Глава 12
Час след общата им баня облечената в хавлиена кърпа Елена беше изсушила косата си със сешоара, който Монтгомъри беше взел. Както личеше от електрическото осветление в апартамента и в коридорите, Лумия в някакъв момент бе претърпяла известна модернизация, така че имаше електрически контакт, който ловеца му можеше да използва в своя полза.
След като това беше направено и все още защитен от блясъка си, Рафаел седна на ръба на ваната само на сантиметри от мястото, където тя стоеше пред огледалото в банята, и я наблюдаваше как се вмъква в една от по-официалните рокли, които Монтгомъри беше опаковал за нея. Беше го накарала да излезе и да донесе роклята, като каза, че се чувства „ужасно“, когато се облича или съблича в някоя друга стая в апартамента.
В същото време той събра собствените си дрехи и се преоблече, преди да се настани да наблюдава своята съпруга.
Не беше трудна задача да намери някоя от вещите, тъй като Монтгомъри беше опаковал по модел, с който Рафаел отдавна беше запознат, след като камериера толкова дълго време беше на работа при него. Багажът им беше пристигнал, докато той, Елена и Аодхан бяха изследвали Лумия, като беше докаран от летището от малък отряд от ангелската гвардия на Лумината, носещ мрежа за тази цел.
Оттогава никой не го беше докосвал, както е по протокол.
Архангелите може и да бяха свикнали с персонала, но също така бяха свикнали и с неприкосновеността на личния живот.
Роклята, която Монтгомъри беше опаковала за днешната официална вечеря, беше в нюанс на среднощно синьо и имаше две широки парчета плат, които се спускаха по гърдите на Елена, преди да се съберат на талията ѝ и да се раздвижат в пола, която се развяваше около краката ѝ.
Гърбът беше отворен, с изключение на тънките каишки, които придържаха горната част – и дългата линия на гръбначния нож, който Елена беше вкарала в декоративна черно-златна метална ножница. Защото, разбира се, трябваше да отиде да вземе оръжието ѝ преди всичко останало. Тя носеше ремъците под роклята, не защото това се равняваше на по-естетичен вид, а за да не може никой да ги свали от нея, без преди това да разкъса роклята ѝ.
– Приоритети – беше му казала, когато той се усъмни в опасността от това кожата и метала да се трият в кожата ѝ. – И Дийкън подплати кожата на колана, така че да мога да го нося върху кожата си без проблем.
Това смъртоносно острие не беше единственото ѝ оръжие.
Тя носеше пистолет в един кобур на бедрото, а на другото – ловен нож. И двете можеше да достигне през невидими процепи, вградени в пелерината на полата на роклята ѝ. Всички рокли на Елена имаха такива приспособления.
Рафаел беше доволен.
Той не искаше ножа за гръбначния стълб да е единствения ѝ избор: оръжията можеха да не убиват силни ангели, но куршум, разкъсващ плътта, би наранил поне малко дори и най-могъщия ангел. Това щеше да ѝ даде секунда-две, за да заеме по-добра отбранителна позиция, ако ада се разрази.
– Можеш ли да достигнеш оръжието си?
Елена го държеше в ръката си почти преди той да види движението ѝ.
Остро се усмихна, после вдигна босия си крак и го постави върху бедрото му. Заобикаляйки глезена ѝ с една ръка, той я наблюдаваше как повдига роклята си, за да върне пистолета на мястото му в калъфа, който носеше на горната част на бедрото си.
– Монтгомъри кара шивача да прави макети на роклите ми, а аз се движа в макетите, за да се уверя, че адаптациите работят.
Плъзгайки ръката си по гладката кожа на бедрото ѝ, Рафаел си обеща, че тази вечер той ще бъде този, който ще свали ножницата.
– Имам твоето острие.
