Глава 43
Калиане избра да застане откъм фланга на Жан-Батист в мълчалива демонстрация на семейно единство.
Отляво на Рафаел стоеше Александър.
Двамата с Древния се разделиха в мълчание, когато Аодхан, Ксандър, Ларик и Валериус пристигнаха с импровизирана носилка, носеща счупеното тяло на Ибрахим. Те поставиха носилката в кръга, близо до Нейха, след което се отдръпнаха. След като стана свидетел на предишната реакция на Нейха, Рафаел се зачуди на мястото, докато Нейха не си пое дъх и не падна на едно коляно. Тя все още беше с тъмнозеленото облекло, подобно на кожите на боец, косата ѝ беше сплетена на плитка, а лицето ѝ беше изчистено от козметиката, която обикновено носеше.
„Боже, Рафаел, Нейха е богиня на войната.“
„Да“ – каза Рафаел. – „Тя е и кралица. Това е нейната двойственост.“
Именно богинята-воин докосна с ръка почернялото от синини и подуто лице на Ибрахим.
– Кой направи това? – Гласът ѝ беше като камшик от ярост, а крилете ѝ се разпериха.
И Рафаел осъзна, че Нейха всъщност досега не беше виждала лицето на пребития мъж.
Аодхан, който беше дошъл да застане зад Елена и Рафаел, тихо ги осведоми.
– Валериус разпозна Ибрахим от двора на Нейха. Той беше уважаван учен, който се радваше на благоволението на Нейха, докато не дойде да се присъедини към Лумината.
Никой не отговори на Нейха.
Изправяйки се на крака, архангела на Индия погледна Рафаел.
– Ти знаеш отговора.
– Знам част от него. – Той започна да говори, започвайки със страха, който задушаваше най-близкото градче.
– Те са смъртни – прекъсна го Харизмон и поне веднъж мнението му не беше изключено.
Някога Рафаел беше част от тази група, вярвайки, че живота, който свършва с трепването на една светулка, няма никакво значение за него. Беше забравил, че Дмитрий някога е бил смъртен, годините го бяха изтощили. Докато един ловец не се изправи срещу него с глупава смелост, която се заби в сърцето му. Когато падна със счупеното тяло на Елена в Ню Йорк, той знаеше, че няма да има никой друг като Елена през цялото му съществуване, нейното трептене на светулка беше ослепителна светлина, която го беляза, беляза го завинаги.
– Естествено е да се страхуват от господарите си – добави Михаела с подигравателна усмивка, насочена към Елена. – Такъв е света.
Рафаел усети, че Елена се вцепени, но ловеца му не беше зелен младеж; тя се изправи пред архангела с безизразно спокойствие.
– Да, те са смъртни – каза той. – Но тези смъртни не принадлежат на Лумината, за да ги управляват. Или пък си им отстъпила правото на собствено леговище? – Последният въпрос той насочи към Харизмон.
Архангелът на Северна Африка сведе очи.
– Мароко е мое. Лумия и само Лумия е тяхна.
Оставяйки другия мъж да обмисли този факт, Рафаел заговори за това, което Кръга смяташе за най-тежкото престъпление.
– Използвайки щита на търсенето на лумията, Лумията – поне определен процент от нея – е живяла живот, свободен от всякакъв надзор. Тези хора не смятат, че са длъжни да спазват границите, които сме определили за цялото ангелско съсловие. Те смятат, че са над Кръга.
Крилата на всички архангели в кръга започнаха да светят.
– Търсенето на луминисценция е маска – каза той откровено. – Тези, които са замесени в него, го използват, за да поробват смъртни и да задоволяват плътските си страсти, без да се налага да отговарят за престъпленията си пред никого. – Отново знаеше, че престъпленията срещу смъртни не означават нищо за някои от архангелите, затова продължи. – Жан-Батист не е единствения вампир, за когото има вероятност да е „умрял“, докато е бил командирован да служи в Лумия.
– Вярвам, че повечето са наистина мъртви – каза Жан-Батист, когато Рафаел го погледна. – Джиан ни дразнеше по време на пленничеството ни с разкази за всички „неудобни“ пазачи, които той и кохортата му бяха убили без последствия. – Вампирът говореше с ясен поглед, а увереността му свидетелстваше за неговия дух. – Искаше да ни сплаши и да ни накара да му повярваме, че е всемогъщ – казваше ни, че е последния закон в Лумия и дори архангелите не подлагат на съмнение думите му.
– Лъжец. – Звукът се изтръгна от Джиан, гласните му струни явно се възстановяваха.
Десет архангелски глави се обърнаха към Лумията. Нито един от погледите не беше приятелски. Елижа беше този, който заговори.
– Загубих трима вампири през последните три века и половина. Двама – при очевиден инцидент по време на бойно обучение, когато се нападнаха с твърде голяма сила, а един – при изчезване, което така и не беше обяснено, освен като дезертиране от поста му.
– Ибрахим е мой – потвърди Нейха и отново приклекна, за да докосне нежно ръката му със своята, преди да се изправи. – Говори се, че един вампир, командирован в Лумия, също е дезертирал от скука.
