Глава 10
– Разбрах, че сте предприемач в областта на недвижимите имоти – разтърси ръката ми възрастния мъж. – В какъв вид недвижими имоти сте специализирани?
– О, знаеш ли – казвам с нервно свиване на рамене. – Всички видове. Къщи и сгради и… училища.
– Училища? – Казва той и кимва с интерес, докато очите му се свиват върху мен. – Интересно. Мислех, че училищата се развиват изключително от държавата.
– Училища за… кучета.
Глупости.
Той ме погледна усмихвайки се, а после продължи да поздравява Франк.
– Ако се интересуваш от недвижими имоти – казва Франк, като се навежда, докато стиска ръката му – братовчед ми има парцел в един парк за ремаркета за продажба. Малко е скъп – седемнайсет хиляди, но е на пешеходно разстояние от езерото Мъдскипър. Там има пъстърва с големината на новородено бебе.
Това е мъчение.
юСигурно си стискаме ръцете от около два часа насам. Поглеждам часовника и – единадесет минути?!
Никога няма да успея. Поне на Люк също му е зле.
– Толкова неуважително от страна на брат ти, че не се появи – казва един мъж, докато стиска ръката на Люк. – Няма извинение.
– Сигурен съм, че е имал основателна причина – казва Люк, докато по слепоочието му се стича малка капчица пот. – Брат ми е почтен човек.
– Брат ти е задник.
Люк въздъхна, когато мъжа продължи, стисна ръката ми, а после и тази на Франк.
– Изглежда, че не съм единствената, която е неподатлива на чара ти – прошепвам.
Той ми се усмихва.
– Мислиш, че имам чар?
– Какво? Не, не това казах!
Той се смее, докато подава следващата ръка.
– Зо-Талия, това е леля ми Джанет. Майка на братовчед ми Оуен и сестра на баща ми.
Толкова съм объркана с всички имена, но разпознах високата дама.
Тя е тази с късата коса, която пишеше съобщения по време на церемонията. Дори сега е извадила телефона си.
– Приятно ми е да се запознаем – казвам, като протягам ръка.
Тъкмо се кани да я разтърси, но телефона ѝ звъни. Тя вдига показалеца си нагоре, докато отговаря, а след това си тръгва, крещейки нещо за логистиката в Хонконг.
– Тя управлява фармацевтична компания – прошепва Люк. – Тя е малко работохолик.
В постоянния поток от гости се промъкват няколко политици, а след това и някои от приятелите на Картър от колежа. Забавно е да гледаш как Люк се преструва, че знае за какво говорят.
– Булдогите са на върха тази година – казва един човек с тръпчинка на брадичката и прекалено много гел в косата. – Хоукинс е на петдесетобой, а Мадокс – на петстобой. Купата тази година е наша и ще я вземем!
– Напълно – казва Люк и изглежда замаян.
– Ще бъдеш ли в Razzi’s за Нова година? – Пита друг мъж с още повече гел в косата. – Доведи си момичето. Аз ще донеса Йегермайстер!
– Ще бъдем там – казвам с усмивка, хващам ръката на Люк и я стискам.
Те се движат и Люк ме поглежда, когато го пускам.
– Не те мислих за тип „Йегермайстер“.
– Има много неща, които не знаеш за мен. Обичам Йегермайстер – това е настолна игра, нали? – И съм много забавен.
– Не исках да го кажа така…
– Подай ръка, Картър.
Той се обръща и стиска ръката на няколко сивокоси политици, които вероятно би трябвало да познавам, но не познавам.
Няколко минути по-късно някой пита Люк за новата кола на Картър и става ясно, че той няма представа каква е тя. Трябва да сдържа смеха си, когато човека пита „колко е бърза?“, а Люк отговаря „супер бърза“.
– Гладко – прошепвам му, след като приятеля подава ръка на Елинор.
Уолтър разговаря с някого за извънредно дълго време и линията се задържа. Това е приятна почивка, но няма да продължи дълго.
– Кой е този човек? – Прошепвам на Люк.
Уолтър го задява доста силно, докато Кейтлин прави комплимент на перлите на съпругата му.
– Този човек веднъж запали бензиностанция с цигара – прошепва Люк. – А сега е губернатор на Тексас.
Поглеждам към дългата опашка от чакащи и забелязвам възрастен мъж, който ми изглежда много познат. Той е прегърбен в инвалидна количка, а краката му са покрити с одеяло.
– Кой е този старец?
Люк се смее, когато го вижда.
– Прадядо ми. На деветдесет и три години. Той е известен. Може би дори по-известен от баща ми.
– Актьор?
Люк поклаща глава.
– По-добро.
Той се обръща, докато изважда телефона си, скривайки го. Гледам го как отваря приложението YouTube и изтегля видеоклип отпреди три години.
– Виждала съм го!
