Глава 22
– Знаеш ли нещо за Донаел? – Попита тя Аодхан след още един етаж. – Той каза, че е на същата възраст като Леуан.
– Да – промърмори Аодхан. – Знам само защото… ми казаха веднъж. – Той не добави нищо към това в продължение на почти минута и на нея не ѝ се наложи да гадае усилено, за да разбере, че именно Ремус трябва да му е прошепнал знанието, докато се е опитвал да го пречупи.
– Казаха ми за един ангел на много хилядолетия, който притежавал достатъчно сила, за да бъде Лумината – каза той накрая. – И не само това – ангел, който бил достатъчно напред по пътя към луминесценцията, за да изпитва страхопочитание от останалите.
Елена не беше толкова сигурна за последното. Донаел изглеждаше уверен и спокоен в избора си да бъде Луминат, но тя не усещаше нищо неземно около него.
– И как така Джиан е главния?
– Защото Джиан е по-добър в политическите игри. – В тона на Аодхан се долавяше непозната доза цинизъм. – Дори на това място, предназначено за откриване на най-дълбоките истини за съществуването, подобна манипулация може да обърне съзнанието на хората.
– Да, виждам това. – Тя надникна през ръба на висящото стълбище, нямаше парапет, който да я спре, но Донаел беше твърде далеч, за да го зърне сега. – Човек, който е живял толкова дълго – каза тя, след като се отдръпна – вероятно е много добър в контролирането на израженията си.
– Да. Не бих доверил сетивата си на него или на някой от Лумината.
Елена кимна. Може и да беше само „бебе“ ангел, но в смъртния си живот беше научила уроци, които ѝ помагаха добре в безсмъртния свят. Един от тези уроци беше, че понякога най-лошите опасности носят красиво или „надеждно“ лице. Слейтър Паталис беше красив като грях.
Докато се изкачваха нагоре, тя изрече:
– И какво?
Единственият отговор на Аодхан беше леко кимване.
Елена издиша набързо и разпери криле.
– Добре, достатъчно ми е да изкачвам стълби. – От тази височина и конфигурация на изложбените нива и стълбища тя можеше да се спусне надолу и след това с крила да се върне обратно нагоре, така че да изглежда сякаш просто е взела по-ниско ниво, преди да полети нагоре.
Аодхан я изчака да разпери криле и да падне, преди да я последва. Явно беше разбрал какво планира да направи, имитираше я точно – сякаш като неин ескорт беше предупреден за намеренията ѝ. Те се издигнаха с криле удар по удар, тук нямаше въздушни течения, по които да се движат. Стигнаха до експозицията, където първоначално бяха намерили Хана, и видяха, че тя все още е там, само че от другата страна на стълбището.
Ксандър стоеше до нея, а Валериус беше заел място на красиво издълбана дървена пейка недалеч от нея. Тя явно имаше за цел да предложи място, откъдето да се съзерцава дадено произведение на изкуството, но генерала в момента лъскаше меча си, който обикновено носеше на гърба си.
Кристиано беше седнал на земята и играеше с ножа в ръцете си, докато разговаряше с Валериус.
Елена усети как устните ѝ се свиват в ъгълчетата. Да, тя също можеше да понесе само толкова много от музеите и галериите.
– Ксандър – каза тя, докато се приближаваше. – Харесва ли ти в галерията?
Младият мъж леко се изчерви, което отново ѝ напомни за Изак.
– Страхувам се, че повече обичам физическото изкуство. – Той се изчерви почти веднага след като изрече думите.
Отне ѝ миг да разбере защо.
Засмя се и го потупа по ръката.
– Не се притеснявай, момче, в тази компания разбираме, че си говорил за ножове, мечове и юмруци. – От друга страна, Михаела вероятно щеше да го изяде жив за това подхлъзване. – Дори Хана си има свое специално оръжие.
– Моите ножове за рисуване – гордо каза Хана. – Вече мога да прережа югулар с един от тях.
Ксандър се вгледа в елегантната жена, сякаш ѝ беше пораснала още една глава.
– Но ти си съпруга.
Намръщена, Хана махна с тънка ръка към Елена.
– Тя също.
– Да. Но тя първо е била ловец. Ти беше художник.
Елена само посочи към Аодхан, прочут с артистичността си и с факта, че беше воин и в двата случая.
Преглъщайки, Ксандър кимна.
– Не исках да те обидя.
Толкова млад – помисли си Елена, поразена за пореден път от това как едно същество може да живее сто години и все още да е младеж. Ангелоподобните, както беше научила, се развиваха с други темпове, децата оставаха деца в продължение на десетилетия, а мозъка и тялото им съзряваха в съответствие с вечността, която им беше отредена да преживеят.
Милият Самеон, с когото се беше запознала скоро след събуждането си и с когото разговаряше поне веднъж седмично, си беше все същото момче, макар че бяха минали няколко години. Трябваше да минат до десет години, за да покаже ясно изразено развитие. За Елена беше аномалия факта, че беше живяла по-малко от всеки ангелски младеж, но въпреки това беше много възрастна.
Човешкият живот гореше по-бързо и по-силно.
