Глава 8
„Рафаел, Блубел е в небето – мисля, че трябва да го пуснем. В момента той не беше в настроение да слуша когото и да било.“
„Ще предупредя Дмитрий да го държи нащрек.“
Връщайки се в къщата, Елена влезе в библиотеката и намери Аодхан все още на мястото му. Изглежда не беше ял нищо през времето, когато я нямаше, и когато тя влезе, очите му веднага се насочиха към мястото зад нея.
– Къде е той? – Попита той в мига, в който разбра, че Илиум няма да се появи.
Елена сви рамене и посочи нагоре.
Челюстта му се напрегна и Аодхан се вгледа в чинията си.
– Добре ли е той? – Въпросът прозвуча така, сякаш беше изтръгнат от него.
Елена реши да бъде честна.
– Ядосан и наранен в еднаква степен.
Лицето му почервеня и Аодхан отдръпна стола си.
– Сир, ще си тръгна.
– Ще се видим на разсъмване, Аодхан. Благодаря ти за информацията за Лумината.
Бързо кимване и Аодхан изчезна в каскада от светлина, искряща от перата му. Толкова необикновено, толкова красиво.
„Всеки иска да притежава Аодхан. Той е красиво бижу и света не може да понесе само да го гледа и да се удивлява на красотата му. Искат да го счупят, да го затворят в клетка.“
Заемайки мястото си, докато страстните думи на Илиум отекваха в съзнанието ѝ, Елена изпи половин чаша вино, преди да наклони тялото си с лице към Рафаел.
– Илиум ми каза за Ремус. – Трябваше да се бори, за да запази гласа си равен. – Разбирам защо и двамата реагирахте зле на осъзнаването, че Аодхан трябва да е говорил с него. Защо тогава не уби гадняра?
Крилете му се свлякоха на пода в бяло златно падане, архангела се облегна назад в стола си, очите му бяха трудни за разчитане.
– Това щеше да повдигне твърде много въпроси за това какво точно е направил, за да заслужи такова окончателно наказание.
Разкриването на това, което задника се бе опитал да направи на Аодхан.
– Аодхан беше прав – добави Рафаел след дълга пауза. – Той вече не е този, който някога беше, за когото толкова дълго бяхме свикнали да го мислим. Той направи необходимото в качеството си на воина, който ще ни придружи до вътрешното светилище на Лумината.
Елена се намръщи.
– Защо избра именно Аодхан за пътуването до Лумията? Трябваше да знаеш, че това ще напомни за лош период от живота му.
– Страхувам се, че спомените на твоя съпруг го подведоха – каза Рафаел, в изражението му имаше мрак, който тя можеше да прочете много добре; това беше стар, престарял гняв. – Преди онзи момент, когато Ремус се издигна на преден план в съзнанието ми, виждах Аодхан само такъв, какъвто е сега – могъщ член на моята Седморка, който се е борил за спасяването на града ми и който създава изкуство, изпълнено с тихо удивление. С Ремус се бях справил преди векове – отдавна го бях забравил.
Елена кимна.
– Да, виждам това. Аодхан е толкова силен – той се възстанови от раните си в битката по-бързо, отколкото някой е очаквал, и в наши дни е много по-общителен. – Не в сравнение с повечето хора, а за Аодхан. – Нищо чудно, че си забравил.
Изпивайки последното вино в чашата си, Рафаел постави чашата обратно на масата.
– Докато бяхте навън, Аодхан ми каза, че е доволен да получи задачата, доволен от мълчаливото признание, че не съм го сметнал за прекалено увреден, за да се заеме с тази задача.
– А. – Студено яростният отговор на Аодхан към Рафаел и Илиум изведнъж придоби още по-голям смисъл. – Тогава вие двамата го развалихте, като повдигнахте въпроса за миналото му. – Тя поклати глава. – Как поправихте това?
– Не съм сигурен, че го направих. – Рафаел се изправи. – Разходи се с мен, Елена – моя.
Тя се изправи и плъзна ръката си в неговата.
– Аодхан все още идва с нас, нали?
– Разбира се. Допуснах грешка в преценката си, като го разпитах, но не бих я утежнил, като променям задачата му, когато той остава повече от равностоен на нея.
– Добре. Тогава ще разберем нещата по време на пътуването. – Аодхан може и да беше ядосан в момента, но беше един от най-уравновесените от Седемте. Щеше да се успокои… но от друга страна, Елена не познаваше Аодхан, преди да бъде наранен, така че изведнъж осъзна, че може би няма представа за какво говори.
– Имаше ли характер, преди да го вземат? – Макар да не знаеше какво точно се е случило с него, беше схванала достатъчно, за да знае, че е бил отвлечен и държан в плен. Останалото, както и при Илиум и баща му, нямаше право да знае, освен ако Аодхан не реши да ѝ каже.
Смехът на Рафаел беше топъл, плътен звук в нощния мрак.
– Той е талантлив художник, Елена, един от най-великите в ангелския род, макар да не му харесва, когато казваме това.
