Глава 45
„Бъди в безопасност, Архангеле. Или ще те издирвам.“
Думите, които беше изрекла на Рафаел, преди да се качи на самолета за Ню Йорк и той да се обърне, за да отлети обратно и да се присъедини към останалата част от Кръга.
Както винаги, той се усмихна и я целуна.
– Не бих посмял да бъда наранен. Гледай града ми, хбебти.
Тя щеше да го направи, доколкото ѝ позволяваха силите.
Обръщайки се от ръба на балкона на високата кула, откъдето наблюдаваше небето за него от мига, в който кацна рано тази сутрин, Елена погледна жената, която стоеше на вратата. Майда и Жан-Батист бяха дошли с нея в Ню Йорк, щяха да останат за малко, но Елена предполагаше, че ще се върнат в Мароко, на мястото, което беше техен дом.
Тъгата лежеше като тежък саван върху чертите на Майда; тя беше такава, откакто Елена ѝ разказа за Маргарите в самолета, за бебето, с което Майда беше избягала на безопасно място.
– Жан-Батист ми беше казал да бягам, ако някога изчезне – каза Майда след първия прилив на сълзи. – Просто бягай и продължавай.
– Отиде във Франция, защото това беше неговата родина ли?
Усмивка, в която нямаше никаква радост.
– Не. Това щеше да улесни Джиан да ни проследи. Съпругът ми, макар да има такова френско име, е роден в джунглата на Амазонка от родители учени. Озовах се във Франция случайно, останах, защото бебето ми имаше нужда от дом.
Двамата не бяха говорили повече за подробностите зад бягството на Майда. Бяха имали време в Лумия, но Майда и Жан-Батист се бяха нуждаели от това време, за да се адаптират към свободата и просто да бъдат един с друг след десетилетия на мъчения. Едно от нещата, които Майда беше попитала, беше защо Елена се казва Елена.
– След теб – беше ѝ казала Елена. – Баща ми избра името, което е вписано в акта ми за раждане, но съм почти сигурна, че майка ми се е погрижила това име да е такова, което може да се съкращава на Елена.
Това накара Майда да се разплаче отново.
– Сана Алайна – бе прошепнала тя. – Това е името, което използвах в Париж – повечето хора, които ме познаваха, ме наричаха Алайна. За едно дете то сигурно е звучало много като Елена.
Сега Елена се принуди да спре да гледа небето за своя архангел, знаейки, че е твърде рано да го види, и тръгна да се присъедини към баба си. Както повечето същества без крила, Майда не обичаше да излиза на тези балкони без перила, където, когато вятъра беше силен, можеше да те отхвърли, ако не внимаваш.
– Искам да те запозная с някого, Майда.
Красивата жена с коса само с нюанс по-златиста от тази на Елена протегна ръка, за да докосне с пръсти бузата ѝ.
– Аз съм твоята баба, дете.
– Знам. – Елена ѝ се усмихна криво. – Но ти изглеждаш на моята възраст. Трудно ми е да го проумея. – Не беше сигурна, че някога ще успее да се обърне към Майда по друг начин освен с името ѝ.
Изражението на Майда се промени, стана напластено с безброй емоции.
– Родителите ми не искаха да се омъжа за Жан-Батист – каза тя на Елена, докато вървяха по коридора. – Той беше млад за вампир, но все пак беше вампир. Знаеха за една жена в съседния град, която била изоставена от съпруга си вампир, след като започнала да посивява.
– За съжаление, това все още се случва. – Именно за това Елена се тревожеше най-много, когато ставаше дума за сестра ѝ Бет, но с раждането на дъщеря си Бети бе придобила неочаквана вътрешна сила. Елена не мислеше, че тази нова, яростно защитаваща се Бет ще се пречупи дори ако Харисън направи опит за изчезване. Не че вампирския съпруг на Бет изглеждаше застрашен някога да направи това – той се страхуваше да не я загуби във времето, съжаляваше за всяко свое действие.
