Глава 29
Кацайки в Лумията приблизително четиридесет и пет минути след като останалите щяха да се върнат, той и Елена се наканиха да отидат в апартамента си, а Аодхан поиска разрешение да потърси лечител и художник на име Ларик, когото Лумията наричаше Мълчанието заради нежеланието му да говори.
– Според нашия източник той обикновено не излиза по това време на следобеда – каза му Аодхан. – Но все пак искам да се опитам да установя контакт.
– Отиди.
– Говори с него – каза Рафаел, задържайки разпилените синьо-зелени очи на Аодхан, докато тримата стояха сами в двора. – Но не забравяй, че си намерил своя глас. И този глас е обичан от повече от един човек.
Леко кимване.
– Няма да изгубя пътя си, сир. – Като направи пауза за един удар на сърцето, той добави: – Искам да живея по начин, по който не съм живял двеста години. Държах се в клетка и това е истина, която трябва да приема и да преодолея.
И Рафаел разбра, че Аодхан иска да помогне на Ларик, а не да стане като него.
– Ще бъдем в покоите си един час, после ще се върнем в градчето. Докато се върнем, ще се стъмни.
– Ще се погрижа да присъствам, за да осигуря ескорт.
Рафаел взе светкавично решение.
– Няма нужда. Остани тук – нареди той на този член на Седемте, който беше толкова светъл, че понякога заслепяваше хората за бруталната си интелигентност. – Слушай. Научи се.
– Господарю.
Крилете на Елена се допряха до тези на Аодхан и започнаха да се насочват към апартамента им, но Рафаел се изненада, когато видя, че към тях върви един луминат, който отметна качулката си и се засмя на Елена по най-нелуминатски начин, като нещо в откритостта на лицето му накара Рафаел да си спомни за чистата невинност на дете.
– Намерих го, консорте! – Той вдигна навито на руло листче хартия, след което сякаш се съвзе и наведе почтително глава към Рафаел, бледия оттенък на очите му стана ярък, а тъмнокафявата му кожа се зачерви. – Архангел.
– Рафаел – каза Елена с усмивка – това е Ибрахим. Обеща, че ще потърси историческа карта на Лумия за мен. – Тя докосна ръката си до предмишницата на стройния мъж в мълчалива благодарност, която накара усмивката на Ибрахим да стане още по-нажежена.
– Ибрахим – поздрави го Рафаел. – „Защо историческа карта?“
Вземайки картата от Ибрахим, Елена отговори на мисления му коментар по същия начин.
„Ако Лумината крие неща, не мислех, че ще получим достъп до сегашна карта, но можем да екстраполираме от по-стара.“
„Или“ – отбеляза Рафаел – „в зависимост от възрастта на картата можем да видим какво липсва или какво е добавено.“
Очите на Елена заблестяха в знак на благодарност за мнението му, преди да върне вниманието си към Лумината, която продължаваше да сияе с онази вътрешна чистота, толкова рядка сред сектата.
– Намерихте това в Галерията ли?
Ибрахим поклати глава.
– Има една стара прашна стая, в която… – Оглеждайки се наоколо, той сведе глава и сниши глас. – Това е мястото, където архивистите, отговарящи за Галерията, подреждат повредени предмети или неща, които не се смятат за подходящи за излагане. – Каза. – Никога не казват на художниците и не знам дали това е добронамереност, или защото не искат да изразходват време и енергия за възстановяване на предмети, които смятат за непълноценни.
„Как спечели доверието на тази Луминат толкова бързо?“ – Беше очевидно, че Ибрахим се бори с това, че е споделил онова, което е имал, изражението му бе натежало от вина, но въпреки това го бе споделил.
„Ибрахим е нов“ – отвърна Елена – „и имам чувството, че сега, когато е тук от известно време, поставя под въпрос призванието си – той е надушил корупцията, но му е трудно да се примири с факта, че героите му имат глинени крака. Аз просто му дадох възможност да се измъкне.“
– Благодаря ти, че потърси – каза тя на Лумината, като за секунда отново постави ръка на предмишницата му – поведението ѝ се стори почти защитно на Рафаел. – Тази карта ще ни улесни много в изследването на крепостта. Не че ще имаме много време.
– Не? – Лицето на Ибрахим падна. – Ти си тръгваш?