– Двама – изсумтя Михаела. – Двама от най-талантливите ми млади ангелски воини, командировани тук като командири на ескадрили за кратък период от време, защото Лумия се смята за престижна позиция и исках да имат този опит в досиетата си.
„Продължавам да забравям, че тя е истински архангел“ – каза Елена. – „Такъв, който очевидно управлява добре, щом територията ѝ е стабилна. Тогава тя казва нещо подобно.“
„Никога не забравяй, че никой архангел не е едноизмерен.“ – Това беше урок, който можеше и да спаси живота ѝ някой ден.
– Един – каза Тит с гръмкия си глас. – Млад вампир, който е изчезнал безследно и който, както ми казаха, е бил агресивен, преди да се запъти към мрака, за да не го видят никога повече.
В крайна сметка Кръга потвърди, че е загубил общо поне двадесет и пет вампира, както и десет ангела през вековете, откакто Джиан поел ръководството. Повечето от последните са били командировани като командири на ескадрили.
Броят им не беше голям в голямата схема на нещата, но бойците с достатъчно обещания, за да бъдат изпратени в Лумия, се смятаха за ценен актив и много от тях имаха лични отношения със своите архангели – или с майсторите на оръжията на тези архангели. Те бяха пропуснати. Единствената причина, поради която никой не беше свързал точките, беше, че изчезванията и смъртта бяха разпределени в много архангелски територии и в продължение на векове.
– Защо са умрели? – Въпросът дойде от Александър и беше насочен не към Джиан, а към Жан-Батист. – Джиан похвали ли се с причините?
За пореден път, дори пред погледа на Древния, вампира удържа позицията си.
„Всеки архангел би се гордял, че дядо ти е в редиците му, хбети.“
Гордостта оцвети сребристосивите очи на неговата съпруга, когато тя му се усмихна.
– Те започнаха да задават въпроси – каза Жан-Батист.
– Лъжец! – Опитът на Джиан да изкрещи беше само малко по-силно изръмжаване, което всички пренебрегнаха, насочили вниманието си към вампира, който беше кръвта на Елена.
– Всички, които са изчезнали, са били високоинтелигентни – каза другия мъж – и не са били склонни да гледат встрани, когато са разбрали, че Лумия нарушава правилата, които ѝ позволяват да бъде самоуправляващо се общество.
Мускулите на раменете му се свиха, а стъпалата му бяха здраво раздалечени, той каза:
– Всички настоящи ескадрони са частни и се плащат с парите, които Лумината носи със себе си, когато се обрича на Лумия – това означава, че няма риск мъжете да са лоялни към Лумия.
Майда заговори в паузата, като се хвана за задната част на предмишницата на съпруга си и гласа ѝ трепереше. И все пак тя не искаше да замълчи.
– Той нарича себе си Крал на кралете, човек, който е недостижим за никого на тази земя.
Михаела щеше да изпържи Джиан на място, ако Рафаел не беше вдигнал ръка.
– Аз наричам това кръвен дълг.
Всички замръзнаха.
Той очакваше предизвикателство, но получи само навеждане на главата от страна на Нейха.
– Очевидно е, че имаш право на кръвен дълг. – Очите ѝ се стрелнаха към Елена, Майда и Жан-Батист. – В името на формалностите, смятате ли, че двамата вампири са семейство?
– Да. – Той се обърна към Фаваши. – Ще оспориш ли?
Поклащане на главата ѝ.
– Срокът на служба на Жан-Батист в Лумия изтече преди четири десетилетия. Той е свободен да избере своята лоялност.
– Копието на твоята съпруга е младо, Рафаел – каза Михаела, с наведено бедро, с една ръка, поставена на това бедро. – Тя остава в рамките на периода на договора си, ще трябва да го отслужи на този, който я притежава.
Жан-Батист затвори плътно ръката си върху тази на съпругата си, докато лицето на Майда побеля. Челюстта му бе твърда, той каза:
– Джиан я направи насила. Няма договор.
Думите му бяха живи гранати, хвърлени в стаята. Създаването на вампири беше строго регламентирано. Всеки архангел имаше свои собствени правила, но правила имаше. Ангелите не можеха просто да обикалят и да създават вампири; трябваше да получат разрешението на поне един от Кадрите, макар че това разрешение можеше да бъде дадено веднъж и да се задържи за хилядолетия.
В света не трябваше да има вампири, които да не водят началото си от поне един от Кръга, дори ако нишката е мъглява и члена на Кръга не би се намесил в съществуването на вампира, освен при много редки обстоятелства. Това беше свързано с равновесието в света, с кръвта и живота.
– Той лъже – повтори Джиан. – Тя е на Харизмон.
Този път Рафаел знаеше, че не могат просто да пренебрегнат думите.
Неочаквано именно смъртния враг на Рафаел връчи на Майда свободата ѝ.