Той ѝ позволи да измъкне крака си, след което се изправи, за да затвори и закопчае меките кожени ремъци на ножницата на горната част на ръката си. Ножницата блестеше от скъпоценни камъни, а катарамите бяха от блестящо злато. Дръжката на самото острие също бе обсипана със скъпоценни камъни – подходящо „показно“ оръжие за обикновена съпруга.
Елена не беше обикновена.
А острието, което ѝ беше дал, можеше да отдели китката от ръката без най-малък проблем.
– Ще носиш ли в косата си пръчки? – Принцесата на Джейсън беше дала на Елена пръчиците с оръжието и Рафаел ги беше донесъл заедно с роклята.
В замяна на подаръка на Махия Елена беше подарила на другата жена арбалет, поръчан за принцесата, който беше създаден, за да поддържа личния ѝ стил. Според Джейсън Махия го е използвала всеки ден, като не е искала уменията ѝ да ръждясат.
– Да – каза Елена. – Искам да съм с вдигната коса, за да се вижда дългия нож на гърба ми. Пръчките ми дават още едно скрито оръжие. – Тя усука косата си с бързи, тренирани ръце, плъзна пръчките, за да задържат усукването на място.
В желанието си най-сетне да излезе от банята и от щита на блясъка, тя се запъти към спалнята им и намери кутийка с козметика, преди да се върне в банята.
– Това трябва да отнеме само няколко минути.
Рафаел обичаше да гледа как Елена се подготвя да излезе навън – още повече му харесваше, че докато тя можеше да прекара десет минути, за да оправи позицията на оръжието, наистина ѝ отнемаше само минута-две, за да „изрисува лицето си“, както тя се изразяваше.
– Това също е оръжие, нали знаеш – каза тя, докато се съсредоточаваше върху това да напръска клепачите си с фино преливащ цвят. – Лицето, имам предвид. Разсейване и замазване на вниманието. Отне ми известно време да го разбера.
Рафаел се възхищаваше на крилата на своя ловец половинка – от среднощно и най-тъмно синьо, от зора и толкова много нюанси от черно до бяло злато.
– Михаела е експерт в това. – Другият архангел отдавна се беше научил да използва необикновената си красота, за да заслепява другите за своята сила и амбиция.
– Да, тя е добра. – Елена вдигна малък плосък диск, който отвори, за да разкрие някакъв твърдо пресован прах. – Сара ми помага да науча неща от „следващо ниво“ – извън обичайната ми рутина.
– Не мисля, че ръководителя на гилдията на ловците ще се интересува много от подобни глезотии.
– Шегуваш се? Сара всеки ден се сблъсква с могъщи безсмъртни.
А тези безсмъртни, осъзна Рафаел, често наблягат твърде много на красотата и естетиката, забравяйки, че уменията на ловеца са най-голямото му оръжие.
– На какво те е научила приятелката ти?
– Ще ти покажа след малко. Махия също ме научи на нещо, последния път, когато тя и Джейсън дойдоха на гости. – Пауза. – Не ме гледай в огледалото. Искам да те изненадам.
– Вместо това ще се възхищавам на извивките на тялото ти. – И той го направи, особено дългия, почти гол гръб.
Не след дълго тя сложи едно малко гърне и се обърна към него: принцеса-воин, която го гледаше с очи от диво сребро, които изглеждаха огромни в тъмнозлатната кожа на лицето ѝ. Скулите ѝ бяха подчертани, а гърлото – дълга линия.
– Харесва ти?
– Харесваш ми във всичките си лица, ловецо на гилдията. – И той знаеше, че без значение кое лице носи, тя си остава воин преди всичко.
Изглеждайки недоволна, Елена сложи ръце на хълбоците си.
– Хайде, аз положих специални усилия.
Изправяйки се на крака, той стисна челюстта ѝ и се вгледа в очите ѝ.
– Кохълът е от Махия.