Харисън пръв бе станал вампир, въпреки че с Бет се бяха съгласили, че ще изчакат, докато и двамата бъдат приети. Той беше нетърпелив, самоуверен. И щеше да плати за това през вечността. Защото малката сестра на Елена никога нямаше да може да стане вампир – тялото ѝ щеше да отхвърли промяната по ужасен, болезнен начин. Един ден Елена щеше да трябва да гледа как малката ѝ сестра затваря завинаги очи, как тялото на Бет вече не е в състояние да поддържа живота.
Болеше я да мисля за това.
– И все пак си се омъжила за Жан-Батист – каза тя на майката на майка си.
– Обичам го, обичам го от мига, в който се сблъскахме за първи път на пазара. – Майда сложи ръка на сърцето си. – Чувствах се така, сякаш съм намерила липсваща част от душата си.
– Планира ли да кандидатстваш за вампир?
Кимване.
– Но нямахме очаквания, че ще бъда приета – Жан-Батист сам беше млад вампир, не беше спечелил правото да иска услугата на могъщ ангел. – Майда докосна ръката си до крилото на Елена, в очите ѝ се появи учудена светлина. – И като си помисля, че сега имаме ангел в семейството.
– Повече от един – отбеляза Елена. – Имате също Рафаел и Калиане.
Нежен смях, когато Майда пусна ръката си, но тъгата, тя никога не изчезна.
– Оженихме се със съзнанието, че ще го напусна след един смъртен живот – бях щастлива, че никога няма да ми се налага да се тревожа за смъртта му. За съпруга ми… беше трудно.
– Трудно е – каза Елена, мислейки за Сара, за Бет, за Зоуи, за Маги, за Дийкън, за Ранзъм… Толкова много силни, уникални животи, които един ден вече нямаше да съществуват. – Но моята приятелка, Сара, отбеляза, че безсмъртните живеят опасно. Знанието, че всъщност мога да умра преди нея, ми помага да се справя.
Майда я погледна замислено, преди устните ѝ да се размърдат.
– Разбира се, че си права. – Тя поклати глава. – Родителите ми ги няма, но не е като да сме имали лесен живот с Жан-Батист през последните шест десетилетия. – Сухият начин, по който каза това, каза на Елена адски много за силата на баба ѝ.
– Кога Джиан се вманиачи по теб? – Попита тя, като имаше чувството, че баба ѝ може да говори за това днес.
– Опита се да ме ухажва месец след сватбата ми. – Майда се прегърна с ръце, като прокара длани нагоре-надолу по раменете си. – Отначало бях любезна. Помислих си, че той просто не е разбрал, че съм омъжена, затова му казах, че съм нова булка и че почитам съпруга си. – Издишване. – Добавих последното, защото има жени, които не почитат съпрузите си, когато ангелите ги канят в леглото си.
– Ангелски фенки.
– Да, така ли ги наричате? Навремето ги наричахме ангелски пияници. – Майда се качи с нея в асансьора и Елена натисна бутона, за да ги отведе на първия етаж. Това беше етаж, който тя рядко посещаваше сега, когато имаше крила – но днес нямаше да лети из небето.
– Разбира се – добави Майда – не само жените можеха да се опиянят от ангелите, макар че по мое време не говорехме за това.
– Не, направи го – изненада я Майда – и аз си помислих, че той е един от по-добрите ангели от онова място. – Изкривяване на устата ѝ. – Тогава един ден Жан-Батист се прибра вкъщи в ярост. Джиан го беше извикал в кабинета си и му беше предложил пари, ако се откаже от правата си в моя полза. – Тялото ѝ се разтресе. – Сякаш съм вещ, която може да се купи и продаде.
– Гадняр. – Дълбоката, тъмна дупка, в която Рафаел беше захвърлил Джиан, не беше достатъчно сурово наказание, що се отнасяше до Елена. Може би плъховете щяха да влязат в тази дупка и да започнат да се хранят с него. Поне не можеше да използва силите си, за да избяга. Всичко, което взривеше, просто щеше да падне върху него и да го смаже на каша. Разбира се, те не оставяха това на случайността. Илиум бе помогнал да се подслушва дупката с камери и микрофони, за да може Кулата да я наблюдава, да се увери, че Джиан не е намерил изход.
