Глава 37
– Майда? – Каза Хана. – Да, съвсем наскоро видях това име.
Пулсът на Елена се ускори.
– Какво? Къде?
– В една книга. – Хана притисна пръсти към челото си, преди да пусне ръката си и да впие поглед в Елена. – Елижа и аз отидохме да седнем в Хранилището на знанието за малко по-рано тази вечер, заедно с Астаад. Станах, за да се поразходя, и открих един подвързан том с поезия, който беше паднал зад един висок рафт.
Линиите на обикновено гладкото ѝ чело се изписаха:
– Само го погледнах, преди да го предам на дежурния библиотекар. Той изглеждаше шокиран от това, което държах, а аз тогава не можех да го разбера. Помислих си, че може би е разтревожен, че нещо толкова очевидно ръчно изработено е попаднало в библиотеката му.
Елена не знаеше как поезията би могла да помогне, но изчака, заслуша се.
– Книгата имаше надпис на страницата: „На моята любов, Майда.“
Елена се вгледа в Хана, която не можеше да знае значението на това, което беше намерила.
– Подписана ли бе?
– Само с Ж.
Като се бореше да не издаде отговора си на тази информация, Елена каза:
– Има ли нещо друго?
– Там имаше едно стихотворение, което погледнах, за жена с коса от лунна светлина. – Очите ѝ се насочиха към собствената коса на Елена, а в дълбините им се появи внезапно разбиране. – Не беше много добра поезия, разбираш ли. Ето защо само ѝ хвърлих поглед, преди да предам книгата на библиотекаря, за да бъде правилно подредена на рафта.
– Лоша поезия? Такава, каквато един обсебен мъж може да напише за една жена?
Хана кимна бавно.
– Да, точно така. Лоша любовна поезия, възхитителна за получателя, но не и литературно бижу.
Елена се опита да не се хване за това Ж. То можеше да принадлежи на всеки. Със сигурност не знаеше имената на всеки един Луминат на това място.
– Искаш ли да видя дали мога да върна томчето? – Попита Хана, а интереса ѝ не беше скрит. – Библиотекарят не може да ме излъже за съществуването му, тъй като аз го предадох директно на него.
– Не искам да се излагаш на риск – започна Елена.
– Ели. – Хана сключи ръце върху тези на Елена и ги стисна. – Аз умея да се грижа за себе си, а и имам Кристиано. – Дълбока усмивка. – Той се движи като мързелива котка и се държи като такава, когато е в покой, но в сърцето си е хитър, опасен планински лъв.
– Освен това – добави Хана – не мисля, че дори Лумината е достатъчно арогантна, за да нападне съпруга на архангел. Те знаят, че Елижа би унищожил това място, заедно с всеки един член на сектата им.
Елена не беше толкова сигурна.
– Тези хора издигат арогантността на ново ниво, Хана. Те са свикнали да действат без граници.
– Тогава ще помоля Тит да тръгне с мен – каза Хана, явно примирена с факта, че не е воин. – Той е неспокоен на това място и мисля, че ще намери за привлекателно дори малко разсейване.
– Тит в библиотека? – Честно казано, щеше да е все едно да намери Елена в такава. Тит си беше далеч по-удобен с оръжие, с тяло в движение.
– Вярно е, че това не е обичайното му местообитание. – Хана се засмя. – Но на една от стените има изложба на древни ножове, която би трябвало да представлява интерес за него.
Това отговори на въпроса къде е изложена поне част от оръжейната колекция на Галерията.
– Обещай ми, че няма да отидеш, ако не успееш да накараш Титус да дойде с теб.
– Обещавам – каза Хана, а устните ѝ се извиха меко. – Знаеш ли, че съм по-възрастна и по-силна от теб?
– Да, но ти нямаш инстинкт на убиец. – За добро или лошо, Елена имаше. Може би се беше родила с него, а може би той се беше появил през месеците и годините след бруталното убийство на сестрите на Елена, когато Елена научи, че понякога, за да се пребориш с един кошмар, трябва да се превърнеш в още по-опасен кошмар.
Оставяйки своята съратничка, Елена обмисляше следващия им ход. Аодхан беше този, който каза:
– Съветът ти към Хана беше разумен.
Устните ѝ се раздвижиха, болката от спомена отстъпи на заден план пред настоящата реалност.
– И аз трябва да го следвам?
– Би било разумно.
