Глава 2
– Всички знаем, че Нейна страховитост не е мъртва. – Устните на Елена се свиха при мисълта за архангела, който се бе опитал да изсипе дъжд от смърт върху Ню Йорк и чиито преродени бяха шантави подигравки с живота. – Това би било твърде лесно.
– Независимо от това, трябва да се направи нещо. – Лицето на Рафаел беше с брутално чисти линии, а изражението му – на същество, което е едно от най-могъщите в света. – Си държи територията на Леуан под контрол, вампирите под контрол, но при цялата си сила той не е архангел. Китай започва да се пропуква по краищата.
Елена нямаше нужда да го пита откъде знае – Джейсън беше най-добрия шпионин в Седемте и наричаше Рафаел сир.
– Притесняваш се от жаждата за кръв? – Силните вампири като втория на Рафаел, Дмитрий, контролираха желанието си да се хранят с желязо, но по-новите, по-младите вампири? Контролът беше тънка като паяжина нишка, поддържана от страха от архангелите.
Майката на Елена и двете ѝ по-големи сестри бяха мъртви, защото един вампир беше скъсал каишката и се беше превърнал в хищно чудовище.
Бел никога повече нямаше да хвърли бейзболна топка заради Слейтър Паталис. Ари никога повече нямаше да изругае, а след това да целуне Елена, когато тя тичаше толкова бързо, че падна и окървави коляното си.
А Маргарите Деверо никога повече нямаше да се смее със съпруга си.
Съпруг, който беше починал в деня, в който Маргарите отне живота си, и който сега беше мъж, когото Елена едва познаваше. Джефри можеше да ходи и да диша, можеше дори да има друга красива, интелигентна жена, но той вече не беше мъжа, когото Маргарите познаваше, не беше бащата, когото Елена обичаше, преди всичко да се обърка така ужасно. Двете много по-млади полусестри на Елена познаваха строг, неусмихнат и дистанциран баща, докато Елена познаваше баща, който някога беше пускал сапунени мехури с нея в продължение на час, само защото това я беше направило щастлива.
„Виждам спомени в очите ти, Елена.“
Гласът на Рафаел беше плясъка на морето, язвителната хапка на вятъра в съзнанието ѝ.
„Те са част от мен.“ – Тя беше приела това, вече не се бореше с тях, когато изплуваха на повърхността. И в замяна на това кошмарите идваха все по-рядко. Някои нощи все още чуваше кръвта, която капеше на пода, все още усещаше как ужаса я стиска в ноктест юмрук, докато не се събудеше изпотена, а сърцето ѝ болезнено барабанеше в гърдите ѝ. Но други нощи сънуваше как тича през къщата, за да се скрие зад майка си, след като Бел я намери в стаята ѝ.
– Понякога бях малка сестричка – каза тя на мъжа, който беше нейната вечност. – Толкова много исках да бъда като сестрите си, че се промъквах в стаите им и пробвах обувките им, дрехите им, дори и да не ми ставаха.
Рафаел докосна гърба на ръката си до бузата ѝ.
– Такъв е начина на по-малките братя и сестри навсякъде, нали?
– Да, предполагам. – Устните ѝ се раздвижиха, макар че тъгата беше железен чук върху душата ѝ. – Бел беше толкова избухлива. Заплашваше ме с най-различни неща… после ме хващаше за ръка и ме водеше в стаята си, където ми правеше нокти или ми решеше косата. – Най-голямата ѝ сестра е притежавала диво щедро сърце, което се е криело в темперамента ѝ.
– Аз не притеснявах Ариел толкова много – добави Елена. – Тя беше по-спокойна, по-тиха, но имаше това пакостливо чувство за хумор, което виждаха само хората, които наистина я познаваха. – През нея преминаха каскадни спомени за това как е помагала на Ари да си прави шеги, как е седяла близо до топлината на сестра си, докато тя е чела приказка на глас, за зашеметяващия тюркоаз на очите на Ари.
Усмивката се задълбочи, докато вятъра разрошваше косата ѝ. Тя си пое дъх и го освободи.
