Глава 34
Елена никога досега не беше говорила за това как Маргарите е останала сираче.
– Мислиш, че тя – Майда – никога не е била в онзи автобус, че са я взели и са я докарали в Лумия. – „Призракът“, който се беше опитал да избяга в една лунна нощ.
Кимвайки, Елена продължи да проследява следата му, а огъня реагираше на нея както винаги.
– Успях да проследя вестникарските съобщения за инцидента, когато бях тийнейджърка. – Тя прокара ръка по челюстта му, за да я постави плоска върху гърдите му. – Не беше трудно, тъй като беше толкова голяма катастрофа, два пъти повече, защото много от телата бяха отмити от реката, която се захранваше от снеготопенето в дъното на оврага. Лесно и удобно за организиране на произшествие, ако си бил достатъчно силен.
Веждите на Рафаел се сключиха над очите му – в теорията ѝ имаше проблем. Но се нуждаеше от повече информация, преди да се увери.
– Откъде са знаели, че баба ти изобщо е била в автобуса?
– Казала е на монахинята, при която е оставила майка ми, точно в кой автобус ще бъде – не е искала да вземе майка ми, тъй като дългото пътуване в двете посоки би било твърде изтощително.
Погалвайки я по косата, по гърба ѝ, Рафаел каза:
– Елена, ако някой могъщ ангел е искал да вземе човешка жена, особено такава, която е сама в голям град, но с дете, той – или тя – просто щеше да вземе жената. Няма нужда да си прави труда да инсценира инцидент, за да го прикрие. – Жертвата просто щеше да изчезне.
Рафаел беше виждал твърде много извратени безсмъртни, за да повярва, че такива неща не се случват.
Елена се взираше в него.
– Прав си – каза тя с тона на човек, който е пропуснал очевидното. – Така че предполагам, че призрака е бил просто нечие въображение, а Лумината е реагирала прекалено остро заради вината си за нещо друго.
– Изчезването на Жан-Батист – предположи Рафаел. – Майда е избягала, защото съпруга ѝ е бил отвлечен.
– Мислиш ли, че Джиан го е убил от ревност?
– Иска ми се да не е така, но фактите се подреждат твърде точно, за да е другояче. …и Джиан те гледа с очи, които са…
– На преследвач – предположи Елена, като я побиха тръпки, но гласа ѝ беше остър като бръснач. – Гледа ме така, сякаш съм красива буболечка, която иска да сложи в стъклен буркан и да запази.
Стиснал яростта си в юмрук, че някой би посмял да погледне така на съпругата му, Рафаел кимна.
– Точно така. – Джиан щеше да умре веднага щом даде отговорите на въпросите на Елена.
– Майда е избягала, за да защити живота на детето си – каза Елена. – И тя никога не се е върнала у дома, не е успя да излезе от реката в дъното на оврага. – Тя преглътна. – Радвам се. Радвам се, че не е попаднала в капана на Лумия, далеч от детето си.
Той целуна сълзите, които се разляха по лицето ѝ.
– Елена.
Ръцете му се сключиха върху китките, ловеца каза:
– Тя е облякла майка ми в хубава рокля и палто, оставила ѝ чанта, пълна със закуски и играчки. Обичала е бебето си.
– Някой запази ли дрехите, обувките?
Елена поклати глава.
– Монахинята е направила снимка на майка ми в деня, в който баба ми е починала. Знаела е, че щом майка ми попадне в системата на приемните семейства, нейната история ще бъде изгубена и тя никога няма да разбере колко много е била обичана.
Още сълзи, очите ѝ бяха призрачни.
– Като дете не разбирах колко уплашена трябва да е била майка ми, когато собствената ѝ майка не се е върнала за нея. Тя е била толкова малка, толкова уязвима.
Целувайки отново сълзите ѝ, Рафаел каза:
– Баба ти я е оставила в сигурни ръце, ръце, които са се грижели за нея дълго след като другите щяха да я забравят.
– Това не изглежда справедливо, нали, Рафаел? – Елена поклати глава, а все още влажните кичури на косата ѝ се допряха до крилата, които той беше извил около нея. – Маргарите изгуби майка си, после изгуби две от дъщерите си. От никого не може да се очаква да понесе толкова много скръб. – Раменете ѝ се разтресоха, а в гърлото ѝ се появи ридание.
Обгръщайки я здраво в ръцете си, Рафаел я държеше близо до себе си, докато Елена плачеше за една жена, която не беше в състояние да понесе тази ужасна реалност, нищо че имаше две живи дъщери, които я обичаха, нуждаеха се от нея, за да целунат собствения си шокиран ужас. Маргарите Деверо беше сложила въже на врата си и беше сложила край на болката си – и Елена беше тази, която я беше намерила. За това Рафаел никога нямаше да прости на Маргарите, независимо колко съжаление и тъга изпитваше за това, което беше изстрадала.
Ноктите на Елена се впиха в гърба му, а влажната ѝ буза се притисна към гърдите му.
