Глава 7
Елена не знаеше как е издържала полета.
Само изтощението би трябвало да я отведе в безсъзнание, но пулсиращата болка в рамото, съчетана с гаденето в стомаха, я държаха на крака. Знаеше, че не бива да стресира допълнително Рафаел, но той беше единствения, с когото искаше да говори.
Вдигна телефона си със счупен екран и се обади. Но връзката се проваляше отново и отново, докато най-накрая се оказаха на местата, където и двамата имаха прием.
Тя почти се срина, когато чу гласа му.
След като успя да му разкаже какво се е случило, тя каза:
– Просто си мислех, че той ще продължи вечно. – Гласът ѝ бе груб, гърлото ѝ бе настръхнало. – Никога не съм се замисляла за момента, в който той може да си отиде. – Джефри винаги е бил там – и някаква част от нея искаше да вярва, че винаги ще бъде. – Ние все още сме толкова разбити – и сега може би никога няма да имам възможност да ни поправя.
– Не, хбеебти, не върви по този път в мислите си. – Гласът на Рафаел не предизвикваше спорове. – Ти и баща ти се намирате на много по-различно място, отколкото когато се срещнахме за първи път. Голяма част от това е свързана с теб. Нямаш причина да танцуваш със съжаление.
Тя му говореше, докато връзката не започна да заеква. И колкото и да искаше да е с нея, не го помоли да дойде в Ню Йорк. Защото той беше архангел, а това означаваше тежък и взискателен дълг. Причината, поради която беше тръгнал на това пътешествие, беше, че друг архангел беше поставил личните си нужди пред този дълг – тя никога не би поставила Рафаел в положение да избира между него и нея.
Каквото и решение да вземе, то ще му навреди.
– Елена. – Гласът му се изкриви, докато се готвеха да се сбогуват.
– Трябва да отидеш, да разбереш за Цин. – Гласът ѝ беше силен, макар и да не се чуваше така. – Знам, че ще бъдеш с мен веднага щом можеш. Обичам те, Архангеле.
Връзката прекъсна, преди той да успее да отговори. Но всичко беше наред. Знаеше, че е обичана – обичана по начин, който никога не беше изпитвала, преди да стъпи на покрива на Кулата със свит стомах срещу смразяващ костите страх… И да влезе в съдбата си.
Шумоленето на крилата, целувката на силата, която беше бурния океан в съзнанието ѝ, начина, по който се смееше, докато тези невъзможни сини очи засияеха, сега това беше нейния дом.
Днес тя притискаше това усещане и се опитваше да си представи, че заспива върху гърдите на Рафаел, а крилата му са увити около нея. Но ума ѝ не можеше да спре да се върти в кръг, не можеше да спре да си представя завръщането у дома, когато слиза от самолета и научава новината, че Джефри е мъртъв.
Часовете минаваха с мъчителна бавност на фона на откъслечни сънища и очите ѝ бяха сухи и зърнести, когато влезе в болницата рано сутринта, а света навън беше черен. Кръстосването на часовите пояси и липсата на сън след катастрофата означаваха, че е твърде дълго – но адреналина, задвижван от страха, продължаваше да се изпомпва в организма ѝ.
Тя видя първо Гуендълин.
Другата жена току-що излизаше от стаята на интензивното отделение, лицето ѝ беше изпито, а богатата ѝ черна коса беше прибрана безразборно от лицето ѝ в кок на тила. Но дори и сега, с прегърбени рамене и фини костици на лицето, които се открояваха на фона на кремавата кожа, в Гуендълин Деверо оставаше неизразима елегантност, чувство за грация, което надхвърляше плътта и костите.
– Гуендълин.
Погледна нагоре и Гуендълин се взира за минута, преди да се хвърли напред в ръцете на Елена. Втората съпруга на Джефри никога досега не беше влизала в такъв интимен контакт с Елена, но Елена обгърна Гуендълин без колебание и я придържаше, докато тя ридаеше. Гуендълин винаги е била стройна, но днес се чувстваше крехка, птица с крехки кости.
– Шшш – промърмори Елена, докато люлееше другата жена, а гърдите ѝ бяха натежали от сълзи, които не можеше да пролее, и мускулите ѝ се бяха свили на възли. – Всичко е наред. Вече съм тук. Ще се справим с това.
Назад към част 7 Напред към част 9
