Глава 11
Косъмчетата отзад на врата ѝ останаха неподвижни, докато излизаха от апартамента си.
Както вече бяха забелязали, стените имаха безпроблемна еднаквост, която се опитваше да заблуди окото и да обърка ума, цвета им беше от пясъчния камък, добиван от близките планини, вратите, вградени в тези стени, бяха идентични. Технически това беше успокояващо и прекрасно, но…
– Като във филм на ужасите – промълви Елена. – Като онези сцени, в които жертвата бяга трескаво по коридорите в хотел, където всичко е едно и също и няма изход.
– Какво е филм на ужасите?
Елена се усмихна на въпроса на Аодхан.
– Ще ти го покажа, щом се приберем вкъщи. – Едва след като думите бяха изречени, тя осъзна, че не знае кой хорър може да е този на Аодхан. – „Рафаел, ще трябва да провериш филмите.“
„Първо триеш сол на главата ми, а сега очакваш да бъда филмов критик“ – беше външно надменния отговор, но той допря пръстите си до нейните. – „За твоя чест е, че се грижиш за сърцето му. Ще ти кажа какво може и какво не може да понесе.“
Зловещата еднообразност претърпя драматична промяна, щом попаднаха на набор от външни коридори, спиращите дъха пейзажи отвъд Лумия бяха обрамчени от деликатни каменни арки. От тази гледна точка можеше да се види целия път до планините, над които бяха прелетели, като между тях нямаше нищо друго освен диви цветя, а по-близо до върховете – тъмните форми на дърветата, създадени да оцелеят в този сух пейзаж.
– Моделите са изумителни.
Елена и Рафаел се обърнаха към Аодхан.
Явно разчитайки пълната им неразбираемост, той се усмихна с онази тиха усмивка, която беше известна с това, че караше мъжете и жените, намиращи се достатъчно близо, за да я зърнат, да припадат.
– Вижте. – Той се приближи до една стена и очерта линии върху нея.
Все пак на Елена ѝ отне повече от минута, за да види това, което посочваше, тъй като отпечатъците върху камъка бяха толкова фини. И тогава тя ги видя навсякъде. Сложни, деликатни шарки покриваха стените, сводестия таван, пода.
– Уау. – Тя буквално притисна носа си към стената, за да види как точно са създадени шарките. – Всички ли са различни?
– Не, поне не по стените – каза Аодхан. – Те се повтарят във всеки коридор, като се променят само след завой или щом минем през входа на друг коридор.
Рафаел прокара пръста си по камъка.
– Може би помощно средство за медитация?
– Явно не съм достатъчно просветена за това място. – Елена проследи с поглед една сложна линия, чудейки се на търпението, което е било нужно, за да я издълбае с такава фина деликатност. – Никога не бих видяла тези мотиви сама.
– Тогава и аз не съм достатъчно просветен, ловецо на гилдията.
– Разбира се, че не. Защо иначе щеше да имаш лошата форма да се влюбиш в смъртна? „Филистинец.“
Смехът на Рафаел накара устните на Аодхан да се изкривят в дълбока усмивка, която беше толкова рядка, че накара сърцето на Елена да изпусне един удар.
– Това е по-малко просветление и повече въпрос на артистична подготовка – каза той. – Щом го видиш, не можеш да го пропуснеш.
Навел се, с крилата си, които грациозно се спускаха по гърба му, и с дръжките на двойните си остриета, които привличаха погледа ѝ, той очерта почти невидими рисунки върху пода.
– Мисля, че това е карта, начин да се ориентираш в Лумия. – Той докосна с пръсти най-близката стена. – Все още не съм разкодирал картата, но това, което разбирам, ме кара да вярвам, че стените може да се отварят на места.
Елена изсвири и приседна срещу него, за да разгледа линиите.
– Нищо чудно, че Лумината може да се движи като призрак. – Сякаш могат да преминават през стените. – Добър начин да поставиш хората на заден план.
– Започвам да вярвам, че Лумината обича да държи знанието над другите – каза Рафаел, когато се изправиха, за да продължат да изследват, тримата вървяха един до друг с Елена по средата. – Те винаги са били потайни до крайност.
– Нещата гният в тъмнината – промълви Елена, но дори когато говореше, знаеше, че вероятно е несправедлива – живота ѝ оцветяваше мнението ѝ. Това, че Лумината бяха малко странни, не означаваше, че са по някакъв начин опасни. – Аодхан, мислиш ли, че можеш да разшифроваш картата напълно?
Той кимна, а смачканите диаманти, които сякаш покриваха кичурите на косата му, улавяха слънчевата светлина, която влизаше отвън, за да хвърли трептяща светлина върху стените.
– Изглежда, че е създадена по-скоро за обикновените ангелски сетива, отколкото за тези, които имат задълбочена художествена подготовка и вродено пространствено чувство.
– Разбирам.
Аодхан изглеждаше толкова смутен от безмълвния отговор на Рафаел, че Елена блъсна с лакът съпруга си.