– Сякаш семейството ни е прокълнато.
– Ако е така – каза Рафаел – тогава ти си развалила проклятието. – Обхванал задната част на главата ѝ, той притисна челюстта си към слепоочието ѝ. – Никой няма да ми отнеме моята Елена. Ще унищожа света, преди да позволя това да се случи.
– Страшен си, Архангеле – прошепна ловеца му, като се премести обратно към него с мокро от сълзи лице, на което все пак имаше усмивка. – Но все пак искам да танцувам с теб.
Думите бяха ехо от онези, които тя му бе казала, когато паднаха в Ню Йорк, с разбитото тяло на Елена в ръцете му и с накъсаните му и безполезни крила.
„Кнебек, хбебти.“
Той пое още една целувка, вля сила в нея, докато кожата ѝ засия от нея, опита се да целуне болката, която живееше толкова дълбоко в нея. Искаше да я обича по най-първичен начин, да прогони мрака със сурово удоволствие, но в съседната стая лежеше счупен Луминат, а над тях небето се блъскаше от мълнии.
– Ще танцуваме, когато се приберем у дома – каза той, а думите бяха обещание.
– Дадено. – Разтреперан дъх. – Толкова е вълнуващо, когато правиш това нещо, което правиш. – Гърдите ѝ се зачервиха, зърната ѝ се стегнаха.
Рафаел се усмихна. Бяха успели да изпитат тази малка еротика едва напоследък, когато тя стана достатъчно силна, за да понесе и най-малкия намек за силата, която той споделяше с нея, свързвайки ги по време на интимност. Тялото ѝ не можеше да задържи тази сила за повече от няколко секунди, но тя беше повече от достатъчна, за да възпламени удоволствието в телата и на двамата.
– Представи си колко по-хубаво ще се чувстваме, когато растем заедно – прошепна той, отпусна глава, за да целуне едно надигнало се зърно.
Елена потръпна.
– Ти си смъртоносен. А аз – дръпна го за косата, целуна го силно – съм твоята доброволна жертва.
* * *
Елена се облече в пълния комплект войнишки кожи, които беше опаковала за всеки случай, в комплект с ботуши, които стигаха до бедрата ѝ и удвояваха защитата ѝ срещу удари с нож. Горнището беше без ръкави, но с високо деколте, а остриетата, прикрепени към горната част на ръцете ѝ, трябваше да накарат да се замисли всеки, който искаше да я удари. Върху китките и предмишниците си носеше подсилени с метал кожени ръкавици, които ѝ бяха подарък от Тит.
За воина Рафаел беше написал в бележката, която придружаваше подаръка, който Архангела от Южна Африка ѝ беше изпратил след партито в квартала в Ню Йорк.
Те пасваха идеално и, още по-добре, не бяха декоративни, а предназначени да се носят като защита. От долната страна имаше вградена ножница за ножове, която тя сега използваше. След това пристегна арбалета на дясното си бедро и като отдръпна настрани конската си опашка, вкара дългия си нож с гръбначна ножница в скритата му ножница. Колчана за арбалетните стрели беше лесен за носене на гърба ѝ, тъй като беше проектиран така, че да стои на гръбнака ѝ и да не пречи на крилата ѝ.
– Можеш ли да ми подадеш тези ножове, Архангеле?
Рафаел ѝ подаде малкия, елегантен комплект ножове за хвърляне, който винаги носеше със себе си. С блясъка, който все още ги обгръщаше и двамата, тя можеше да бъде сигурна, че никой не я наблюдава, докато тя крие остриетата по цялото си тяло.
Очите на любовника ѝ блеснаха.
– Липсва ти нещо.
– Липсва ли ми? – Елена се вгледа в себе си. – Сигурна съм, че съм окичена с възможно най-много оръжия. – Беше ядосана от това, което беше сторено на Ибрахим, както и от жестоката съдба, която вероятно беше сполетяла дядо ѝ – и която беше довела до смъртта на баба ѝ в земя далеч от дома ѝ.
Рафаел вдигна свит юмрук и го разтвори. Върху дланта му лежеше смъртоносна звезда, която можеше да пререже гърло, ако се хвърлеше точно както трябва.
– Ашуини дойде да ми я даде сутринта на заминаването ни, докато ти беше под душа.
Другият ловец беше експерт в боравенето със звездите, вероятно можеше да обезглави някого с малко по-голяма версия и беше учила Елена как да ги използва ефективно. С широко отворени очи Елена взе звездата с най-голямо внимание, съзнавайки, че тя може да се врязва право в пръста ѝ, ако не е предпазлива.
– Защо ми я даваш чак сега?
– Твоят странно прозорлива приятелка ми каза да ти я дам, след като намерим счупения мъж.
Откакто Елена познаваше Аш, понякога страховитите предсказания на приятелката ѝ все още я караха да настръхва.
– Каза ли нещо друго?
