Глава 5
Рафаел и Илиум кацнаха на моравата на дома на анклава точно пред очите на Елена. Двамата се бяха върнали, за да се уверят, че тя не е сама в небето. По лицата им тя видя същото осъзнаване, до което току-що бе стигнала.
Илиум беше разтворил устни, за да говори, когато земята започна да се тресе под краката им.
Илиум и Рафаел се вдигнаха инстинктивно. Елена не можеше да реагира толкова бързо, способността ѝ да извърши вертикално излитане не беше дело на скоростта. Но в този случай това нямаше значение. Рафаел беше хванал едната ѝ ръка, а Илиум – другата, като я вдигна от земята заедно с тях, докато тя се клатеше и преобръщаше. Под скалите на Анклава реката се вълнуваше, а вълните се разбиваха в тези скали с жестока сила.
Когато се обърна да погледне към Манхатън през рамо, видя как сградите се поклащат в размазаната светлина след залеза. Червата ѝ се свиха. В тези сгради имаше толкова много хора, толкова много нейни приятели.
Но дори когато сърцето ѝ се свиваше в заплетен възел, Хъдсън се успокои, а труса свърши толкова внезапно, колкото беше започнал. Освобождавайки дъха, който се беше затворил в дробовете ѝ, тя каза:
– Трябва да се върнем, да огледаме щетите.
– Илиум.
Илиум отпусна хватката си върху нея, а след това Рафаел я държеше в ръцете си и се издигаше с криле нависоко. Нямаше нужда да ѝ казва какво да прави. Тя сгъна крилата си, за да намали съпротивлението, докато не се издигнаха достатъчно високо, за да може той да я пусне. Разперила криле, докато падаше, тя се издигна и се насочи към Манхатън на по-ниска височина от своя архангел, Илиум вече беше синя точка далеч в далечината.
„Не се приземявай, Елена“ – каза ѝ Рафаел. – „Дмитрий има хора навън, които проверяват за щети по земята. Трябва да направим въздушно проучване.“
„Имам го.“ – Тя тръгна наляво, докато той тръгна надясно, колегите ѝ ангели правеха проверки в други райони на града. – „От тази страна няма срутени сгради, няколко счупени прозореца.“
„Имам същото.“
Летяха в продължение на час, установиха, че града им е преживял земетресението само с незначителни щети. Няколко калници, повече счупени прозорци, но нямаше срутени сгради, нито дерайлирали влакове. Най-големите щети се оказаха на един голям кораб в пристанището, който се беше блъснал в страната на котвената си стоянка. Рафаел бе получил подобни съобщения за само незначителни щети и от други части на територията.
Но, разбира се, не ставаше въпрос за щети върху имущество.
Елена бе успяла да изпрати едносричен текст на Сара, докато беше във въздуха – ОК? – получи съобщение, че най-добрата ѝ приятелка и семейството ѝ, както и всички ловци в района, са в безопасност. Бет се обади точно в момента, в който Елена се канеше да ѝ се обади. Беше хипервентилирала.
– Шшш, Бети – каза Елена, толкова много любов и болка имаше в нея. – Добре съм. – Знаеше, че това е, което Бет трябваше да чуе – малката ѝ сестра имаше толкова слънчев характер, но напоследък беше склонна да изпада в паника, когато не можеше да се свърже с Елена, кошмара от миналото им се надигаше, за да я задуши без предупреждение.
Сякаш с раждането на дъщеря ѝ е дошъл и страха, от който Бет не можеше да се отърве.
Успокоила се, щом разбра, че Елена е добре, Бет ѝ каза, че все още не е чула нищо от Джефри, но че всички останали от семейството им са добре.
Елена приключи разговора и видя как Рафаел пада, за да полети на крилото ѝ.
– Няма съобщения за смъртни случаи – каза ѝ той, като успокои притесненията ѝ за Джефри.
Елена и баща ѝ може и да имаха прекъснати отношения, но той винаги щеше да бъде неин баща.
– Земетресението променя ли плановете ни за утре?
– Необходимо е голямо бедствие, за да накара Лумината да отмени срещата. Не можем да знаем, докато не чуем какво се е случило в други части на света.