– Иска ми се понякога да мога да говоря с Джефри – призна тя. – Той има толкова много от същите спомени, неща, за които Бет не беше достатъчно голяма, за да си спомни. – По-малката ѝ сестра беше само на пет години, когато Слейтър Паталис уби Бел и Ари и рани смъртоносно душата на Маргарите.
Той беше измъчвал и нея, но именно това, че е била безпомощна, докато дъщерите ѝ са били жестоко малтретирани, беше сломило майката на Елена.
– Би било хубаво просто да седнем и да поговорим за семейството си. – Вместо това всичко, което имаше между тях, бяха счупени парчета скръб, вина и загуба.
Синьото на очите на Рафаел стана опасно.
– Той не заслужава да носи титлата баща.
– Но ние не избираме родителите си, нали, Архангеле? – Ако някой разбираше сложните емоции, които я свързваха с баща ѝ, това беше Рафаел. Собствената му майка беше полудяла, убила хиляди, а след повече от хилядолетие се беше появила на бял свят, очевидно здрава – и изпълнена с любов към детето, което някога беше оставила разбито и кървящо в отдалечено поле, далеч от всякаква цивилизация.
– Не – призна Рафаел. – А аз съм обещал да не убивам Джефри, така че нека поговорим за нещо друго, преди да съм забравил клетвата си.
– Достатъчно справедливо. – Понякога мисълта за баща ѝ беше достатъчна, за да превърне Елена и в убийца. – Да се върнем към Леуан – дали е мъртва, или не, има по-малко значение от факта, че е изчезнала от погледа?
Кратко кимване.
– Жаждата за кръв вече е започнала да се надига, макар и само на отделни места. Според доклада, който Джейсън изпрати преди час, малка целувка от вампири е избила цяло село преди четири дни.
Гръбнакът на Елена се скова.
– Си има целувката под контрол? – Ангелът беше най-доверения генерал на Леуан и сам по себе си сила – макар че сам по себе си далеч не беше толкова могъщ, колкото когато Леуан го захранваше с енергия. – По дяволите. Показва ли Си признаци на откъсване от Леуан?
– Джейсън не можа да потвърди нито в едната, нито в другата посока, но Си премахна целувката много бързо. – Тонът на Рафаел охладня. – Той обаче не може да продължи да го прави. Никой, който не е от Кръга, не може да го направи. А тези инциденти са само началото – нека продължи и вампирите ще се роят в кървавочервена зараза из цял Китай. – Гласът му беше толкова студен, че тя се озова на място, където прокара здраво ръка по ръба на крилото му в безмълвно напомняне, че той не е само архангел, далечен и смъртоносен; той е нейния любовник, мъжа, който притежава сърцето ѝ и чието собствено ѝ принадлежи.
Изражението на Рафаел не се промени, гласа му все още беше хладен, но той премести крилото си, за да може тя да погали повече от него.
– Ако Леуан се издигне отново, ще бъдат взети нови решения, но засега трябва да работим с предположението, че е прекалила с новите си способности до такава степен, че си е причинила значителни щети. – Той кимна в знак на поздрав към преминаващата ескадрила. – Не вярвам, че е мъртва повече от нас, но мисля, че може да е избрала да заспи.
А когато един ангел избере да заспи, може да минат векове или хилядолетия, преди да се събуди. Калиане беше спала повече от хиляда години и това беше едва ли не капка в морето.
– Тогава мисля, че е по-добре да си събера багажа за Убежището. – От предишните думи на Рафаел стана ясно, че няма да я помоли да остане в Ню Йорк, както неведнъж бе правил преди.
Отначало тя се бореше с тази сдържаност, разочарована от факта, че той искаше тя да е в безопасност в границите на неговата територия, а не в опасност до него. По-късно разбра, че в определени моменти Рафаел се нуждаеше от това, съпругата му да бъде видима в сърцето на територията му, докато той отсъства. Това устройваше хората, защото със сигурност никой архангел не би оставил съпругата си, ако на хоризонта се събираха буреносните облаци на войната?
– Ще е хубаво да видя Джесами и Гален отново – каза тя. – Наазир и Анди също. – Венъм също все още беше в Убежището, но Елена не познаваше вампира със змийски очи толкова добре, колкото останалите.
Отговорът на Рафаел беше неочакван.