– Да. – Тя вдигна пръст, размазан в черно. – Дай ми да измия това. Махия каза, че има моливи, които мога да използвам, но тя винаги е използвала малко шишенце с кохъл и малкия си пръст и това също ми върши работа.
– Мислех, че си принцеса-воин, когато се обърна към мен. – Той я целуна по устните, които беше оставила небоядисани.
Хващайки черната кожа на ръкавицата на предмишницата му, тя отвори устата си за него дори когато той поиска своята. Когато се разделиха, очите ѝ блестяха, а кожата ѝ бе зачервена под финия щит на козметиката.
* * *
Елена отми слабите остатъци от козметиката върху възглавничката на най-малкия пръст на дясната си ръка, после провери лицето си в огледалото, преди да нанесе червило, което направи устните ѝ да изглеждат малко по-пухкави. Приключила с разкрасяването – оръжие, напомни си тя, това е друго оръжие – тя отиде в дневната зона, за да види, че Рафаел обува ботушите си.
Тъй като обуването на собствените ѝ ботуши щеше да отнеме само секунди, тя се облегна на вратата и просто го наблюдаваше. Беше избрал „официален воин“ в избора си на облекло и тя го одобри. Черни ръкавици покриваха всяка от предмишниците му, в същия цвят като панталоните и ризата му. Ризата нямаше ръкави и беше с модела на бойните кожи; две тънки черни ленти от кожа минаваха през раменете му, а вместо деколтето без яка, характерно за бойните кожи, тази риза имаше повдигната мандаринска яка, затворена отдясно със стоманеночерна щипка, която повтаряше знака на Легиона.
Затваряйки се от едната страна на гърдите му, а не по средата, ризата нямаше видими копчета, но не само прилягаше безупречно по гърдите му, но и около крилата му.
Освен значката, която се виждаше само отблизо, по тялото му имаше само една-единствена орнаментика – пръстена от платина и кехлибар, който носеше като символ на претенцията на Елена. Елена носеше своя собствен кехлибар на ушите си – и в острието, прикрепено към горната част на ръката ѝ. Трябваха ѝ месеци, за да осъзнае, че сред скъпоценните камъни са вградени парчета високополиран кехлибар.
Нейният архангел беше просто леко притежателен.
Усмихвайки се, тя се приближи до него, когато той се изправи на крака. Строгото черно на дрехите му хвърляше бляскавото синьо на очите му и каскадния знак в брутален фокус.
– Приличаш на едва сдържан първичен воин. – Изтънчеността оставаше, но в нея се долавяше суровост, която щеше да напомни на всички за произхода му на човек, усъвършенстван в борбата.
– Добре. – Рафаел наблюдаваше мълчаливо как тя нахлузва меките си „ботушки“ с височина до прасеца – защото Елена не обичаше токчета. – Готова ли си?
– Хайде да им покажем как правят нещата нюйоркчаните.
* * *
Първият човек, когото Елена видя, когато влезе в Атриума със стъклен таван – както беше описано огромното помещение с висок таван от екскурзовода, който ги беше оставил на вратата – беше Михаела. Архангелката, която някога е била известна като кралицата на Константинопол, а сега контролира по-голямата част от Европа, както и част от територията, която някога е била територия на Юръм, беше облечена в рокля в най-тъмнозелено, която обгръщаше всяка нейна извивка и имаше деколте, което се спускаше почти до пъпа ѝ.
В един по-справедлив свят това щеше да я накара да изглежда небрежно.
Това не беше справедлив свят: архангелката на Будапеща, Михаела, взела сегашната си титла от града, в който държеше двора си, изглеждаше като въплъщение на красотата. Кожата ѝ нямаше никакви дефекти, извивките ѝ бяха катализатор на милион мокри сънища, лицето ѝ беше с изчистени линии, сглобени с призрачно съвършенство, а очите ѝ бяха наситено зелени – скъпоценни камъни без недостатък, с изключение на пръстена от по-светло киселинно зелено, който понякога се появяваше без предупреждение около ирисите ѝ.