Защото при наличието на Каскада в пълна сила земетресението в Ню Йорк едва ли е било изолиран инцидент.
– Тогава към дома? – Изглежда, че Дмитрий е овладял ситуацията тук и ако имаше шанс за отпътуване към Лумия на разсъмване, двамата трябваше да си починат.
Кимвайки, Рафаел направи широк завой, за да има повече място за маневриране, и те полетяха обратно по права линия през реката, която се вълнуваше тихо под първия край на нощта. Монтгомъри ги чакаше, черния костюм и бялата риза на камериера бяха девствени както винаги, а чертите на лицето му – тихо красиви.
– Господарю. – Той наклони глава в почтителен поклон. – Дмитрий е на устройството в библиотеката.
„Устройството в библиотеката“ беше екран на стената. Понякога Елена забравяше, че Монтгомъри е вампир на векове, после се измъкваше и използваше термини като този и фактите рязко се връщаха на фокус: макар че вампиризма на практика бе замразил тялото и лицето му във времето – външният му вид бе на мъж в началото на трийсетте – той бе живял много по-дълго.
– Благодаря ти, Монтгомъри – каза Рафаел. – Илиум и Аодхан ще се присъединят към нас за вечеря.
– Аз ще приготвя. – Монтгомъри се отдалечи, несъмнено за да съобщи на готвача Сивия – която се оказа и негова съпруга. Двамата се бяха оженили на тиха, красива церемония година по-рано.
– Дмитрий – каза Рафаел, когато влязоха в библиотеката. – Какво научи?
Дмитрий вдигна поглед от нещо, което четеше на портативен екран, и с изражение, лишено от всичко друго, освен от съсредоточеност, каза:
– Чух от Дахариел.
Елена не беше изненадана от новината. Дахариел можеше да е жесток гадняр с необясним вкус към жените, но беше и опитен секундант, когото Дмитрий уважаваше като равен.
– На територията на Астаад се появили няколко малки приливни вълни, предизвикани от подводни трусове – съобщи им Дмитрий. – Само незначителни щети. – Той направи движение с джобното устройство. – Медиите потвърдиха земетресенията по целия свят, но засега няма съобщения за значителни щети, освен за сгради, които и без това са били слаби по други причини.
Телефонът на Елена иззвъня.
Отдалечавайки се от екрана, когато видя, че името на Сара мига, тя излезе навън на моравата, за да не се припокрива разговорът ѝ с този на Рафаел.
– Сара – каза тя. – Какво се е случило? Все пак някой от гилдията е пострадал?
– Не, но току-що чух, че баща ти е бил в кола, която е била блъсната от камион.
Ръката на Елена стисна здраво телефона си, стомаха ѝ се напрегна.
– Наранявания? – Знаеше, че най-добрата ѝ приятелка щеше да се погрижи да получи тази информация за нея.
– Джефри е със счупена ръка, но иначе е добре. Нито една драскотина по двамата шофьори. – Сара ѝ каза името на болницата, в която се лекуваше баща ѝ. – Знам, че вие двамата нямате топли и пухкави отношения, но реших, че ще искаш да знаеш.
– Благодаря, Сара. – Загледана към блестящия силует на Манхатън, хилядите малки прозорчета, осветени на фона на нощта, Елена се чудеше какво ли мисли Джефри Деверо в този момент, знаеше, че никога не може да предвиди мислите или действията му.
– По дяволите – промълви Сара. – Това е още един идиот.
Елена знаеше какво точно е разпалило приятелката ѝ – и ръководител на гилдията на ловците – толкова силно. Това беше добре дошло за отвличане на вниманието от мисълта за бащата, който никога повече нямаше да бъде таткото, когото тя толкова обожаваше.
– Колко вампири решиха да избягат в суматохата след земетресението? – Затова съществуваше гилдията – защото не всеки вампир искаше да изпълни стогодишния си договор.
Елена беше чувала всички сълзливи истории, но факта си беше факт: за да станеш вампир, трябваше да се съгласиш да служиш сто години при ангелите. И не беше така, сякаш ангелите полагаха някакви усилия да скрият, че тази служба може да включва болка, мъчения и толкова жестоко отношение, че да те сломи. Не всички ангели бяха жестоки, но достатъчно от тях бяха изморени от векове или хилядолетия живот до такава степен, че садистичните и често сексуални наказания бяха източник на болно удоволствие.