– Все пак трябва да се върнем при Рафаел, да видим дали не е изкопал нещо. – И така тя можеше да се увери, че той не планира да тръгне към убийствената мълния, която заливаше Лумия.
* * *
Както и да е, нещата с разследването бяха стигнали до задънена улица.
Никой от Лумията не говореше и никой от Кръга, които сега знаеха за инцидента – Рафаел, Елижа, Нейха и Тит – не можеше да оправдае по-крайни методи на разпит, тъй като това би нарушило толкова важни граници, че можеше да разкъса трайно тъканта на ангелското общество.
Връщайки се с Рафаел обратно в техния апартамент, апартамент, охраняван от ескорта на Тит – който си тръгна при завръщането им – Елена видя, че Ибрахим диша по-леко. Ларик седеше до него, с наведени рамене и качулка, дръпната напред, за да закрива лицето му, но ръцете му нежно обслужваха тежко ранения ангел, докато правеше каквото можеше въпреки липсата на обучение.
В този момент тя си спомни.
„Архангеле, трябва да ти кажа нещо за Ларик.“
Изражението на Рафаел ставаше все по-мрачно, докато тя споделяше историята за смъртоносния огън, който бе погълнал небето, улавяйки в него един млад ангел.
„Не знаех, че има съпътстващи жертви“ – каза той след това – „и не вярвам, че и майката знае.“
„Не мисля, че много хора знаят.“ – Елена преплете пръстите си през неговите. – „Ако иска да напусне Лумия, можем да му предложим дом, нали?“
Див син ад срещна погледа ѝ.
„Толкова меко сърце имаш, ловецо. Да, можем да предложим на този лечител място, но той пак ще има труден живот. Много безсмъртни не прощават физическите несъвършенства.“
Думите повториха предишните на Аодхан и не бяха жестоки, а просто фактологични.
„Знам“ – каза тя. – „Но мисля, че ако успеем да дадем на Ларик място, където да укрепне вътрешно, може да се справи много по-добре, отколкото тук. Той се е погребал жив.“
Челюстта се задържа в мрачна линия, докато по лицето му преминаваше невъзможно опустошителна сянка, Рафаел кимна, преди да върне вниманието си към мястото, където Аодхан беше отишъл да застане до Ларик. Ръцете на ангела се раздвижиха бързо. По-малкият, по-дребен лечител на свой ред раздвижи белязаните си ръце, а разговора им очевидно беше напрегнат.
Тогава Елена забеляза, че крилата на Ларик са много по-малки буци под робата му, отколкото би трябвало да са. Очите ѝ пламнаха при осъзнаването, че огъня е нанесъл катастрофални щети и на неговите крила – и въпреки това той все още имаше сърце да лекува другите. Според нея това беше много по-светло от всичко друго, което беше видяла на това място.
Преглъщайки отговора, тя отиде да седне до Ибрахим и нежно докосна с пръсти косата му. Тя беше плътно сплетена и толкова мека.
– Хайде, Ибрахим – прошепна тя. – Не позволявай на гадовете да те повалят.
Хапещият вятър целуна ума ѝ, докоснат от соления въздух на морето.
„Аодхан ни моли да се приближим.“
Когато се присъединиха към Аодхан от другата страна на легналото тяло на Ибрахим, ангела заговори с тих глас.
– Ларик казва, че някога е имало нещо под Галерията.
Мълчаливият лечител кимна от мястото, където стоеше до Аодхан.
– Той никога не е ходил там, предполагал, че е за съхранение на нежелани неща. Има само смътен спомен за люка в самата Галерия, но си спомня за врата, вградена в стената близо до входа на Галерията, която понякога се отваряла и от която виждал стълбище.
– Стълбите би трябвало да са невъзможно стръмни, като се има предвид описанието, което Елена ми даде за Галерията – каза Рафаел.
– Ларик само е зърнал, така че не може да каже.
Елена погледна лечителя, но кръвта под кожата ѝ беше гореща и тъмна.
– Можеш ли да ни заведеш до тази врата?
Той сякаш се стресна, че се обръщат директно към него, но ръцете му започнаха да се движат. Аодхан преведе.
– Ларик желае да остане с Ибрахим, в случай че изпадне от аншара и го заболи, както понякога се случва, но може да ни даде инструкции.
Рафаел погледна към Елена, докато Аодхан получаваше тези инструкции.