– Той се шегува с теб, Аодхан – каза тя, след като съзря много добре скрития в синьото смях.
Ангелът, създаден от светлина, погледна от единия към другия, преди изражението му да се затопли, собствената му усмивка да стане открита и неочаквана и – Уау. Искрата е страшно красива. Винаги е виждала красотата му, но днес наистина разбра защо хората го желаят.
„Когато не е счупен“ – каза Рафаел – „той е падаща звезда, уловена по средата на падането.“
Тъгата в тона на Рафаел я накара да преплете пръсти през неговите.
„Той ще се върне“ – напомни тя на своя архангел. – „И е достатъчно силен, за да срита сериозен задник. Никой няма да го пречупи отново.“
Пръстите на Рафаел се сключиха около нейните.
„След като го освободиха от медицинския център, Аодхан даде да се разбере, че иска да остане сам. Отначало уважихме желанието му, но когато разбрахме, че се превръща в отшелник, се опитахме да направим всичко възможно, за да го измъкнем от бездната. Всички ние. Включително и Гален.“
Той се появяваше в изолирания дом на Аодхан и отказваше да си тръгне, докато Аодхан не се спазари с него. В крайна сметка Аодхан се предаде и се появяваше на сеанси в оръжейния салон само за да може Гален да го остави на мира – в най-лошия период това често беше единствения път, когато излизаше от дома си. По време на престоя на Аодхан в Убежището двамата се сражаваха почти всеки ден. Винаги без физически контакт, но социалния контакт принуждаваше Аодхан да остане на този свят поне отчасти.
Да, в Гален се криеше много повече, отколкото Елена бе разбрала по време на обучението си при него. Ако Аодхан е бил принуден да се държи сам срещу Гален в продължение на двеста години, то той вероятно е много по-подготвен от почти всички останали в Кулата. Рафаел и останалите, те трябваше да го освободят.
– Аодхан – каза тя на глас. – Рафаел току-що ми каза, че Гален те е преследвал в продължение на двеста години.
– Гален е като буря, с която или се бориш, или се предаваш – каза Аодхан. – И ако се предадеш, защото не ти пука, бурята става все по-силна и по-силна, докато не започне да те подлудява и трябва да вдигнеш меча, за да се успокоиш поне малко.
Раменете на Елена се разтрепериха от костеливия рецитал.
– Да се сплескаш няколко пъти?
– Докато не заприличах на храната, която харесва малката ти сестра ловец. Палачинки.
Елена избърса сълзите си, които заплашваха да се изтръгнат, докато се поддаваше на смеха си.
– Но ето, че застана тук.
– Гален не би приел нищо по-малко. – С това простичко изявление, в което се съдържаше най-дълбоко уважение, Аодхан се спря, загледа се в пода за три дълги секунди, преди да кимне и да продължи.
Точно когато тя си помисли, че е приключил с говоренето, той докосна с ръка двойните остриета, които носеше.
– Гален ми ги даде, когато ме сметна за годен за битка. Оригиналите ми бяха… изгубени.
Елена нямаше нужда да пита кога или как, не и със сенките в очите на Аодхан и внезапното напрежение у Рафаел.
– По дяволите – измърмори тя намусено и ритна пода. – Гален никога не ми е подарявал оръжия.
Сенките изчезнаха, а очите на Аодхан се изпълниха с рядка светлина.
– Отне ми сто години ежедневни спаринги, за да ги заслужа. Имаш още време.
– Може би трябва да отидем в Убежището, щом си толкова нетърпелива да видиш Гален – промърмори Рафаел.
– Предупредих те за това чувство за хумор, Архангеле – мрачно каза Елена, докато Аодхан се мъчеше да скрие усмивката си.
Разхождаха се в продължение на час, но не стигнаха до библиотеката, където Джесами беше казала на Елена, че ще намери историческите архиви; не откриха и какво се е случило с изкуството. Обратно в апартамента им, Аодхан седна и започна да чертае проектите, за да могат всички да научат картата.
Ръката му се движеше силно и уверено, линиите, които излизаха от перото му, бяха без недостатък.
– Това трябва да ни даде добър старт – каза той, след като приключи. – За да се върнеш в апартамента, ако се дезориентираш, следвай този символ в тази група. – Очите му срещнаха тези на Елена – от черните зеници се подаваха начупени парчета зелено и синьо стъкло. – Има още символи, които все още не разбирам. Ще изследваме Лумия заедно, ще разкрием тайните им.
Елена кимна, надявайки се за пореден път, че в Лумия е скрито някакво малко познание, което може да разгадае тайната на нейния произход. И ако се чувстваше така, сякаш търсеше начин да намери майка си във времето… дали това беше толкова ужасно?
* * *
– Искам да си взема душ – каза Елена, след като Аодхан си тръгна, за да се върне в собствената си стая до вечерята. – Чувствам се прашна от полета над планините. – Въпреки думите на съпруга си и въпреки че вече беше свалила оръжията и ботушите си, тя се поколеба да се съблече.