– Само, че ще ти трябва. – Челюстта на Рафаел се втвърди. – Ако се наложи, използвай го. Прережи артериите, направи каквото трябва, за да оцелееш.
– Нямам намерение да позволя на никого да ме нарани, Рафаел. – Думите ѝ бяха клетва. – Тези копелета може и да са тероризирали баба ми, но аз не съм просто градско момиче. Аз съм шибан ловец и съм шибаната съпруга на Архангела на Ню Йорк.
Като придърпа Рафаел до себе си, след като приплъзна внимателно звездното острието в мястото в кожите си, създадено да държи оръжието, тя го целуна с нажежена до червено ярост.
– А сега да изритаме тези задници в забвение.
Рафаел захапа долната ѝ устна.
– Уморена ли си? От прехвърлянето на Дивия огън?
– Не съм уморена, но имам чувството, че ще имам нужда от повече сън от обикновено, когато приключа. – Още една целувка. – Но все още няма да се сривам по никое време.
– Ще бъда там, за да те хвана, ако го направиш, моята девойка в беда.
– Ха-ха. Забавно. Не.
Усмивката на Рафаел беше удар в корема.
Той също беше захвърлил мокрите си дрехи, сега носеше избледнели кафяви кожи, които бяха издържали проверката на времето. Не носеше никакви оръжия, но ако се нуждаеше от едно или три, тя имаше повече от достатъчно и за двамата. Беше добре да си съпруга.
В стаята все още се намираха само Аодхан, Ибрахим и лечителя с ужасните белези по шията и лицето. Но при завръщането на Елена и Рафаел Аодхан се отдръпна от вратата.
– Джиан желае да влезе. Казах му да изчака.
Добро решение, помисли си Елена, когато най-сетне пуснаха Джиан с ядосано лице да влезе.
– Какъв е смисъла на това? – Поиска хладнокръвно ядосания лидер на „Лумината“, като гледаше Аодхан, сякаш беше някакъв подчинен, който щеше да рухне под натиск. – Аз съм ръководителя на Лумината. С чия власт ми забранявате да се погрижа за благополучието на един от моите?
– От моя.
Ако косата на Елена беше разпусната, а не на стегната конска опашка, тя щеше да се отдръпне от лицето ѝ от силата на силата, която пулсираше от Рафаел. Той отново светеше, сиянието беше достатъчно силно, за да нарани очите на смъртните… но не нарани очите на Елена. Вече не и в очите.
Близо до вратата Джиан вдигна рамене, ръцете му бяха прибрани в ръкавите на робата, а лицето му беше лишено от всякакви белези, които да го сочат като нападателя на Ибрахим. Това не означаваше непременно нищо – Джиан беше достатъчно възрастен, за да може досега да е излекувал повърхностните си рани. И макар че Ибрахим щеше да се бие, той също щеше да бъде изненадан. Възможно беше да не е нанесъл лесно забележими поражения.
– Лумия не попада под властта на Кръга – каза Джиан, очите му бяха твърди, макар да бе усъвършенствал изражението си в лумина спокойствие.
– Не, Джиан. – Тонът на Рафаел подсказа на другия мъж да стъпва внимателно. – Проверих записите преди срещата. Лумия не попада под властта на нито един архангел. Тя е под властта на всички нас. Това условие е начина, по който Лумия постигна независимост.
Устата на Елена щеше да се отвори, ако не беше стиснала челюстта си при вида на бедния Ибрахим, който лежеше толкова наранен наблизо. Ларик беше навлякъл одеяло върху раненото му тяло, продължаваше да работи върху него с нежни ръце, но нямаше как да скрие степента на пораженията.
Джиан се усмихна с малка усмивка, която беше толкова изумително искрена, че Елена щеше да повярва, ако вече не беше научила, че той лъже с безупречна лекота. Ако беше човек, тя щеше да го нарече психопат.
Сякаш доловил мислите ѝ, очите му се стрелнаха към нея за един-единствен удар на сърцето, преди да каже:
– Това не е вярно. – Увереността му беше нещо спокойно. – Лумия е остров на самоуправление, нашите закони и правила са наши собствени.
– Напротив. – Елегантният глас на Нейха като архангел на Индия се появи в отворената врата.
Беше се преоблякла от сарито си в нещо, което приличаше на воински кожи, макар че дрехите ѝ бяха от здрав на вид тъмнозелен материал, който изглеждаше нов. Елена не се заблуди от последното. Рафаел ѝ беше казал колко добра е Нейха в боя. Това, че през повечето време предпочиташе да бъде дама, не означаваше, че не е и смъртоносен боец.
– Рафаел е напълно прав – каза Нейха, а елегантните линии на лицето ѝ се разкриваха от френската плитка, на която беше сплела косата си. – Условието е записано в учредителните документи на Лумия. – Ледена усмивка се стрелна в посока на Рафаел, но не се чуха никакви думи.
„Какво каза тя?“ – Елена попита Рафаел наум.
Назад към част 35 Напред към част 37