– Смяташ ли ме за глупак? – Харизмон се обърна към Джиан, а гласа му беше изпълнен с ярост. – Няма да бъда използван от обикновен ангел, който иска да се намеси в делата на своите началници. Жената е твоя, Рафаел.
Рафаел се обърна към Майда.
– Избери своята вярност – не си под договор, но трябва да си под архангелски надзор, докато не преминеш десет десетилетия като вампир.
Въпреки че Жан-Батист беше свободен и чист от собствените си задължения да служи на архангел, той веднага дойде да коленичи пред Рафаел. Беше стиснал ръката на съпругата си и макар да беше очевидно, че тя не разбира правилата, го последва без колебание.
– Кълна се да бъда лоялен. Моята кръв е твоя кръв – каза Жан-Батист, а съпругата му повтори думите. – Животът ми е твой, за да го командваш. Няма да служа на никой друг освен на теб.
Рафаел кимна на двамата да се върнат на предишните си места.
– Джиан е мой, за да го наказвам – каза той категорично. – Въпреки това остава по-широкия въпрос за Лумия.
– Разединете я – каза Фаваши, разкривайки стоманената сърцевина, която живееше под меката ѝ, елегантна повърхност. – Никога не е трябвало да има място на Земята, което да не е под контрола на Кадрите.
Харизмон кимна.
– Ние сме господарите на този свят.
– Ако мога… – Нерешителните думи бяха изречени от Донаел, епохалния ангел, който витаеше на ръба на кръга от самото начало.
Нейха го погледна със студенина, която говореше за отровата, която беше най-голямото ѝ оръжие.
– Говори, Донаел. Давам ти тази възможност само защото някога те познавах като човек с голяма мъдрост.
* * *
Склонил глава по-ниско, отколкото Елена някога е виждала някой от Лумината да се покланя пред когото и да било, Донаел каза:
– Лумината играе важна роля в ангелското общество. Ние сме търсачите на знания и пазителите на изкуството и сме единствената група, която може да свика Кръга на среща, когато нещата достигнат критична точка, както се случи на територията на лейди Леуан.
Той вдиша дълбоко и издиша.
– Прекратяването на нашата дейност ще остави вакуум. А дори и да оставим всичко това настрана, ангелите се нуждаят от пространство, където могат да дойдат, за да намерят душите си, място, където ума може да бъде свободен.
Елена усети как устните ѝ се изкривяват при тази красива реч, но запази мълчание. Изненадващо Хана беше тази, която го наруши – другата жена беше влязла с Елижа.
– Бих искала да говоря – каза тя тихо. – Не като съпруга на Елижа, а като артист.
Когато никой от Кръга не я прекъсна, тя каза:
– Откакто пристигнахме, съм погълната от галерията. Намерих огромна радост в това място, което безопасно съхранява толкова много от нашата художествена история.
Елена видя, че Донаел започва да се усмихва. Но Хана не беше приключила.
– Въпреки това – каза тя – дори когато изучавах изумителната подредба в Галерията, си давах сметка, че малко очи някога ще могат да видят тези произведения на изкуството. – Върху елегантните ѝ черти легна тежка бръчка. – През времето, откакто съм съпруга на Елижа, Лумината се превръща във все по-затворена секта, докато обикновените ангели не смятат, че имат право да идват тук и да прекъсват съзерцанието на братята.
Сега на лицето на Донаел нямаше усмивка, нищо друго освен обидена скованост.
– Това не е правилно – каза Хана. – Ако Галерията е библиотека с най-великите произведения на изкуството, създадени от нашия народ, тогава ангелоподобните трябва да могат да я посещават по желание, трябва да бъдат насърчавани да я посещават. Притеснява ме, че Лумината изглежда смята тези съкровища за свои и че те, и само те, са тези, които решават кои произведения ще бъдат изложени и кои не.
Погледът на другата консортка отиде отвъд Елена.
– Искам да помоля на Аодхан също да бъде позволено да се изкаже.
– Той е художник – промърмори Калиане. – Уважаван ученик на Колибри. Бих искала да чуя мислите му.
Аодхан рядко говореше, когато беше с по-голяма група, но днес каза:
– Лейди Хана говори вярно. Също така съжалявам, че Лумината е изхвърлила произведения на изкуството без никакъв надзор.
– Докато бях на гости при лечителя, който помагаше на Ибрахим – той посочи дребната форма на Ларик, лечителя почти се криеше зад Аодхан – открих повредена картина на Колибри. Ларик я спасил от една стая, която изглежда действа като място за събиране на неща, предназначени за унищожаване, и му каза, че може да я вземе, тъй като вече не е достатъчно добра за Галерията.
Реакцията на откровението му беше видима и чуваема. Дори Тит, за когото Елена не смяташе, че има особени артистични наклонности, скръсти ръце.
„Майката на Илиум е много по-важна за ангелския род, отколкото аз разбирам, нали?“
Отговорът на Рафаел съдържаше нежност, която той винаги предаваше само когато говореше за Колибри.
„Тя е съкровище, счупено може би непоправимо, но все пак е съкровище.“
Назад към част 44 Напред към част 46