И с всеки свой дъх бившия лидер на Лумината трябваше да вдишва горчивото съзнание, че е погребан на същото място, където жертвите му, и тяхната внучка, се разхождат на свобода. Майда и Жан-Батист бяха помолили да не им се съобщава къде точно на територията на страната е затворен Джиан; за тях беше достатъчно, че той плаща за престъпленията си – не искаха да рискуват да обсебят местоположението на затвора на Джиан, ако им стане известно.
Гласът на Майда се намеси в мислите на Елена, а другата жена продължи разказа си.
– Бях млада и се страхувах, че съпруга ми ще ме обвини за интереса на Джиан. Много мъже биха го направили. – Тонът ѝ беше прагматичен, тон на жена, която е виждала подобна несправедливост твърде много пъти, за да се изненадва от нея. – Но той не го направи. Каза, че знае, че никога няма да опозоря обетите ни, че опозоряването е на Джиан и само на него. И каза същото в лицето на Джиан.
– Дядо има смелост – каза Елена, после поклати глава, докато излизаха от асансьора. – Да, аз също не мога да го нарека дядо. Той е прекалено секси. – И тази мисъл я разколеба, но беше трудно да я избегне, когато другите в Кулата настояваха да я изтъкнат.
Смехът на Майда беше изненадан.
– Той вече те обожава, нали знаеш. – Дълбока усмивка, която стигна до тъжните ѝ очи. – Не просто защото си дете на нашето дете, а защото имаш толкова много смелост и огън.
– Той явно си пада по жени със смелост и огън – каза Елена на жената, която трябва да притежава невероятен кладенец и от двете, за да е оцеляла през десетилетията, прекарани като затворничка.
Очите на Майда светнаха още повече.
– Явно.
Елена се здрависа със Сухани, докато минаваха през фоайето, а ума ѝ прескачаше назад към първата им среща в деня, в който живота ѝ се промени завинаги.
– Мога да се досетя за останалото – каза тя, след като Сухани отговори с махване и усмивка, а рецепционистката се гордееше с факта, че е първия човек, с когото Елена някога е разговаряла в Кулата, без да броим Дмитрий, който беше на вратата в онзи съдбовен ден. – Джиан продължи да оказва натиск…
– Не – прекъсна го Майда. – Той се отдръпна и ние си помислихме, че е приел упрека. – Тя вдиша дълбоко нюйоркския въздух, когато излязоха в слънчевия ден, а шума на града атакуваше сетивата им. – Този град, в който живеете, е необикновен. Толкова голям и хаотичен, и все пак с такава жива картина в хаоса си.
Елена почувства трептене на надежда.
– Мислиш ли да останеш?
– Да. – Облаците се върнаха. – Един ден скоро ще посетим нашия град, но ще отидем, знаейки, че повечето от хората, които обичахме, вече ги няма. А спомените ни за него са завинаги преплетени с болка и страх.
Тя се протегна, за да хване ръката на Елена.
– Това място, това е дома на нашата внучка и е ново. Ние също ще станем нови тук. – Усмивка. – Стара е любовта ни – тя никога не е отслабвала. Но нови са пътищата ни. – Тя погледна с любопитство към големия автомобил, който току-що бе спрял в края на пътя към Кулата.
Беше джип „Хамър“, който беше пригоден, така че задната част беше отворена, но имаше метални решетки, които осигуряваха място за хващане.
– Криле – каза Елена и дръпна палеца си назад, за да посочи своите. – Исках да пътувам с теб и това беше най-добрия вариант. – Тя се огледа наоколо. – Къде е Жан-Батист?
– Скоро трябва да е тук – отговори Майда. – Казах му, че си поискала да се срещнем – но той си е намерил приятел вампир, който звучи като течна музика, когато говори. Те бяха с Дмитрий, когато си тръгнах.