– Не е взето – каза Аодхан, а Хана добави:
– В интерес на истината, преди няколко години щеше да си прав – не вярвах, че имам нужда от оръжия. Но – тъга се появи като тежка нотка в гласа ѝ – светът се променя. – Тя протегна ръка, за да докосне пръстите си до една от ръцете на Ксандър, ноктите ѝ бяха боядисани в полупрозрачен нюанс, който улавяше светлината. – Ти знаеш това по-добре от всеки друг.
Ксандър отвърна поглед, мигайки бързо.
Елена му съчувстваше. Беше загубил майка си и баща си с един удар. Това, че бе открил, че дядо му е буден, можеше да смекчи тази загуба, но не достатъчно, никога достатъчно. Някои болки са завинаги.
Като го остави да се овладее, защото гордостта си беше гордост, а скръбта невинаги се нуждаеше от публика, тя се премести да застане до Хана.
– Какво гледаш сега?
– Илюстрован ръкопис. – Тя проследи красотата на изящния шрифт през стъклото. – Зашеметяващ, нали?
– Хм. Виждала съм и по-добри.
Хана я погледна.
– Кога ще мога да видя Гримоара?
– Когато отидеш в Убежището. – Единствената причина, поради която Елена беше видяла древната книга, която Наазир беше намерил за Андромеда, беше, че двойката беше дошла в Ню Йорк година по-рано. Обикновено Гримоара се съхраняваше от Джесами в библиотеката на Убежището, но като човек, който го е открил, Наазир бе упражнил правото си да пътува с него.
Според него трябвало да се „бори“ с Джесами за нея, като накрая прибягнал до това да я открадне под носа ѝ и да остави на мястото ѝ бележка, в която обещавал да я върне.
Джесами заплашила да удуши Наазир.
Той само се усмихна и посочи, че това е Гримоара на Андромеда, предоставен на библиотеката. Анди на свой ред му беше казала да се държи прилично, макар че тогава се беше смяла. Споменът за неподправеното самодоволство на Наазир – и за притежателната, дива целувка, която той отнесе от Анди, оставяйки половинката си без дъх – накара Елена да се усмихне въпреки напрежението в стомаха си.
– Ей – потупа рамото на Хана със своето, когато приятелката ѝ се престори, че я игнорира – поне не е погребан в Лумия, достъпен само за най-редките от редките. – С ъгълчето на окото си тя забеляза, че Аодхан говори на Ксандър, видя, че младия мъж му обръща внимание.
Валериус остана на мястото си, вниманието му очевидно бе насочено към меча, но Елена не се съмняваше, че е наясно с всяка възможна заплаха в стаята. Тези очи не пропускаха нищо.
Кристиано изглеждаше по-небрежен, но Елена бе опознала вампира по време на приятелството си с Хана, знаеше, че е също толкова опасен, колкото и Аодхан. Мъжът можеше да излъчва мързеливост, можеше веднъж да ѝ каже, че не обича нищо повече от това да се излежава като котка, но можеше да се движи светкавично, когато се налагаше.
– Да. – Хана се огледа, около устата ѝ се образуваха бразди. – Оценявам идеята зад галерията. Толкова много от съкровищата на нашия народ щяха да бъдат изгубени или повредени без опеката на Лумината, но не мога да се съглася с ограничения характер на достъпа до нея.
Скъпоценните иглички в сложния кок, в който носеше косата си, уловиха светлината, искряща в красиви отблясъци.
– Когато създавам произведения на изкуството, аз го правя, защото то е част от мен и трябва да творя. Но след това, когато произведението е готово, се надявам, че то ще говори на хората, че ще отвори сърцата или умовете им. Това не може да се случи, ако изкуството е погребано за съхранение.
– Това е вид трупане, не мислите ли? – Промълви Елена. – Луминатите се отказват от секса, от светските притежания, от всичко това, но имат този архив от съкровища, който им принадлежи.
– Той принадлежи на цялото ангелско племе.
– Устна услуга, Хана. – Елена погледна надолу към експонатите, които бяха почти празни от живот под тях. – Ако случаен ангел, който не е могъщ, се появи и поиска да влезе в Галерията, мислиш ли, че ще бъде допуснат?
Хана прехапа пищната извивка на долната си устна, но въпреки колебанието в този миг тя беше много голяма съпруга. Сдържана и грациозна, а гръбнака ѝ притежаваше чиста, несломима сила.
– Иска ми се да мисля така, Ели – каза тя тихо – но да си тук, да усещаш пулса на това място. Това не е… правилно.
– Тайните имат свойството да разрушават основите, когато тези основи трябва да бъдат изградени върху истината и честта. – Погледът ѝ искаше да се насочи към Аодхан, душата ѝ я сърбеше да погледне миниатюрата, която той беше прибрал.
Принуждавайки се да прояви търпение, тя задържа вниманието си върху Хана.
– Готова ли си да си тръгнем, да подишаме малко въздух?
Другата жена изглеждаше раздвоена.
– Странност на въздуха или не, тук има толкова много неща, които искам да видя. Не знам кога с Елижа ще можем да се върнем, не и при тези сътресения в света. – Тя отново постави пръстите си върху чашата. – Ще се разсърдиш ли много, ако остана?