Петното на Юръм.
Днес киселината не присъстваше. Михаела също така беше вдигнала косата си в сложна шарка, чието създаване сигурно е отнело на някого един час. Тя разкриваше лебедовата елегантност на шията ѝ.
След това се появиха зашеметяващите крила от деликатен бронз, които тя държеше над пода с безпроблемен контрол на мускулите.
Имаше причина Михаела да е известна като най-красивата жена в света.
Отвъд нея, покрай кремавите канапета, подредени в зони за сядане, и старателно подредената маса за вечеря, точно до стената в най-отдалечената част на атриума, стоеше психотичния ѝ домашен любимец вампира Райкър – Елена бе доловила стряскащо изразителния му аромат, когато влезе в стаята: кедър, обагрен с лед. Разбира се, той беше и красив – с руса коса и тъмнокафяви очи, с широкоплещесто и стройно тяло като на модел. Психопат не означаваше грозен, нито сред смъртните, нито сред безсмъртните.
А Елена не мислеше, че Михаела търпи физически несъвършенства.
Уловил погледа ѝ, Райкър се усмихна… и облиза устните си с език.
„Ужас.“
Тя не му даде възможност да отговори, като съсредоточи вниманието си върху господарката му.
Михаела гледаше към Тит и се смееше на нещо, което архангела-воин казваше. Голям и силно мускулест, с блестяща кожа, ослепителна усмивка и мощни криле, Тит не отстъпваше по външност, но сексапила му беше това, което най-много въздействаше на жените. Очевидно дори Михаела не беше имунизирана.
– Не мисля, че някога досега съм виждала Михаела наистина да се смее – каза тя на Рафаел, двамата бяха достатъчно далеч и стаята беше достатъчно пещерна, за да не ги чуе никой. – Не и когато не се преструва. – Това правеше другата жена още по-необикновено красива.
И Елена виждаше как мъжете биха се влюбили в нея.
– Поне Тит има достатъчно ум, за да не захапе всички примамки, които тя може да хвърли – беше отговора на Рафаел. – Той я е прозрял от цял еон.
– Добре. Наистина харесвам Тит. – Големият ангел каза това, което имаше предвид, и имаше предвид това, което каза. – Не виждам Дахариел.
– Астаад вероятно е оставил втория си отговорник у дома, както ние оставихме Дмитрий.
– Точно така, все забравям, че макар Дахариел да е спал с Михаела, лоялността му е към Астаад. – Това обърка съзнанието ѝ. – Не знам дали някога бих могла да спя с мъж, който не е лоялен към мен.
Разбиващият се вятър, соленото море на гласа на Рафаел в съзнанието ѝ.
„Това никога няма да бъде проблем, консорте. Тъй като винаги ще спиш само с мен.“
Засмяла се на този леден отговор, тя се обърна, за да забие поглед в неговия.
– Само не забравяй – това важи и в двете посоки. Ще използвам красивото острие, което ми подари, за да отсека главата на всяка жена, която те докосне.
Устните му се извиха.
– Разбира се. – Без да откъсва очи от нейните, той каза: – Изглежда, че Джиан е заинтригуван от теб.
– Усещам как задната част на врата ми настръхва. Помислих си, че това е Михаела, която стреля към мен с отрова от очите си. – Елена се обърна обратно към останалите, като запази движенията си естествени, сякаш просто разглеждаше стаята за пореден път. – Бих искала да поговоря с този човек, да го премеря.
– Това е добра възможност. Може да не е нищо друго освен любопитство, но ако той се интересува от това да изпита силата на един смъртен ловец, превърнал се в съпруга, тук ще бъдеш в по-голяма безопасност, отколкото ако те хване сама.
Елена се опита да не се намръщи.
– Мислиш, че е опасен?
– Току-що се сетих откъде знам името му.
Назад към част 13 Напред към част 15