Рафаел ѝ протегна ръка.
Когато тя я пое, той я поведе към банята и затвори вратата. Нямаше душ, но някой вече беше напълнил частично голямата каменна вана със студена вода, в прозрачната течност се въртяха минерали. Това беше нормална ангелска любезност, за да не се налага на гостите да чакат твърде дълго, докато ваната им се напълни.
Намери дръжката – стара, но функционална – която караше горещата вода да започне да блика от чучура в стената, и Рафаел я включи.
Докато се напълни догоре, тя щеше да е с правилната температура.
След това хвърли блясъка си около тях двамата; сега те бяха невидими за всички очи, които можеха да се опитат да ги наблюдават. Инстинктите му не бодяха точно в това пространство в апартамента, но независимо от това никой нямаше да види това, което беше негово и само негово.
– Ние разпиляхме ли се?
Бузите му се набръчкаха, защото тя направи това с него, накара го да се забавлява, и той кимна.
– Но трябва да останеш близо до мен, за да може блясъка да те обгърне.
– Какво ужасно, ужасно изпитание. – Обръщайки се, тя вдигна косата си от шията, разкривайки меката кожа на тила си. – Можеш ли да ми разкопчаеш копчето?
Имаше само две копчета, по едно в горната част на крилата ѝ. Роклята беше проектирана така, че да се придърпва отдолу, като крилата се плъзгат в създадените за тях прорези, след което роклята се закопчава на мястото си в горната част. Рафаел знаеше това, защото беше наблюдавал как се облича неговата съпруга, виждаше я как издърпва плата върху черните дантелени бикини, които носеше отдолу.
Нямаше сутиен, поддръжката беше вградена в роклята, така че когато той разкопча копчетата и тя започна да плъзга роклята по бедрата си, той, разбира се, трябваше да извие ръце около тялото ѝ и да обхване гърдите ѝ.
– Само им помагам да останат на мястото си – каза той, целувайки я по врата.
Тих смях.
– Ти наистина си много услужлив любовник. – Още един тласък и роклята се свлече в краката ѝ.
Той продължи да целува врата ѝ, ръцете му тъпо владееха гърдите ѝ.
Треперейки, тя се облегна назад в него, вдигна ръце, за да ги увие около врата му.
– От теб костите ми се топят.
Той се усмихна срещу кожата ѝ и премести едната си ръка от гърдите ѝ надолу по гладката, силна извивка на корема ѝ, покрай пъпа и в бикините ѝ. Тя изтръпна от внезапното нахлуване, дъха ѝ се учести, докато той използваше пръстите си, за да я докара до ръба, а деликатната ѝ плът се плъзгаше под допира му.
Задържайки я там, той каза:
– Обърни главата си. – Гласът му беше дрезгав.
Тя наклони глава към него, посрещна целувката му с първичен глад – и той я бутна. Тялото ѝ се извиваше, докато я разтърсваха тръпките на освобождението, но Елена не прекъсна целувката им. А когато очите ѝ се отвориха, те затанцуваха с див огън.
– Рафаел. – Мързелива, доволна усмивка. – Ти си по-добър от душ. Много по-добър.
И той отново се усмихна.
Вдигна я на ръце, постави я във ваната, която беше почти пълна, и остана до нея, докато се събличаше. Възбудата му беше тежка и силна и когато влезе във ваната, след като спря водата, тя се свлече в скута му, обгърнала шията му с ръце, а крилата ѝ наполовина плуваха във водата.
Тази целувка беше сладко-нежна, двама влюбени, които си имаха пълно доверие един на друг, откъсвайки се за миг от времето. Плъзгайки ръцете си по страните на тялото ѝ, той я повдигна и я свали. Ако Елена не искаше да направи нито едното, нито другото, щеше да му го даде ясно да разбере. Но тя се усмихна срещу устните му, а когато пениса му се побутна в топлината ѝ, сложи ръце на раменете му и се взря надолу.
Този път гърба му беше този, който се извиваше, гърлото му беше това, което целуваше, тялото му беше това, което галеше и милваше. Тя се движеше по него бавно и плавно, а гладките ѝ мускули се огъваха под докосването му. Но един архангел можеше да понесе само толкова много. Придържайки бедрото ѝ с една ръка, а с другата хващайки косата ѝ, той пое интимния им танц.
А неговата съратница с очите на див огън се усмихна лукаво и се наведе, за да го целуне дълбоко, горещо и без задръжки, докато тялото ѝ се стискаше около него в закачка, която можеше да има само един край. Когато гръбнака му се закова под блъскащата целувка на удовлетвореното желание, той усети как знака на Легиона се активира, как крилата му се превръщат в бял огън.
Те се увиха около ловеца му, докато двамата не изгоряха в сърцето на пламъка.
Назад към част 12 Напред към част 14