– Артистичен темперамент? Добре, да, това не съм го разбрала.
– Той рядко се поддава на това. Илиум винаги е бил по-избухливия от двамата, но и Аодхан е имал своите моменти.
Елена преработи идеята за избухливия Аодхан, започна да се усмихва.
– Е, той може и да е ядосан, но знаеш ли какво?
– Какво?
– Това означава, че Искрата наистина се завръща. – Артистичен темперамент и всичко останало.
– Да – каза Рафаел с бавна усмивка – права си. Нашата Искра наистина се връща при нас. – Той вдигна глава, за да погледне към звездите. – Чудя се колко ли време ще отнеме на твоя Блубел да разбере това?
* * *
Артистично настроение или не, Аодхан беше с равен темперамент в сивата светлина на предвечерието на следващата сутрин, когато се срещна с Елена и Рафаел за полета до самолета, който щеше да ги отведе в Мароко. Багажът вече беше изпратен напред, като Монтгомъри беше поел изцяло тази задача.
– Ще ви трябват рокли – беше казал на Елена камериера. – Лумината ще се обиди, ако се разхождате из коридорите им в ловно облекло.
Елена се бе намръщила толкова силно, че майка ѝ несъмнено щеше да я предупреди, че ако не внимава, лицето ѝ ще замръзне в това изражение.
– Аз съм това, което съм.
– Дори архангелите уважават начините на Лумината.
Е, това я накара да замълчи. Коя, по дяволите, беше тя, за да пренебрегва правилата, които самия Кръг спазваше?
– По дяволите, какво, по дяволите, да опаковам?
Изражението на камериера беше сдържано както обикновено, но тя долови проблясък на скрит смях.
– Аз ще се погрижа за това, ловецо на гилдията. Също така ще се погрижа в самолета да имаш рокля, в която да се преоблечеш, преди да се отправиш към Лумия.
Елена нямаше представа какво щеше да прави без Монтгомъри. Вероятно щеше да обиди всички около себе си, без да го осъзнава.
– И ти трябва да носиш официално облекло? – Попита сега тя Аодхан.
В момента другия ангел беше облечен във воински кожи от побито злато, които подхождаха на окраската му толкова красиво, че тя знаеше, че тези кожи са направени за него и само за него.
– Имам предвид, когато стигнем до Лумия. – Точно сега тя беше с дънки, ботуши, тениска и тънък пуловер с кожени каишки, които кръстосваха торса ѝ.
– Аз съм твоят ескорт – отвърна той. – От мен се очаква да бъда в кожени или други дрехи, подходящи за воин.
– Мразя те – каза Елена без да се разгорещи.
Очите му, тези странни, призрачно красиви очи от кристални синьо-зелени парченца, раздробени от обсидианова зеница, се затоплиха.
– Ще ти позволя да държиш мечовете ми, ако си мила.
– Много смешно, Искрице.
Веждите му се сключиха над очите при споменаването от нейна страна на прякора, който се опитваше да изтръгне от съществуването си.
– Ще убия Илиум – каза той не за първи път. Но очите му, те гледаха нагоре, сякаш търсеха в небето сини и сребърни криле.
Тези крила не се бяха появили до момента, в който излетяха от Анклава. И въпреки закачките на Аодхан, Елена наистина имаше всичките си оръжия. Рафаел ѝ беше казал, че като воин-консорт от нея се очаква да има оръжия със себе си.
– Ако Хана се появи въоръжена до зъби, това би повдигнало някои вежди, но всички са наясно с факта, че моята съпруга беше и е ловец.
Това я развесели. Особено след като Монтгомъри се беше постарал да излезе и да ѝ каже, че роклите, които е опаковал, са такива, че няма да ѝ попречат в битка, ако такава се наложи.
Добре, че се беше накарала да тренира в рокли през последните две години. Приятелите ѝ ловци намираха за забавно да се спарингват с нея, докато е облечена, но лудориите ѝ бяха помогнали да усъвършенства техниката си. Ранзъм, с кожата си от медно злато, очите си от ирландско зелено и уменията си на уличен боец, ѝ беше подарил малко ножче.
– „Дори и да не можеш да носиш открито друго острие, можеш да скриеш това някъде, да го използваш, за да прорежеш прорези в роклята си, за да можеш да избягаш, да намериш оръжие“.
Елена беше показала опасното оръжие на Рафаел.
– Не се изнервяй, че друг мъж ми дава острие – беше наредила тя. – Ранзъм е много щастливо женен, а аз харесвам тази красавица.
Архангелът ѝ не беше казал нищо – но ножа на Ранзъм беше изчезнал мистериозно два дни по-късно, за да бъде заменен от още по-смъртоносна версия.
Архангелът ѝ наистина не обичаше, когато някой друг освен него ѝ даваше острие, помисли си тя с усмивка, докато и тримата се издигаха, а Елена летеше от скалата надолу към Хъдсън, преди да се издигне нагоре и да се присъедини към Аодхан и Рафаел.
