Глава 28
Това е Люк
Гледа точно в мен – кафява коса, измачкана риза, дънки. Сърцето ми ме боли за него. То копнее за него. Иска да се изтръгне от гърдите ми и да се разпилее по тревата, за да стигне до него.
Той изглежда съсипан, докато ме гледа с отчаяние в сините си очи.
– Не искам това да свърши.
– Надявам се да не е така – казва Ранди, взема с пръсти една наденица и я захапва. – Дори първия ми брак продължи повече от двайсет и четири часа.
– Чакай – прошепва някой. – Това Люк ли е или Картър? – Мислех, че това е Картър.
Всички изглеждат толкова объркани, докато Люк прави крачка към мен.
Не мога да се движа. Не мога да дишам. Единственото, което мога да правя, е да стоя тук и да треперя, държейки мимозата си.
Красивите му сини очи – толкова пълни с мъка – ме привличат към тях. Притискат ме. Прикована съм към тях.
– Не искам да оставям това да се случи – казва той с твърд глас. – Не искам да остане само една нощ.
Тежестта на гърдите ми се вдига, когато виждам уязвимостта, честността, възможността.
– Вчерашният ден трябваше да е най-трудния, най-неутешителния и най-суровия в живота ми, но не беше. Беше най-добрия ден, който някога съм имал. Прекарах времето на живота си и то беше благодарение на теб.
Преглъщам трудно, докато го гледам. Всички ни гледат, но той не сваля очи от мен.
– Обичам да виждам огъня в очите ти, когато ме гледаш. Обичам страстта, която гори в теб. Обичам интензивността ти. Твоята енергия. Огнения ти дух. Обичам това, че си се изнесла сама и си започнала нов живот. Обичам това, че си започнала собствен бизнес без нищо и си го превърнала в успех. Обичам това, че ми надра задника на билярд. Обичам това, че се стремиш към всичко, което искаш, и не спираш, докато не го постигнеш. Без значение какво.
Той си поема дълбоко дъх, а очите му се впиват в моите.
– Ти ме вдъхновяваш, Зо-Талия. – Той се оглежда нервно. – Да правя същото. Искам. Искам да бъда този, когото ще избереш за семейството си. Искам да бъда този, когото ще избереш да обичаш.
Поемам си дълбоко въздух и с шок откривам, че плача.
– Какво ще кажете, капитане? Можете ли да ми простите? Мога ли да те изведа навън, след като се разведем?
На лицето му се чете чисто мъчение, докато чака отговора ми.
Всички ме гледат в очакване да кажа нещо. Каквото и да е.
Оставям пръста си да говори.
С усмивка на уста започвам да чукам чашата си с брачната халка на малкия си пръст.
Всички се присъединяват към мен, чукат чашите си с вилици и ножове, докато напрежението се изтръгва от Люк и на негово място се появява бавна любяща усмивка.
– Целуни я вече! – Крещи Картър.
Люк се втурва към мен, хваща лицето ми с топлите си гладки ръце и ме целува, сякаш няма да има утре.
Всички се радват, докато той ме обгръща с ръце и ме държи така, сякаш никога няма да ме пусне.
По-добре да не го прави.
Това е точното място, където ми е мястото.
Назад към част 28 Напред към част 30