Вивек не искаше да стане вампир точно по тази причина, дори да знаеше, че вампиризма евентуално ще излекува гръбначния му мозък.
– Сто години робство, за да мога да използвам тялото си – беше прошепнал той. – Сто години на милостта на някой случаен безсмъртен, който може да реши да се отнася с мен като с домашно куче.
Елена му беше обещала, че никога няма да бъде под командването на „случаен безсмъртен“, че ще бъде под надзора на този от Седемте, който в момента командва Кулата.
Съвсем настрана от това, Рафаел беше умен: никога не би пропилял уменията на Вивек, като му възложи дребна задача.
Що се отнася до договора на Вивек – макар че можеше да му бъде позволена по-голяма гъвкавост заради приятелството му с Елена и уникалните обстоятелства, нейния колега ловец беше твърдо решен да завърши стогодишната си служба.
– Искам да си платя – беше ѝ казал той със скована челюст. – Що се отнася до мен, стогодишната служба е справедливо заплащане за постоянното лечение, което представлява вампиризма.
Това беше по-вярно в случая на Вивек, отколкото при другите, но всички вампири получаваха потенциал за хилядолетен живот, когато ставаха почти безсмъртни. Както не един ловец е отбелязвал на хленчещ вампир, който е нарушил договора си, няма смисъл да плачеш, след като вече си приел дара с отворени очи. Не е като да можеш да го върнеш.
– Опитвам се да си внушавам, че трябва да се радвам – отвърна Сара с пожълтял тон. – Защото докато има идиоти, ще има и гилдия, но честно казано, последната реколта от зайци сякаш няма нито един пълноценен мозък помежду си. – Тя си пое дъх. – По-добре да тръгвам. Имам доклади за яки.
Елена едва бе затворила, когато телефона ѝ отново иззвъня. Този път беше Марсия Блу, главния оперативен директор на „Кръв за безсмъртни“. Компанията беше започнала с едно малко кафене за кръв и сега беше процъфтяваща верига от три в целия град. А Елена беше официалния изпълнителен директор. Това я разсмиваше всеки път.
Ранзъм и Демарко го намираха за толкова смешно, че бяха отпечатали за нея черни гланцирани визитни картички с Елена Деверо, главен изпълнителен директор на Гилдията на ловните ангели отпред и силует на облечена в костюм, държаща арбалет жена ангел отзад.
Умни задници.
– Здравей, Марсия – каза тя. – Бизнесът ни все още стои ли?
Някогашният вампир отвърна с топъл, но ефикасен глас и те разговаряха по редица въпроси, включително плановете за разширяване.
– Излизам си от града – каза Елена, след като изслуша какво има да каже Марсия – но поговори с Джонас, да оправим финансите. – Джонас беше вампир и финансов мениджър на Елена. – Ще взема окончателно решение, след като ми даде всички цифри.
– О, разбира се. – Ентусиазмът на Марсия преливаше. – С Джонас се работи чудесно.
Очите на Елена се разшириха. Хм…
– Сега трябва да тръгвам, Марсия – каза тя, когато Рафаел излезе, за да се присъедини към нея, – но ще поговорим, когато се върна.
– Добре, разбира се. Лека нощ.
Елена затвори и прибра телефона си.
– Архангеле, мисля, че бизнес партньора ми и финансовия ми мениджър може да имат връзка помежду си.
– Зинга?
Обръщайки се, тя докосна с пръст гърдите му, усети как искрата се разпалва, а корема ѝ се нагрява.
– Зинг.
Рафаел затвори ръката си върху нейната.
– Това е отлично. Може би Марсия може да открадне Джонас напълно от ангела, на когото е верен, за да мога след това да го открадна от теб и Марсия.
– Хей, никакъв промишлен шпионаж, докато създавам конгломерата си. – Елена му хвърли най-добрата си гримаса, преди да се върне към въпроса. – Какво още искаше да ти каже Дмитрий?
Когато сърцераздирателното синьо на очите на Рафаел стана метално студено, тя разбра, че новините няма да са добри.
Назад към част 6 Напред към част 8