– Джианвиер?
– Да, Джианвиер. – В очите на Майда блесна искра. – Този има чар, вкоренен в костите му, също като Жан-Батист. – Искрата се увеличи. – Още не си го видяла, защото е много ядосан, но мисля, че когато се появи отново, ще разбереш как нямах никакъв шанс, когато той реши, че аз съм жената за него.
Елена се усмихна при идеята, че дядо ѝ е гладко говорещ чаровник.
– Вие двамата си пасвате. – Точно както тя си пасваше с Рафаел, а Джианвиер – с Ашуини.
– Да. – Като погледна назад към вратата на кулата, сякаш го търсеше, Майда каза: – Боли го да говори за Маргарите, затова ще ти кажа какво трябва да знаеш, преди да пристигне.
– Не е нужно да…
– Това е част от твоята история, азете…
Елена не чу останалото през трясъка на емоциите, а сърцето ѝ беше торнадо в гърдите.
– Никой не ме е наричал така от две десетилетия.
– Тя си е спомнила? – Разумен шепот. – Моето скъпоценно бебе си е спомнило?
Елена кимна.
– Целувките на майка ѝ, начина, по който ти имаше толкова мек глас, когато ѝ говореше, думите, които използваше най-често.
В очите на Майда блеснаха сълзи.
– Тя не вярваше, че е изоставена?
– Не. – Елена се намръщи. – Тя е израснала, вярвайки, че си умряла при автобусна катастрофа, при която тялото ти е било отнесено.
– Сестра Констанс. – Разтърсващ шепот. – Тя направи това, което поисках, сигурно е използвала автобусната катастрофа, когато се е случила в подходящия момент. – Сълзите разбиха думите ѝ на парчета.
Елена не се поколеба. Тя се наведе и взе в прегръдките си жената, която беше нейна баба. И си помисли – тя е толкова малка. Както беше собствената ѝ майка. Джефри беше този, който беше дал на Елена нейния ръст. Обгърнала с криле Майда, за да я предпази от любопитни очи, тя придърпа баба си, докато Майда ридаеше за изгубеното си дете, което бе израснало, знаейки, че е било дълбоко обичано от майка си.
– Джиан ме остави сама за една година – прошепна Майда малко по-късно, когато риданията ѝ бяха останали като хрип в гърлото, а ръцете ѝ все още бяха около Елена. – Мислех, че е продължил напред, но не беше така. А когато станах бременна, той се разгневи, макар че не разбрах това, докато не ме плени. Той преби един от другите Луминати толкова жестоко, че му бяха нужни месеци, за да се възстанови.
– Ад. – Всички тези ангели бяха на повече от хиляда години, със съпътстващите ги лечебни сили, което означаваше, че Джиан е превърнал някого в кайма. Както едва не беше направил с Ибрахим. Ангелът остана в аншара под зоркото око на Ларик, а лечителя бе избрал да остане в Лумия, докато Ибрахим се излекува. Имаше разрешението на Кръга да продължи да работи в Лумия и след това, но беше решил да се насочи към Убежището и лечението, където Кеир вече му беше предложил работа.
– „Ще бъда смел“ – беше им казал той, използвайки тихия език. – „Ще се опитам. Не искам да стана като Лумината, толкова затворен в себе си, че да престана да виждам стойността на другите.“
Елена възнамеряваше да се свърже с Джесами, да предупреди другата жена, че Ларик може да има нужда от малко от нейната нежна доброта и напътствия. Но днес вниманието ѝ беше насочено към жената, която беше преживяла безкраен ужас.
– Джиан не се доближаваше до мен, докато бях бременна – каза ѝ баба ѝ. – Той беше отблъснат от факта, че нося детето на Жан-Батист. Но две седмици след раждането на бебето ни, преди да сме разрешили спора си за името ѝ – Жан-Батист искаше да я нарича Маргарите, а аз предпочитах Талия – съпруга ми изчезна.
Майда се отдръпна, лицето ѝ беше белязано от сълзи, но очите ѝ бяха ясни.
