуват и че ми показа как да ударя онова момче в училище, което се опитваше да ме тормози.
По лицето ѝ се търкулнаха сълзи и тя не ги спря.
– Ари, толкова много ми липсваш. Мога да си представя мъдрите съвети, които щеше да ми дадеш през годините, и всички плътни, топли прегръдки, в които щеше да ме обгърнеш. Имах голям късмет, че ти беше голяма сестра. Ти ме научи, че любовта не води счетоводство и че верността между сестрите е вечна. Благодаря ти за първия ми таен дневник със собствена ключалка и за това, че никога не каза на никого за първото ми влюбване.
Поемайки си трескаво дъх, докато Бет плачеше до нея, тя каза:
– Надявам се, че съм ви направила горди и двете, като съм встъпила в ролята на по-голяма сестра.
Родителите на Маргарите бяха следващите, които говориха на езика на мястото, където Маргарите се е родила, плавно и лирично. Те се просълзиха, когато се сбогуваха с ценното си дете и с внучките, които никога не бяха виждали. И двамата докоснаха с пръсти урната и сякаш не можеха да я пуснат.
Никой не ги притискаше.
Тогава дойде време Джефри да каже това, което искаше. С урната, която държеше в ръцете си, той се взираше дълго във водата, а миглите му мигаха бързо. Но сълзите продължаваха да падат, продължаваха да описват тънкото патрицианско лице. Когато проговори, беше на френски. Думи на любов към неговата Маргарите, жената, която го беше оставила съкрушен.
Елена не се опитваше да превежда; това бяха лични мисли на съпруг към съпруга – и те бяха също така добронамереност към жената, която стоеше до него днес. Елена обичаше баща си още повече за това, че уважаваше Гуендълин, дори когато се сбогуваше с любовта на живота си.
На дъщерите си той каза:
– Никога не съм ви забравил, мои малки момичета. Нито за един ден. Вината ми, че не можах да ви спася, че не бях там в онзи ден, ме превърна в татко, когото не бихте познали. Направи ме ядосан, твърд и злобен и почти унищожи връзката ми с вашата Ели.
– Много съжалявам за това. Щеше да се срамуваш от мен и от това, в което се превърнах. Обещавам, че никога повече няма да използвам загубата ти като извинение да бъда лош баща. Ели и Бет ще познават таткото, когото познаваха – и Ейми и Ева, тези две сестри, чиито животи никога не биха могли да се пресекат с твоя.
Гласът му стана дрезгав, разкъсан.
– Обичах те от деня, в който сестрите те сложиха в ръцете ми, моята непокорна, забавна Мирабел, която ме повлече да танцуваме под дъжда. Знам, че винаги щеше да ми държиш сметка, докато растеше. Щеше да избереш свой собствен път, без значение какво казвам, и аз щях да се гордея с теб, че винаги си била себе си.
Елена се облегна на баща си, казвайки му без думи, че не е сам, че всички са свързани с любов и скръб.
– Моята Ариел, моето спокойствие в бурята. Ти беше толкова сладко бебе, което се превърна в най-сладкото момиченце. Винаги можеше да ме накараш да си направя равносметка, да осъзная, че нищо не е толкова важно, колкото това колко много обичам теб, сестрите ти и майка ти.
– Знам, че ти щеше да бъдеш моя наследник, стабилния изпълнителен директор, който щеше да поеме империята, която изградих за семейството си. Никога нямаше да се притеснявам с теб начело. Щях да се гордея, че си там.
Раменете му се разтресоха от сълзите.
– Не искам да се сбогувам – успя да измъкне той. – Но трябва да те освободя.
Елена сложи кошницата с маргаритки, а после и петимата сложиха ръце върху урната.
За да върнат отново в част от потока на живота Маргаритките, които всеки от присъстващите хвърляше след пепелта, бяха люлеещи се късчета яркост, които наблюдаваха, докато не станаха твърде малки, за да ги видят – последните частици от Маргарите, Бел и Ари, които се носеха към ново съществуване.
Назад към част 61 Напред към част 63