– Страхувам се, че утре. – Тя протегна ръка, предлагайки я в хватката на воините.
Вместо това Ибрахим пое ръката ѝ между двете си, като на учен или друг с по-нежна професия.
– За мен беше чест, консорте. Надявам се, че един ден ще се върнеш в Лумия.
– И аз се надявам на това. – Усмихвайки се нежно, Елена държеше навитата на руло карта до себе си, докато напускаха Лумията и продължаваха да вървят към стаята си.
След като влязоха вътре, тя я постави на малка декоративна масичка, покрита с мозайка от полускъпоценни камъни, и се обърна, за да плъзне ръце около кръста му. Той на свой ред уви крилата си около нея, като ги затвори в уединение, както защото не вярваше на тези стени, така и защото му харесваше Елена да е толкова близо до него.
Плъзгайки ръцете си от кръста ѝ към крилата ѝ, той каза:
„Къде боли най-много?“
Елена изброи областите с прагматичните познания на ловец, който гледа на тялото си като на инструмент, който трябва да поддържа в бойна форма. Възприемайки информацията, той разтвори ръце върху две части от крилата ѝ и посегна към енергията, която беше живота в него. Ръцете му засияха с лек син огън, който бе скрит от крилата му.
Въздъхвайки, докато енергията потъваше в нея, Елена опря глава на гърдите му, като се премести, докато не се озова точно над биенето на сърцето му, сякаш го слушаше.
– Въпреки че ме разстройва факта, че трябва да тръгнем утре, аз също се радвам. Наистина не ми харесва това място – промълви тя с мек, личен тон. – Не мога да посоча нито едно нещо като причина за това, но…
– Аз също го чувствам. – Макар че топлината ѝ до него успокои защитните му пориви, кожата му продължаваше да настръхва от съзнанието за едва доловима нередност. – Говорих с майка ми, когато летяхме обратно. Тя каза, че в миналото Лумината е имала и вампирски гарнизон. Охраната никога не е било само ангелскА.
– Промяната се вписва в това, за което говорихме по-рано, нали? – Елена държеше главата си на гърдите му, докато той местеше ръцете си към различни части на крилата ѝ, облекчавайки напрежението и лекувайки мускулите, които може да са получили микротравми. – Само че… вампирите, които заемат тази позиция, ще са доста солидни, не са от тези, които ще полудеят, дори ако разберат, че Лумината управлява своя малка колония от смъртни.
Това беше отлична забележка.
След това тя направи още една.
– Може би защото, докато ангелите изглежда почитат Лумината достатъчно, че дори Кръга да ги оставя на мира за дълго време, вампирите биха били по-ясно виждащи.
– Особено – промърмори Рафаел – вампири на възраст, на която да бъдат настанени тук. – Това е твърде сънлив район, за да се изпратят опитни воини – те биха го сметнали за наказание. Знам, че Гален се стремеше да не изпраща никого над двеста и петдесет години.
– Това е място, където можеш да получиш малко опит, а след това да продължиш. – Елена кимна. – Подобни вампири вероятно не биха възприели Лумината като нещо друго освен група ангелски монаси. Никаква почит, никакво гледане в друга посока. – Тя започна да играе с пръстите си по вътрешните повърхности на крилата му, ласка, която е интимна между съпрузи. – Чувствам се нормално по отношение на крилата.
– Добре. – Давайки ѝ последен импулс лечебна енергия, той наведе глава.
Тя вдигна своята, сякаш той беше говорил, а целувката, която споделиха, беше мека четка, която се отнасяше до връзката, до това да бъдат едно цяло на това място, изпълнено с чужденци, не всички от които им желаеха доброто. Рафаел искаше да направи много повече със своята съпруга, но днес времето беше техен враг.
– Не обичам въздържанието – каза той срещу устните ѝ.
В очите ѝ се появи смях.
– Големи умове. – Тя прокара ръце по гърдите му, кожите му бяха меки под допира ѝ. – Ще компенсираме, когато се върнем у дома.
Тъмното злато на кожата ѝ се опъна върху скулите ѝ, а смеха ѝ се изтри между един пулс и следващия.
– Не искам да ходиш в Китай.
– Трябва.
– Знам. Това не ме прави по-щастлива. Цялото това нещо може да е гигантски капан.
– Възможно е – но не мисля, че дори Леуан е достатъчно заблудена, за да се справи с двама Древни наведнъж, забрави за останалите от Кръга.