– Търсих го, всички го търсихме, като никога не съм мислила, че ангелите ще стигнат дотам да наранят вампир, свързан с архангел Фаваши, докато Джиан не дойде в дома на родителите ми и не ми направи предложение: че ще се грижи за мен като за принцеса, ако стана негова любовница. Трябваше само да оставя дъщеря си.
Ръцете ѝ се свиха в юмруци, но тя изтръгна следващите думи.
– Той се постара да каже, че съпруга ми вече не е проблем. Тогава разбрах, че Джиан го е взел. По онова време вярвах, че Жан-Батист е мъртъв. И знаех, че бебето ми е още един проблем, който Джиан или евентуално ще отстрани… или ще злоупотреби с това бебе. Просто защото беше дете на съпруга ми.
Погледът на Майда вече не беше пречупен, в него се съдържаше само ярост.
– Джиан, той ни се подиграваше, че ще те има. Наричаше те моя дъщеря.
– Този задник вече не се подиграва с никого.
Твърдо кимване от страна на баба ѝ, тази мека жена, която обаче имаше стоманена сърцевина.
– Не, но тогава той държеше цялата власт.
– Затова избяга. – Елена не можеше да си представи страха и болката ѝ.
– Все още не бях напълно възстановена от раждането, но родителите ми ме подтикваха да тръгна, даваха ми всеки последен цент, който имаха, правеха всичко възможно да прикрият заминаването ми, за да ми дадат време да се измъкна. – Тялото ѝ се разтресе. – По-късно Джиан ми каза, че е пребил и двамата, когато не са му казали къде съм отишла, оставил ги е толкова тежко ранени, че са щели да умрат, ако не са били съседите, които са ги излекували. Казваше, че това било знак за неговата преданост.
Бабата на Елена изглеждаше така, сякаш искаше да се изплюе.
– Научих се как да се грижа за красивата си Маргарите, без собствената ми майка да е наблизо, а любовта на сърцето ми да се предполага, че е мъртва, успях да създам живот за мен и бебето ми в Париж, мислех, че сме в безопасност, когато тя порасна в малко дете, което ми говореше толкова мило… Тогава един ден видях ангел, който ме гледаше.
Хладният спомен за страха отдръпна кръвта от лицето ѝ.
– Мислех, че постъпвам глупаво, но все пак в дълбоката нощ изнесох Маргарите от апартамента ни и се скрих на място, откъдето можех да наблюдавам този апартамент. Казах на Маргарите, че това е игра.
Тя се усмихна.
– Моето бебе беше толкова добро, играеше си с играчките и никога не се оплакваше, дори когато разбрах, че съм забравила да опаковам любимата ѝ закуска. Дори когато ѝ казах, че не можем да се върнем в апартамента, защото един лош ангел го наблюдава. Вместо това заведох детето си в една църква, където знаех, че монахинята е добра.
Тя потърка с юмрук сърцето си.
– Целунах моето азисче за довиждане, а после побягнах, като намерението ми беше да отведа ловците възможно най-далеч от Маргарите. Те ме настигнаха в Турция.
Стиснала очи, Майда вдишваше и издишваше в бърз ритъм.
– Веднъж избягах от Лумия. Това беше, когато Джиан ме окова във вериги под земята. Беше ужас да видя Жан-Батист, да видя как Джиан си е изкарвал ревнивия гняв върху съпруга ми, но като виждах, че е жив, това също ме крепеше.
– Защо Жан-Батист е все още жив?
– Отначало беше, за да може Джиан да го изнасили за собствено удовлетворение. По-късно, защото Джиан искаше да страдаме – аз да гледам как нараняват съпруга ми, а Жан-Батист да гледа как Джиан…
Гневът попари вените на Елена от думите, които баба ѝ не каза, от зверствата, които не изброи.
– Не е нужно да ми казваш. Мога да се досетя.