– Разбира се, че не. Това е твоето сладко.
Хана въздъхна.
– Страхувам се, че ще бъда много лоша приятелка по време на това пътуване.
– Ще бъда същата, ако ме хвърлиш в стая, пълна с оръжия през вековете. – Тя се намръщи. – Като стана дума за това, къде са оръжията? Със сигурност знам, че поне едно от произведенията на Дийкън никога не е било използвано, а е било поръчано да бъде показано заради своята артистичност. – Съпругът на най-добрата ѝ приятелка може и да е смъртен, но уменията му са на почит както сред вампирите и ангелите, така и сред хората. Ако не беше толкова лоялен към гилдията, можеше да работи само за безсмъртните и да тапицира дома си с пари.
Както и да е, ловците на Гилдията винаги са били на първо място за Дийкън-ловците, каза той, когато го попитаха за избора му, се нуждаят от оръжията си, за да останат живи. Той поправяше тези оръжия, създаваше нови, когато се налагаше, а после работеше върху парчета за безсмъртните. Най-напред оръжията, предназначени за използване в битка. Накрая идваха поръчаните „художествени“ произведения или такива, за които предполагаше, че са предназначени за показване.
– „Създавам оръжията си, за да се използват, а не за да се държат лъскави, чисти и под стъкло“ – беше ѝ казал последния път, когато тя беше у тях за вечеря. – „Правя само странни експонати, защото това означава, че безсмъртния, който участва, ми дължи услуга – което означава, че той или тя дължи услуга на Сара.“
А на ръководителя на гилдията на ловците наистина понякога се налагаше да извика тези услуги.
Рафаел беше отишъл с нея на тази вечеря, беше кимнал на разсъжденията на Дийкън. Двамата мъже се бяха превърнали в своеобразни приятели през последните две години. Не приятелство, каквото Рафаел споделяше със Седемте – беше твърде рано за това, но такова, което не беше просто повърхностно познанство. Бяха принудени да контактуват заради връзката на Елена и Сара – след като Елена заяви, че Архангела на Ню Йорк занапред ще посещава всички светски събития, на които е поканена.
Това бе предизвикало известна вълна.
Най-забавният беше деня, в който кацна в Академията на Гилдията за едно парти и Рафаел кацна до нея. Челюстите на всички бяха паднали. Единственият човек, който се беше обзаложил, че Рафаел ще се появи тази вечер – Ранзъм – беше направил печалба. Разбира се, нейния архангел не се бе задържал дълго, съзнавайки, че силата му променя баланса на ситуацията, поставяйки всички на ръба.
С Дийкън и Сара беше различно: макар че и те усещаха въздействието на силата му, не изпитваха страхопочитание към него, виждаха в него преди всичко човека на Елена. Всичко останало, дори факта, че той управляваше Северна Америка, беше на второ място.
– Това е като когато срещнах Дмитрий – беше ѝ казал Рафаел след третата им вечеря с другата двойка. – Знаех, че съм срещнал приятел, и тъгата изпълваше вените ми, когато знаех, че той ще си отиде само след един удар на сърцето.
Само че Дмитрий беше превърнат във вампир против волята си, докато Дийкън беше доволен от живота си на смъртен. Елена знаеше това, защото беше попитала и най-добрата си приятелка, и съпруга на Сара дали искат да бъдат тествани, за да видят дали могат да станат вампири. Не всеки имаше подходящата биология за това. Бет нямаше такава.
Сара я бе прегърнала, усмихнала се бе, а после бе поклатила глава.
– Щастливи сме, че сме смъртни, Ели.
В прегръдката ѝ се бе уталожила пламенна любов; Сара разбираше, че Елена се страхува от деня, в който Сара вече няма да е до нея. Другата жена беше накарала Елена да види, че собствения ѝ живот е също толкова опасен, че е възможно Сара да я надживее, но това, което нищо не можеше да промени, беше, че Елена ставаше все по-безсмъртна, а най-добрата ѝ приятелка, сестрата на сърцето, не беше.
Що се отнася до дъщерята на Сара и Дийкън, Зоуи, тя обожаваше Рафаел, не се страхуваше от него.
Елена беше забелязала това у своя архангел. Той ужасяваше възрастните, но децата се привързваха към него – мънички ръчички галеха крилата му, малки лица му се усмихваха. Известно беше, че той вземаше Зоуи на ръце и летеше толкова високо, че Сара се оплакваше от сърцебиене. Но Рафаел винаги връщаше Зоуи жива и здрава и толкова развълнувана, че тя не можеше да спре да танцува.
– Може би оръжията са изложени на друго място? – Гласът на Хана нахлу в мислите ѝ, накара я да се изгуби за секунда, докато не си спомни, че е попитала за изложба на оръжия.
– Може би – отвърна тя. – Ще попитам Джиан следващия път, когато го видя. – Това щеше да ѝ даде повод да поговори по-нататък с Лумината. Той беше ключа към тайните на Лумия.
Назад към част 23 Напред към част 25