– Тъй като Нейната гад я смята за богиня, този факт понижава нивото на притеснението ми най-много с един процент. – Тя докосна с пръсти знака на Легиона на слепоочието му и там, където пръстите ѝ се докоснаха, заискри див огън, сякаш привлечен към нея. – Да разгледаме ли картата, когато сме далеч оттук? Мога да я нося лесно в същата ножница като стрелите на арбалета си.
Рафаел кимна, знаейки, че ножницата има капак, който може да закопчае, за да предпази стрелите си от изпадане по време на полет. Той щеше да се справи също толкова добре и за защита на картата.
– Първо се нуждаеш от храна.
– Ще имам няколко енергийни блокчета. – Тя отиде до пътния си куфар и отвори вътрешния джоб, за да извади блокчетата. – Предпочитам да си купя храна от пазара. Това ще ни даде и повод да поговорим с хората. И тогава няма да ми се налага да се преобличам, за да отида в атриума.
Хващайки барчето, което тя хвърли, Рафаел го захапа.
* * *
Точно когато се готвеха да тръгнат пет минути по-късно, Елена каза:
– Щеше да е полезно, ако можех да имам превод на това, което ми каза жената на пазара. – Явно е било достатъчно важно – и достатъчно опасно – за да не иска Риад да го чуе.
– Предполагам, че нямаш местен човек, който да може да превежда от марокански арабски – каза тя шеговито. – И о, някой, на когото имаш доверие, че ще ни даде правилен превод. – Именно последното беше от ключово значение, защото Лумината несъмнено говореше местния език.
Устните на Рафаел се изпънаха леко.
– Отговорът няма да ти хареса, хбебти.
Изненадана от коментара му, тя разтвори устни, за да го помоли да обясни, след което се стъписа.
– Не го казвай.
– Страхувам се, че трябва да го направя – Таша прекара много години в Мароко някога. Тя говори езика безупречно.
Стиснала зъби, Елена каза:
– Можеш ли да се свържеш с нея наум, да получиш превод? И, о, по дяволите, ще трябва да пренасроча и разходката си с Калиане, тъй като няма да се върнем навреме.
– Разбира се, че мога да се свържа с Таша. Но аз няма да го направя.
– Няма страшно. – Елена махна с ръка. – Няма да се държа като ревнива любовница. Тя просто ме дразни, защото е толкова дяволски впечатляваща.
Рафаел потупа челюстта ѝ.
– Тя не е моя воин.
Разперила криле, Елена притисна ръка върху сърцето му.
– Наистина мога да се справя с нея, Архангеле.
– Знам. Но и аз не бих си играл със сърцето на Таша. Да я предупредиш за картината беше любезност, която не можеше да бъде изтълкувана погрешно като нещо по-лично. Това може да премине тънката граница.
Елена си спомни какво беше казал Аодхан за това, че Таша гледа Рафаел с очите на влюбена, и кимна. Ако другата жена наистина все още имаше чувства към Рафаел, нямаше да е честно да ѝ дава надежда, че някога може да бъде отвърнато.
– Но – каза Рафаел – можем да отидем при майка ми, да поговорим с Таша там.
* * *
Рафаел се свърза с Калиане, когато двамата с Елена напуснаха апартамента.
„Майко, Елена трябва да се посъветва с Таша за нещо. Бихме искали да се срещнем навън, на открито пространство.“
Отговорът на майка му беше незабавен, чистотата на гласа ѝ беше песента на неговото детство.
„Значи и ти усещаш очите на това място, сине мой“ – каза тя. – „Има една градина, която Таша е открила, ако искаш да се срещнем там.“
Рафаел получи инструкциите, каза на майка си, че са на път.
Двамата с Елена се сблъскаха с Джиан недалеч от градината.
– Архангеле, ловецо на гилдията. – Дълбока усмивка, без дори най-слабото навеждане на красивата му глава. – Мога ли да предложа някаква помощ? Знам, че Лумия може да бъде лабиринт.
– Майка ми казва, че наблизо има градина – отвърна той, забелязвайки тънката наглост и прикритото снизхождение на Джиан, докато умишлено омаловажаваше способността си да се ориентира в Лумия. Разполагаше с невероятна сила, но стратегията и интелигентността все още имаха значение в една битка.