– Когато мислех, че ще се пречупя – каза вместо това баба ѝ – говорех със съпруга си и независимо колко изнемощял беше или колко го болеше, той ми казваше да мисля за дъщеря ни, която расте на свобода, на светло. Знаехме, че Джиан не я е намерил – той никога нямаше да може да запази това за себе си.
Мека ръка докосва бузата на Елена.
– Сега ще мислим за теб. Дъщерята на нашата дъщеря.
– Майка ми обичаше да танцува – Елена се озова в момента, в който Жан-Батист излезе от вратите на кулата, а косата му блестеше в златисто. – Когато бях малка, понякога танцувахме под дъжда и играехме във водните басейни. – Причиняваше ѝ болка да говори за Маргарите, но си заслужаваше да види гладната радост в очите на Майда.
Тя продължи да говори, след като се качиха в джипа.
Баба ѝ и дядо ѝ попиваха историите ѝ, смееха се и плачеха, задаваха ѝ все повече и повече въпроси за майка ѝ. Елена отговаряше на всичко, неведнъж се усмихваше, когато разказваше за събития, които почти беше забравила – като например времето, когато беше открила майка си и Бет да се кикотят заедно, докато Бет ѝ „помагаше“ да изпече торта.
– Само че по-голямата част от сместа беше на лицето на Бет – каза тя със смях.
– Бих искал да се запозная с другата ни внучка – каза Жан-Батист. – Мисля, че сме готови.
– Точно там отиваме. – Десет минути по-късно тя кимна надясно. – Това е нейната къща. – Това беше дома, в който Бет се беше преместила, без да каже на Елена, докато не беше готова.
– „Има достатъчно големи врати за теб“ – беше казала сестра ѝ, когато най-накрая изпрати на Елена съобщение с покана да отиде. – „Харисън избра другата ни къща и не ми позволи да я ремонтирам. Затова се преместих.“
Сърцето на Елена почти се взриви – никога не беше очаквала такава упорита решителност от малката си сестра. Нито пък Харисън. Но вампира отстъпи и сега цялото семейство живееше в двуетажната къща в Ленокс Хил, която Бет беше избрала.
Елена бе предложила да даде на Бет всички пари, от които тя се нуждаеше, за да погаси ипотеката, която предполагаше, че е голяма, предвид местоположението на къщата. Тя вече беше организирала редовен превод по сметката на Бет, за да не се налага сестра ѝ да разчита финансово на съпруга си. Единствената причина, поради която не беше дала на Бет голяма сума наведнъж, беше, че знаеше, че макар Бети да е чудесна майка, не е много добра с парите.
Но сестра ѝ беше поклатила глава.
– „Татко плати“ – беше казала тя, а тюркоазените ѝ очи бяха тъмни, докато гледаха в тези на Елена. – „Той не е толкова лош, Ели. Той също те обича. Казах му защо искам да се преместим и той не спори, просто написа чека.“
Това, че отношенията между Елена и Джефри бяха сложни, беше подценяване.
– Бет е силна – каза Елена на баба си и дядо си. – По-силна, отколкото познавах от много време, но тя е и бебето на нашето семейство. – Не новото семейство на Джефри, а първоначалната им единица от шест души.
– Разбирам те, Елена – каза Майда. – Ще се отнасяме към нея с внимание.
Елена беше казала на сестра си, че идват, и Бет ги чакаше на вратата, с широка усмивка на лицето и тяло, облечено в прекрасна рокля с флорален принт и голяма пола.
– Това ли са те? – Попита тя развълнувано, преди да се затича към тях, за да прегърне първо Майда, а след това и Жан-Батист с топла избухливост. – Толкова съм щастлива да се запозная с вас!
И двамата баба и дядо се усмихнаха с нескрита радост.
Бет имаше такова въздействие върху хората.
– Здравей, Бети. – Елена прегърна сестра си, когато тя се приближи, целуна я по слепоочието.
И чу развълнуван вик зад гърба на Бет. Като пусна сестра си, тя се обърна тъкмо навреме, за да хване едно великолепно малко дете, облечено в спретната синя рокля и с панделка във въздуха.
– Здравей, Гигълс.