– Страхувам се, че ще трябва да изчакаме да се видим с нашите хора в Убежището. Тази среща ще се проведе на неутрален терен, без достъп до каквито и да било крепости или армии. Всеки архангел може да доведе своята съпруга, ако има такава, плюс още един.
Елена имаше чувството, че се надпреварва да наваксва.
– Не знаех, че има друг неутрален терен. – Светът беше рязко разграничен на зони на архангелски контрол. Единствено Убежището стоеше отделно.
– Има няколко редки малки области – каза ѝ Рафаел. – Само по няколко акра във всеки случай. В конкретния случай става дума за земя, която е била предадена на Лумината толкова отдавна, че никой не знае имената на онези от Кръга, които са издали указа.
– Къде?
– Лумия, крепостта на Лумината, стои в земята, която баба ти е наричала свой дом.
– Мароко? – Удоволствие раздвижи кръвния ѝ поток. – Аз обичам Мароко! – Макар да нямаше никакви връзки там, беше минавала през страната през дните си на самотен ловец, усещаше как сърцебиенето ѝ се синхронизира със собственото ѝ, сякаш кръвта ѝ разпознаваше горещата, пустинна земя, изпълнена със сурова, златна красота.
– От тайното прелитане, което направих, когато бях младеж – разказа и Рафаел с усмивка – Лумия е разположена на хълмисто възвишение, елегантна крепост, която се е запазила от векове. Няма пътища, които да разкъсват пустинята, която я заобикаля – за да посетиш Лумия, трябва да имаш крила или да се впуснеш в суров преход, който е не по-малко труден заради високите стени по самите краища на земята им.
Елена се канеше да го помоли да ѝ разкаже повече, когато мозъка ѝ най-накрая се задейства.
– Чакай – каза тя и отново сложи ръце на хълбоците си. – Да, хората не могат да доведат армии, но тази на Харизмон ще бъде по-близо от тази на всеки друг. – Болестотворното и страхливо копеле, отговорно за ужаса на Падението – събитие, при което ангелите на Ню Йорк се свлякоха на земята в агония от страх, страдание и смърт, беше Архангел от Северна Африка.
– За съжаление, да. – Гневът на Рафаел беше леден във въздуха. – Но Тит несъмнено ще масира армията си на границата на Харизмон, когато замине за срещата, принуждавайки Харизмон да направи същото или да остави границата си отворена за Тит.
– Винаги съм знаела, че харесвам Тит. – Елена оголи зъби. – Кога тръгваме?
– Освен ако някой от Кръга не откаже да присъства, тръгваме на разсъмване.
Скрито прозвучаха думите, че ако някой все пак откаже, това може да даде началото на верига от безсмъртни насилия, които ще завършат с опустошен свят. Защото когато архангелите се биеха, хората умираха и градовете падаха.
* * *
Два часа по-късно, в библиотеката на дома на Елена и Рафаел в анклава, тази опасност вече не ги притесняваше. Според Джесами, която поддържаше връзка с Лумината в ролята си на ангелски историк, всеки един архангел беше потвърдил участието си в срещата.
– С изключение на Леуан, разбира се – поправи я Джесами, а лицето на другата жена с фини кости се появи на екрана, поставен на едната стена на библиотеката.
Кръвта на Елена започна да пулсира малко по-бързо.
– Тогава това решава въпроса – утре сутринта ще бъдем на самолета.
Рафаел вече беше казал на пилота им да бъде в готовност.
Ако отиваше сам, сигурно щеше да лети на крила, но Елена не беше достатъчно силна или бърза, за да го направи на такова голямо разстояние. Беше стигнала дотам, вече можеше да постигне вертикално излитане в девет от десет случая – макар че това винаги ѝ струваше скъпо. Тялото ѝ просто не беше достатъчно „старо“ от гледна точка на безсмъртните, за да е натрупало необходимата мускулна сила. Затова, когато се насилваше да извърши вертикално излитане, го правеше със съзнанието, че ще има по-кратко време във въздуха и че може да скъса сухожилие и да се приземи, докато то заздравее.