– Мисля, че трябва да изчакаме след камбаната за нощното съзерцание на Лумината. Това време е достатъчно свещено за тях, че Джиан да помоли самия Кръг да не го нарушава.
Беше трудно да се накара да изчака, когато инстинкта ѝ крещеше, че под Лумията се крие нещо чудовищно, но Елена кимна. Имаше смисъл да се изчака, докато всички братя не се приберат в стаите си, оставяйки коридорите свободни.
Секунди по-късно навън се чу гръм, толкова силен, че разтресе костите на Елена. Очите ѝ се втренчиха в тези на Рафаел и тя посегна към съзнанието му.
„Няма да излезеш там.“
Той притисна лицето ѝ, само поклати глава, а среднощните кичури на косата му обрамчваха лицето с ослепителна сила. И тя знаеше. Ако това беше единствения избор, тогава Рафаел щеше да го направи. Защото той беше архангел. Имаше шанс да оцелее дори в разгара на необичайната буря, родена от Каскадата. Ако Лумия рухнеше и мълнията удареше нея или Аодхан, те щяха да умрат.
С твърдо тяло, тя хвърли ръце около него и просто се държеше здраво.
Двадесет минути по-късно Кристиано дойде с бележка за Елена.
„Библиотекарят настоява, че е унищожил книгата, че тя е „безполезен предмет, който никога не е трябвало да бъде“ в Хранилището на знанието. Не му вярвам, но не мога да го нарека лъжец в лицето му, без да си навлека тежка обида, която Лумината може да използва, за да подклажда проблеми, защото и двете знаем, че света няма нужда от повече хаос точно сега. Вместо това ще продължа да претърсвам рафтовете, в случай че са забравили нещо друго.
Хана“
Това не беше онова, което Елена искаше да чуе, но в същото време свенливостта на библиотекаря придаваше допълнителна тежест на факта, че Хана неволно се е натъкнала на нещо важно. Като прибра бележката в джоба си с инстинктивното усилие да я запази на сигурно място и далеч от любопитни погледи, тя се принуди да остави Рафаел, който разговаряше с Аодхан, и отиде да седне до Ларик.
– Искаш ли да останеш тук?
Когато лечителя замръзна при въпроса ѝ, тя просто изчака. Не беше бутнала една счупена, уплашена птица. Това само би я накарало да се опита да отлети. Изминаха поне две минути, когато най-сетне вдигна ръце, пусна ги отново, за да погледне към Аодхан. Но члена на Седемте не поглеждаше натам, съсредоточен върху тихия си разговор с Рафаел.
Елена се огледа, взе бележник от близката странична масичка и го подаде на Ларик заедно с химикал, преди отново да заеме мястото си. Той държеше писалката странно и тя разбра, че белезите по ръцете му затрудняват гладкото писане.
Той обаче все още можеше да пише.
Когато ѝ върна химикалката, Елена видя, че е написал думите на старателно оформен английски:
„Няма друго място, където да бъда оставен на мира.“
Намръщена, тя каза:
– Искаш ли това? Не е ли самотно?
Лечителят дълго време не каза нищо. След това отново написа:
„Хората са жестоки.“
Млад, спомни си Елена, той е бил толкова много млад, когато е бил ранен. Независимо от физическата си възраст, той все още беше онова момче вътре, което беше отхвърлено от любимата си, а след това беше гледано със съжаление и може би дори с неприязън от света на безсмъртните. И все пак…
– Познаваш ли Джесами?
Незабавно кимна, а белезите на ръцете му внимателно се изписаха върху страницата:
„Тя е силна. Аз не съм силен.“
– Не мисля, че някога си си давал шанс – промърмори Елена и действайки инстинктивно, постави ръка на рамото му.
Той се вцепени, преди бавно да се отпусне. Но не се отдръпна. Точно това си мислеше тя: това момче не беше като Аодхан, който избягваше докосването. Хората просто бяха спрели да го докосват.
– Помисли за това – каза тя. – В Ню Йорк има много необичайни неща – няма да се открояваш толкова, колкото си мислиш.
Усмихвайки се, тя каза:
– Онзи ден видях мъж, облечен като пиле, който се разхождаше с куфарче. Непрекъснато поглеждаше часовника си, сякаш закъсняваше.
Изненадата му беше такава, че тя почти зърна лицето му, преди той да се наведе под ъгъл, така че сенките на качулката да го скрият, явно трениран в маневрата. Вдигна бележника и написа:
„Ангелски род не желае грешките му да се появяват на бял свят.“
Гневът изгаряше кръвта на Елена, но тя не можеше да му каже, че това не е вярно. Дори Джесами беше казала нещо подобно.