Племенницата ѝ се захили и я целуна по устата.
– Аниели!
– Да, леля Ели. – Елена потърка нос с племенницата си, преди да се обърне към зашеметените си баба и дядо. – Бабо, дядо – каза тя, защото ставаше дума за семейство – искам да ви запозная с Маргарите Арибел, вашата правнучка. – Тя целуна меката буза на племенницата си. – Маги.
Маги се взираше от Елена към Майда, докато очите на прабаба ѝ блестяха влажно от знанието, че семейната им линия е още едно поколение.
– Аниели? – Маги най-сетне каза, а на малкото ѝ лице се появи бръчка, докато гледаше към Майда.
– Не, това е прабаба Майда – каза Елена. – Искаш ли да я целунеш?
Усмивката на Маги беше плаха, но тя протегна ръце. Майда пое нежно своята правнучка, като цялото ѝ тяло трепереше.
– Здравей, азизе. – Беше шепот.
Потупвайки мокрите си бузи, Маги каза:
– Праба има бу-бу?
Майда поклати глава.
– Щастлива съм. – Тя се наведе и прие сладката целувка на Маги. – Искаш ли да се запознаеш с прадядо си?
Дъщерята на майка си, Маги се влюби до уши в красивия си прадядо, като само пърхаше с мигли, докато той я вземаше в обятията си. Той на свой ред беше очевидно обсебен.
Като погледна Елена с очи, в които имаше пронизваща радост, Майда каза:
– Ще останем тук. Близо до семейството ни.
Бет, облегната на Елена, плесна с ръце, когато Елена се усмихна… но сърцето ѝ, не беше в този град, който обичаше, нито при хората, които означаваха толкова много за нея. То беше при един архангел с крила от бяло злато, който беше в сърцето на кошмара.
Жажда за кръв
Кръга бе принуден да се приземи не веднъж, а няколко пъти, когато мълниеносната буря се завърна три часа след отпътуването им от Лумия, появявайки се на хаотични изблици, сякаш бе образувана от самата близост на толкова много архангели. Избягването ѝ ги бе довело до забавяне на графика, но най-накрая бяха пристигнали в Китай.
Що се отнася до конкретната им дестинация, те се насочиха направо към района, който Джейсън бе посочил като паднал под ударите на кръвожадността. Информацията на Джейсън обаче вече беше остаряла с една седмица – и нещата се бяха влошили. Димът се издигаше от горящи къщи на няколко мили напред от мястото, където Джейсън беше отбелязал актуалната тогава линия на червената кръв.
Кръга полетя покрай горящите сгради и се задълбочи.
Под тях движенията бяха накъсани. Хората бягаха, други се движеха почти като раци, като се придвижваха по пейзажа и се опитваха да се скрият от ангелските сенки. Същата картина продължаваше в продължение на километри, чак до планините, които играеха ролята на естествена преграда.
Обръщайки се мълчаливо, те полетяха обратно над пропитите с кръв земи. Елижа падна пръв, за да се погрижи за нещо, което изглеждаше като голямо село. Фаваши се зае със следващата целувка на вампирите. След това Рафаел. Знаеше, че останалите ще продължат да правят същото. След като разчисти обезумелите вампири в своя район, екзекутирайки ги възможно най-бързо и най-чисто, той се издигна и прелетя покрай районите, с които се справяха другите архангели, намери друг участък, който да разчисти.
Относително погледнато, не им отне много време, за да овладеят нещата: един-единствен ден. В края на краищата те бяха Кръга от архангели. Селяните щяха да потушат пожарите сега, когато вече не трябваше да се страхуват от вампирска атака.
– Трябва да отидем в крепостта на Леуан – каза Рафаел, когато се приземиха като група в чист участък на десет минути от последното гнездо на кръвожадни вампири. – Имам местоположението. – Предположи, че и другите имат – макар че може би не са успели да влязат вътре. Повечето архангели не разполагаха с Джейсън и Наазир на своя страна.