В повечето случаи за нея беше по-разумно да се изкачи на някое място и да излети оттам, но поне вече не я грозеше опасност да остане в капан на земята, ако не успее да намери удобно място за излитане. А веднъж издигнала се във въздуха, тя имаше много по-голяма издръжливост, отколкото когато за първи път се беше събудила с крила. Макар че това не говореше много, тъй като при събуждането си тя беше грациозна като пиле.
– Има ли някакви вести от двора на Леуан?
Историчката – и приятелка на Елена – кимна на въпроса на Рафаел, а чертите ѝ бяха озарени от нежната златиста светлина, хвърляна от старомодната лампа от духано стъкло на бюрото ѝ. Приютът все още бе обвит в дълбоката чернота на ранното утро.
– Си потвърди получаването на молбата на Лумината.
Ако това беше някой друг мъж или жена, Елена имаше чувството, че останалите от Кръга вече щяха да са действали. Генералът обаче беше толкова напълно отдаден на своята „богиня“, че никой не се страхуваше, че ще забрави кой и какво е и ще се поддаде на илюзии за власт, която просто не притежаваше. Си искаше единствено да задържи територията за Леуан.
Мисълта за архангела, който се смяташе за развит повече дори от Древните, предизвика друга мисъл. Поглеждайки към Рафаел, тя попита:
– Дали Лумината е поканил и Александър и Калиане?
Александър бързо се бе превърнал в активен член на Кръга, докато Калиане предпочиташе да се придържа към малката си територия, но и двамата бяха Древни, които никога не биваше да се събуждат, никога не биваше да бъдат в Кръга по това време.
Каскадата обаче имаше други идеи.
– Да – отвърна Рафаел.
– И – добави Джесами – тъй като да откажеш на Лумината е неприемливо, и двамата ще присъстват на срещата. – Красивата изгоряла сиена на очите ѝ светна с тих хумор. – Мисля, че Калиане може да каже няколко думи на Лумината.
Елена долови ударението.
– Водача?
Кимване от страна на другата жена.
– Членовете на сектата наистина имат имена, но водачът се нарича Лумината като жест на уважение. В пряка реч архангелите използват името на Лумината – и вие като консорт трябва да го използвате.
– Защото един архангел може да се огъне само дотам – сухо каза Елена.
„Подобно на един ловец от гилдията, когото познавам.“
Усмихвайки се на мисловния коментар, направен с много „архангелски от Ню Йорк“ тон, Елена се облегна на страната на Рафаел.
– И така, изглежда, че това ще бъде едно нещастно събиране на Кръга. – Тя изсвири на последиците от това. – По дяволите. Идва ли и Михаела?
Кимването на Джесами беше бързо, очите ѝ бяха светли.
– Би трябвало да е интересно. – За разлика от Леуан, най-красивия архангел в света не беше изчезнала, но беше станала далеч по-малко видима за цяла година, преди да се върне отново в светлината на прожекторите – макар и все още да не беше на нивото, на което беше преди странно уединената си година.
Защото Михаела обичаше вниманието, а медиите обичаха нея.
Да се каже, че Михаела е красива, е слабо казано. С кожа с нюанс на най-фин млечен шоколад и крила от нежен бронз, с дълга до кръста коса от кафяво и златисто и хипнотично зелени очи, тя беше определението за спираща дъха. Като прибавим и тялото, което превръщаше смъртни и безсмъртни в роби, Елена не се изненада, когато научи, че Михаела е била муза на художници и императори през вековете.
Художниците бяха предимно живи, тъй като Михаела харесваше онези, които отдаваха почит на красотата ѝ – не, това беше гадно. Истината беше, че Михаела наистина имаше репутацията на щедра покровителка на изкуствата. Но императорите и другите могъщи мъже, които са били нейни любовници, бяха почти всички мъртви като нокти. Предпоследният от тях беше умрял от ръцете на Рафаел в размяна на ангелски огън над Ню Йорк, който беше оставил Елена съкрушена и на прага на собствената ѝ смърт.
Това, че Михаела беше отчасти отговорна за срещата ѝ с Рафаел още в самото начало, вбеси Елена. Без отровното насърчение на другия архангел любовника ѝ никога нямаше да се превърне в безумен кошмар, който убива серийно. Такъв, който в крайна сметка бе изтръгнал сърцето на Михаела и го бе заменил със светещо червено огнено кълбо, което може би бе замърсило кръвния ѝ поток с отровна отрова.