Махна на Монтгомъри, когато видя, че камериера стои в идеален костюм върху тучната зеленина на моравата, тя се наслади на хладния въздух, който премина по крилата ѝ, и дръпна малките кичури коса, които се бяха измъкнали от стегнатата ѝ плитка. Аодхан се беше издигнал високо, както предпочиташе, но Рафаел летеше наблизо. А крилата му бяха опасен бял огън.
Той можеше да я изпревари за миг, но остана на същата тяга и когато тя погледна към него, той ѝ отвърна с усмивка, която беше само за нея. Не си говореха, нямаше нужда от това, двамата бяха в перфектна хармония, докато се потапяха, накланяха и носеха по ветровете. Имаше чувството, че са пристигнали на летището твърде бързо.
Кацайки пръв, Рафаел я изчака да се присъедини към него, след което двамата наблюдаваха как се спуска Аодхан. Той беше пречупен през светлината, толкова ярък дори в бледото слънце на зората, че Елена трябваше да си сложи слънчеви очила, за да продължи да го наблюдава. Всяка част от него сякаш блестеше, когато той се приземи пред нея и сгъна крилата си назад.
В този миг капитана слезе по стъпалата на самолета.
– Сир. – Вампирът наведе глава.
Елена беше в Кулата достатъчно дълго, за да долови тънкостите в поздравите, които Рафаел получаваше. Дмитрий никога не се покланяше, приятелството му с Рафаел беше твърде дълбоко, а доверието им – твърде затвърдено, за да има нужда от това. Дори лек поклон, какъвто капитана направи, означаваше, че другия мъж е могъщ вампир, който се ползва с доверието и уважението на Рафаел.
Елена се усмихна на средния на ръст мъж, изграден като танк, пълен с мускули и сила.
– Здравей, Мак.
Дъгал Макензи я погледна потискащо.
– Консорт.
Той беше такава пръчка в калта. Това зачеркна всичките ѝ представи за шотландските лердове. Добре, добре, тя всъщност нямаше никакви представи за шотландските лердове, преди да срещне Дъгал, но просто и се струваше нередно, че той е толкова послушен. Може би все още го беше яд, че клана му беше казал, че не може да бъде ерген за повече от един естествен човешки живот. Не беше честно за следващите поколения да имат вампир лерд, който може да живее хиляди години.
Разбира се, тя само предполагаше, тъй като Дъгал така и не пожела да задоволи любопитството ѝ. Днес той срещна погледа на Рафаел и каза:
– Готови сме да потеглим по твоя заповед.
Дугал се върна вътре, след като Рафаел потвърди изявлението, а Елена отново вдигна очи към небето. Хайде, Блубел. Знаеш, че той има нужда от теб. Аодхан може и да ставаше все по-силен, но все още позволяваше само на Илиум да го докосва свободно.
Не би се отървал от докосването на Елена или на Рафаел, но и не би го приветствал. По-скоро се беше научил да го понася – не, това не беше правилно. Беше държал ръката ѝ, когато имаше нужда от нея, беше ѝ дал утеха. По-добре беше да каже, че може да пробие през травмата си, за да установи контакт. Само при Илиум тази бариера не съществуваше.
Това казваше на Елена много за това колко далеч има да стигне Аодхан.
– Рафаел, знаеш ли какво се случи с онези двамата снощи? – Попита тя, когато другия ангел свали двойните си мечове и ремъци и ги отнесе да ги съхраня вътре в самолета, където щяха да са на една ръка разстояние.
Рафаел поклати глава.
– Дмитрий ми каза, че двамата са липсвали цяла нощ, това е всичко.
– От начина, по който Аодхан погледна към небето, преди да влезе в самолета – каза Елена, а собствените ѝ очи отново се вдигнаха нагоре – имам чувството, че не е намерил Илиум. Мислиш ли, че…
– Не знам дали твоя Блубел ще дойде тук – каза Рафаел. – Илиум рядко се обижда, а когато го направи, често всичко свършва на мига. Той прощава по-щедро от всеки друг ангел, когото познавам.
Това съвпадаше с всичко, което Елена разбираше за самия Илиум.
– Тогава защо?
– Защото това, хбебти, не е само гняв.
Тя си помисли как Илиум се бори да не заплаче, а тялото му е било сковано.
– Той наистина беше наранен. – Поглеждайки през рамо, когато Аодхан се върна да застане до самолета, тя превключи на мисловна реч.
„Можем ли да почакаме още малко?“
Очите на сърцераздирателното синьо кацнаха върху ангела, който блестеше като звезда под слънчевата светлина.
„Страхувам се, че не.“ – Гласът на архангела беше хладния планински вятър срещу сетивата ѝ. – Няма повече време.
Те се отправиха нагоре по стъпалата на самолета по петите на думите му.
Аодхан се качи последен и не откъсваше очи от прозореца, докато самолета започна да се спуска по пистата. Не откъсна поглед дори след като се озоваха в облаците… не и докато не се отдалечиха твърде много, за да може дори Илиум да ги настигне.
Назад към част 9 Напред към част 11