Никой не му възрази и те се издигнаха. Всички трябваше да си починат след времето, което вече бяха прекарали във въздуха, но тази ситуация имаше потенциала да бъде катастрофална. А те бяха архангели по някаква причина.
Те летяха.
И пристигнаха в крепостта в стигиански мрак дълго след полунощ. Без светлини, без звуци, без намек за обитаване, крепостта предложи най-хладнокръвното посрещане. Хвърляйки сила в небето, Александър освети света за една жизнено важна минута, за да могат да потвърдят, че перлата в короната на Леуан наистина е изоставена.
Приземявайки се, те изследваха коридорите, за да се уверят, че не може да има недоразумения.
Тези коридори бяха не само празни откъм живот, но и без каквито и да било признаци, че някой някога е живял тук. Нямаше картини, нито една от големите вази, които приятелката на Наазир бе споменала, че е виждал тук, нищо друго освен прашна пустота. Суровостта не можеше да отнеме от красотата на самата крепост, но сега тук имаше празнота, усещане за загуба.
Срещнаха се отново в двора на разсъмване и изчакаха всички да пристигнат, преди Тит да каже:
– Леуан не би разглобила крепостта си, ако планираше да се върне.
– Ясно е, че тя си е тръгнала – каза Астаад. – В противен случай не би допуснала намесата ни.
Дори Харизмон не повдигна възражение срещу това обобщение.
След него заговори Нейха.
– Съгласихме се, че Фаваши ще поеме властта с помощта на Калиане, докато Фаваши развие достатъчно сила, за да управлява самостоятелно. Има ли нови възражения?
– Тогава – каза Михаела, когато никой не се изказа – Фаваши вече е архангел на Китай, а Александър си възвръща контрола над цяла Персия.
– Такава е волята на Кръга – заявиха те като един.
Работата им приключи и те се издигнаха във въздуха един по един. Фаваши щеше да се върне с хората си възможно най-бързо. Тъй като Кръга вече беше изчистил кръвожадността, тя щеше да разполага с територия, която е накъсана по краищата, но не и такава, която е в процес на самоунищожение. С Калиане, която го наблюдаваше, Рафаел беше сигурен, че Фаваши може да поеме и да запази контрола.
Като част от това тя щеше да доведе не само свои хора, но и да задържи онези от хората на Леуан, които щяха да работят с нея. На онези, които не искаха да ѝ служат, щеше да бъде позволено да се разпръснат, след като им бъдат изплатени всички дължими суми. Рафаел не мислеше, че Фаваши ще открие следи от Си или от стегнатия ескадрон, който му докладваше. Където и да беше мястото, където Леуан беше направила своя Сън, там щяха да намерят Си.
* * *
Часове полет по-късно той не беше ни най-малко изненадан, когато достигна водната граница на територията си и видя на хоризонта крилете на полунощ и зората. Тежестта на света отпадна, докато той скъсяваше разстоянието до своята съпруга. Тя полетя право в прегръдките му и той ги отведе в морето, защитавайки ги с балон от сила. Беше уморен след продължителното време във въздуха, но в мига, в който докосна Елена, живота избухна в него в разпръснат огън.
Целувката ѝ притежаваше същия огън.
– Липсвах ли ти, хбебти? – Попита той тихо, когато излязоха на въздух, притиснал челото си до нейното.
– „Липсваше“ не е достатъчно силна дума. – Сребърните ѝ очи се втренчиха в неговите. – Тя мъртва ли е?
– Не – каза Рафаел. – Смъртта на някой толкова могъщ човек като Леуан би белязала света, както когато архангел се издига на власт. – Той поклати глава. – Не, много се страхувам, че тя спи, за да достигне пълната си сила. – Леуан бе допуснала грешки, твърде бързо се бе опитала да действа като богиня. Изглежда, че най-сетне се е поучила от грешките си.
Елена изсъска и си пое дъх.
– Така че следващия път, когато тя се надигне…
– Да, Елена – моя. Следващият път, когато Леуан възкръсне, тя ще бъде чудовище, което ще сложи край на всички чудовища.