– Нашата теория за бременността – каза Елена на Джесами, загрижена какво би направила отровата, ако наистина се криеше в Михаела, с детето в утробата на архангела. – Чу ли нещо, което да потвърждава това?
– Нищо – отвърна Джесами, след което прехапа долната си устна. – Не бива да клюкарствам, но много искам да знам. – Прехвърляйки вниманието си към Рафаел, другата жена попита дали Джейсън е открил нещо.
– На територията на Михаела няма дори слаб шепот за ангелско бебе. Макар че това не означава нищо – Михаела има имоти, скрити на множество труднодостъпни места.
– Ако има дете, надявам се то да е живо и здраво. – С тези нежни думи Джесами отиде да се отпише. – Току-що чух, че Гален е на земята. От часове е навън със сегашната група стажанти – искам да се уверя, че е получил нещо горещо в себе си.
Сбогувайки се с най-милия ангел, когото познаваше, Елена изчака екрана да почернее, преди да излезе от библиотеката и да се отправи към оранжерията си, а Рафаел беше до нея. Облизани от богатата слънчева светлина на късния следобед, стъклата заблестяха приветливо.
– Дахариел трябва да знае дали Михаела е родила. – Вторият на Астаад вече не беше любовник на Михаела, но беше в критичния момент.
– Не е задължително. – Отговорът на Рафаел я накара да се намръщи. – Архангелът е този, който взема всички решения, когато другия родител не е техен официален консорт.
– Не е съвсем справедливо.
– Не, но архангелите си имат врагове. – Гласът на Рафаел се превърна в полунощ, очите му бяха тъмни. – Като се има предвид сегашното състояние на света, не бих винил Михаела, ако не повери на никого безопасността на детето си, дори на бащата на това дете.
– Той е жестоко копеле – призна мрачно Елена, добре запозната със склонността на Дахариел към мъчения. – Аз също не бих му поверила детето си – ако имах такова. Което няма да се случи преди много, много, много, много, много луни.
Рафаел отвори вратата на оранжерията за нея, а крилете му блестяха в бялото злато на слънцето.
– Тялото ти все още не е достатъчно силно, за да роди безсмъртно дете. В нашите условия ти си бебе, а аз ограбвам люлката.
Елена влезе във влажната топлина на едно от любимите си места на земята.
– Ограбвай, Архангеле. – Тя болезнено се радваше, че физически не може да има дете поне десетилетия – според Кеир по-скоро сто години. Ужас я обземаше, когато си помислеше, че трябва да се опита да опази едно дете, да защити този уязвим живот от нараняване.
Ако някога ѝ се наложи да гледа как детето ѝ бива наранено, ако някога ѝ се наложи да погребе едно малко невинно дете, което е очаквало от нея любов и закрила…
Тя преглътна.
В такива моменти разбираше защо баща ѝ е бил такъв, какъвто е бил; не само че е загубила майка си ловец от насилие, но е трябвало да погребе две любими дъщери и също толкова обичана съпруга. Това бе убило нещо жизненоважно в него. Онова, което беше останало, не беше достатъчно, за да обича дъщеря, която се сблъскваше с възможна смърт всеки път, когато отиваше да си върши работата. С по-малката ѝ сестра Бет се чувстваше добре – може би не беше бащата, който някога е бил, но не и ужасен.
Само с Елена беше станал толкова… труден. Дъщерята, която ежедневно живееше с опасността, вместо да остане в безопасност, да остане защитена.
Да, понякога тя разбираше Джефри.
– Спомените те преследват днес.
Елена започна да отрязва изсъхналите цветове на една весела саксия с маргаритки, която беше подарък от Илиум.
– Предполагам, че вероятно е защото мисля за Мароко. – Поставяйки грижливо откъснатите цветове в ръката, която архангела ѝ държеше, тя му показа къде да ги пусне, за да се върнат в земята.
Само че сухите, кафяви цветчета се разтвориха в мига, в който докоснаха дланта му, придобиха цвят и мекота, докато той не постави в ръцете и длан, пълна с яркожълти маргаритки.
Назад към част 3 Напред към част 5