– „Да гледаш как един архангел екзекутира друг в небето на Ню Йорк – беше промълвила Джесами – е много по-различно от това да видиш ангел с деформирано крило. – Мека усмивка, която подсказваше на Елена, че другата жена е в мир с това, което е. – Едното е нещо извънземно, което е извън полезрението на смъртните, а другото е твърде близо до собствената им реалност. Ангелоподобните никога не могат да си позволят да бъдат толкова реални, Елена. Това би разрушило основите на света.“
По петите на този спомен дойде този за кървавата история на Рафаел за ангелите, които искаха да управляват без никакъв архангелски надзор.
„Живеем в свят на хищници и жертви.“
И последицата от това да видиш ангел със „смъртно“ заболяване може да бъде хиляди, десетки хиляди смъртни, загинали, след като някой идиот е решил, че може да се изправи срещу ангелите и да победи.
Защото смъртните никога не могат да победят.
Стиснала зъби, Елена присви очи.
– Трябва да има начин – промълви тя. – Винаги има начин. Просто трябва да го открием.
Ларик сякаш се взираше в нея. Това, което накрая написа на бележника, я накара да се усмихне.
– Да – каза тя – аз не съм като другите ангели. Аз съм ангел ловец. – Какво, по дяволите – хората вече използваха този термин. Тя просто щеше да си го присвои. После щеше да накара Демарко и Ранзъм и всички останали нейни приятели ловци, които настояваха да носят нелепите тениски на ангели ловци, да ѝ се поклонят в знак на почит.
Идеята я накара да се засмее, независимо от жестоката буря навън и по-фината злоба в Лумия.
– Ловците са различна порода.
Лечителят не отговори, но тя усети, че той отново се взира в нея.
– Опитвал ли си се някога да си изрежеш белезите? – Попита тя. – От това, което съм виждала, възрастните ангели имат невероятни лечебни способности.
Ръката на Ларик се движеше бавно по страницата.
„Белезите е невъзможно да се отрежат.“
Елена се опита да обработи това, което ѝ казваше, обмисли количеството енергия, което би се освободило при насилствената смърт на архангел. Нямаше подобен отзвук, когато Рафаел екзекутира Юръм, но онези двамата бяха извлекли адски много енергия от околната среда, а после я изразходваха по време на битката си, Манхатънска военна зона. Силно повредените високи сгради и изгорялата електрическа мрежа бяха само началото.
И в сравнение с битката на Калиане и Надиел, битката на Рафаел и Юръм беше между млади „кученца“, както обичаше да казва Александър.
Надиел беше по-млад от Калиане, но не и млад. Количеството енергия, което се влагаше… Сигурно бе запечатало белезите толкова дълбоко в тялото на Ларик, че те стигаха до самата кост.
„Рафаел, мислиш ли, че можеш да изпробваш способността си да лекуваш върху Ларик, след като се върнеш от Китай?“ – Не преди това. Не и когато нямаха представа с какво може да се сблъска там.
„Обмислял съм как най-добре да я използвам.“
Елена срещна тези безкрайни сини очи на архангел, чието сърце вече нямаше опасност да се превърне в жестоко.
Той заговори отново, хладните му ветрове бяха ласка по сетивата ѝ. Няма да го изоставим, Елена.
„Аодхан казва същото като теб, че Ларик умира бавно тук.“ – Опасна пауза. – „Момчето се страхува да не го изблъскат навън, защото нарушава „спокойствието“ на това място с белезите си, затова сега рядко се осмелява да излезе.“
„Тази идея не се е появила в главата му по магически начин.“ – Беше насадена там от хора, които търсеха светилото в недобротата. – Свърши невероятна работа с Ибрахим – каза тя на глас на Ларик и това не беше просто разговор – Ибрахим дишаше по-леко, цвета му беше по-добър. – Особено като се има предвид, че си имал само малко обучение.
Ларик отново написа на бележника.
„Пораженията не са толкова лоши. Той ще се излекува.“
Изглежда, точно разчете шока ѝ от това описание на нараняванията на Ибрахим, защото добави:
„Няма следи от използване на оръжие. Нищо, което да причини поражения дълбоко в себе си.“
Космите по ръцете на Елена се изправиха.
Назад към част 38 Напред към част 40