Особено срещу враг на родна земя.
Усмивката на другия мъж изглеждаше искрена, но Джиан беше жив отдавна, стотици години беше ръководил тайна секта. Секта, която е трябвало да сменя лидерите си на всеки пет десетилетия. На нищо в лицето на Джиан не можеше да се вярва.
– Да – каза Джиан, усмивката му не секваше – това е точно по този път. – Лумината започна да ги води натам, все така услужливо. – Хареса ли ви полета до града? – Попита той Елена.
– Хубаво място.
Джиан кимна, изражението му беше спокойно.
– Да, чух, че е така.
Сякаш никога не е бил там. Пълна глупост, ако беше замесен с Майда.
„Елена“ – острието на гласа в съзнанието ѝ. – „Той лъже, докато диша. Не мога да повярвам, че почти се хвана на това.“
Докосвайки ръката си до долната част на гърба ѝ, Рафаел я погали нежно.
„Имал е много време да усъвършенства публичната си личност, хбети.“
„Чудя се дали е заблудил и баба ми.“ – Сега вече нямаше съмнение в нея, че жената в миниатюрата е нейната кръв.
След като видя приликата, Рафаел трябваше да се съгласи със заключението ѝ.
„Може би“ – продължи Елена – „Майда се е озовала в Париж, защото твърде късно е разбрала какво е той. Но кой е бащата на майка ми? Къде е вампира в родословното дърво? Може да е няколко поколения назад.“
„Тя е била ловец, който е уловил миризмата. И е била великолепна.“
Дори докато съпругата му мислеше за лова, коридора се отвори към вътрешен двор, в който имаше поддържана градина, а живия плет беше толкова грижливо подстриган, че беше математически.
„Малко вероятно е“ – каза Рафаел в отговор на предположението ѝ за вампирския ѝ прародител. – „Трябваше да е бил под двеста години, за да роди зачене дете, но макар че явно е бил силен, не познавам вампир на тази възраст, който да има достатъчно сила, за да може целувката на кръвта му да продължи повече от второ поколение.“
– Много от братята намират за успокояващо да работят в тази градина – каза им едновременно Джиан. – За мен е твърде успокояваща – усмивка, която беше въплъщение на благодат – но всички намираме различни пътища към сиянието.
Забелязвайки снежнобелите крила на Калиане от другата страна на градината, а медните на Таша до нея, Рафаел каза:
– Изглежда, че майка ми ни е изпреварила тук.
– Благодаря ти, че ни доведе.
Очите на Джиан засияха при думите на Елена.
– Надявам се, че и двамата ще се насладите на разходката си – каза той, но гледаше само към Елена. – Градината е красива по залез слънце.
Рафаел прокара ръка по скования гръбнак на своята съпруга, след като Джиан изчезна в коридора, а леда покри думите му, когато говореше.
– Той те гледа с жадни очи пред мен. – Единствената причина, поради която Джиан не беше мъртъв точно сега, беше, че имаше отговори на въпросите на Елена.
Тя затвори собствената си ръка върху ръба на крилото му, поглади го надолу в твърда ласка.
– Не му позволявай да те достигне. Дори да се наложи да се върнем, след като света се успокои, ще разкрием всичките му тайни.
Това беше обещание.
– Майко. – След като стигна до Калиане, Рафаел я поздрави с целувка по бузата.
Майка му, с коси, падащи в полунощ по гърба ѝ, и тяло, облечено в развяваща се бяла рокля с най-малък оттенък на зелено по краищата, се усмихна и прокара ръката си през неговата, но не и преди да се обърне към Елена и да каже:
– Мога ли да открадна сина си за няколко минути, консорте? Липсваше ми.
– Разбира се. – Тонът на Елена беше нежен по начин, по който Рафаел знаеше, че майка му не осъзнава – и беше сигурен, че не осъзнава и ловеца му. Сега, когато бе станало ясно колко много Калиане съжалява за това, което бе сторила на Рафаел, Елена изпитваше слабост към майка му.
Разбира се, не беше само това.
Съпругата му би направила всичко, за да види отново собствената си майка, не можеше да намери сили в сърцето си да задържи гнева си към Калиане.
„Кнебек, хбебти.“
Отговорът на Елена беше целувка срещу ума му, преди да остане назад с Таша.
Назад към част 30 Напред към част 32