– Ти и още половин милиард души. Виж това. Шестстотин тридесет и девет милиона гледания.
– Уау – прошепвам, когато видеото започва. Това е дансинга на една сватба и той се поклаща в инвалидната си количка на Billie Jean от Майкъл Джексън. Изведнъж се изправя, прави завъртане, губи равновесие и след това излита, като се приземява с главата напред в сватбената торта. Видеото приключва, след като някой изважда главата му от тортата. Той е покрит с нея.
Люк ме поглежда с усмивка. Опитвам се да не се смея. Горкият старец. Но е някак смешно. Той имаше замръзнали вежди. И двамата се кикотим като непослушни ученици, когато идва учителя.
– Сложи телефона настрана – изпъшка Елинор, като се промъкна покрай Франк, за да застане до мен.
Люк го накара да изчезне много бързо, докато вдигах роклята си. – Засани сериозно – казва му тя. Лицето ѝ се смекчава, когато ме поглежда.
– Не мога да си представя какво мислиш за семейството ми.
– Всички са толкова мили – отговарям с усмивка.
Гледа ме с безизразно изражение, сякаш детектора ѝ за глупости е изключен. – Денят беше малко странен – признавам.
– Можеш да повториш това. Как се запознахте с Люк?
– Как се запознахме? – О, копелета. Бях готова да измисля лъжи за това, че съм Талия, но не и за това, че съм приятелка на Люк. Умът ми се надпреварва да се опитва да измисли нещо. Къде се случват романтичните случки? – На… карнавала.
По дяволите.
– На карнавала? – Казва тя и ме поглежда с наведена глава.
Защо избрах точно карнавала? Може би това щеше да е добър избор, ако живеехме в романтична комедия от 20-те години на миналия век. Има ли изобщо карнавали в днешно време?
Преглъщам трудно.
– Да – казвам и хващам ръката на Люк. – На влакче в увеселителен парк. И двамата бяхме сами и седнахме заедно.
– Люк, защо беше сам на карнавала? – Пита тя.
– Бях с една приятелка и на нея и прилоша.
– И я остави сама да се возиш на влакче в увеселителен парк? – Пита с невпечатлен поглед Елинор. – Очарователно.
– Знам, нали? – Казвам и поклащам глава. – Това му казах.
Люк смачква пръстите ми.
– А защо бяхте сама, скъпа? – Мисля колкото се може по-бързо, но мозъка ми винаги се обърква, когато съм поставен на такова място. – Аз… работех там.
– Вие сте каруцар?
Люк се ухилва, докато Елинор ме гледа в очакване.
Усещам как лицето ми се зачервява. Кожата ми изтръпва, когато се появяват капчици пот.
Какво, по дяволите, си мислех? Аз работя там?! Опитваш се да изглеждаш стилно, а не като червенокоса каруцарка!
– Работих там… но вече не работя.
– Защо не?
– Да, Зоуи – добавя Люк. – Защо не?
– Клоуните… хм, загинаха… в… самолетна катастрофа. Всички бяхме толкова тъжни и не можехме да продължим, затова разпуснахме целия карнавал.
Тишина.
Принуждавам се да погледна Елинор. Тя ме гледа скептично. Взирам се в нея, без да вярвам, че наистина съм изрекла това.
– Разбирам – казва Елинор и ме гледа с присвити очи. – Самолет, пълен с клоуни, се разбива. Това е трагично. Сигурно е било в новините, такава история.
– Да – казвам и преглъщам трудно.
– Значи мога просто да го потърся в Гугъл и да намеря статията?
Чувствам как очите ми се разширяват, докато се гледаме една друга.
– Вероятно. Макар че в наши дни Google е толкова ненадежден. Не е това, което беше преди.
Клоуни? Самолетна катастрофа? О, Боже… Защо, по дяволите, казах това? Казах им, че това ще се случи! Не съм добра в лъжите. Какъв провал.
Линията отново се движи и принудителната ми усмивка се връща, когато една след друга потните длани се впиват в моята.
– Поздравления – казват всички. – Каква прекрасна церемония.
Нито един от тях не споменава факта, че се свлякох по стълбите, което отчитам като победа.
Не след дълго на опашката застава друг високопоставен гост.
Уолтър го прегръща силно.
Не! По дяволите! Не я оставяй да ми говори отново…
– Държавният секретар – прошепва ми Елинор. – Приятел на семейството. Също така пълен и абсолютен глупак.
Поглеждам я шокирано.
– Непрекъснато лъже – продължава тя, като го поглежда. – Веднъж се опита да ме измами, но аз съм човешки детектор на лъжата. Не бива да ме лъжеш.
– Ще го имам предвид – казвам с преглъщане.
– Добре. Имай го предвид, ако искаш да останеш привързан към внука ми. Освен ако, разбира се, не планираш да избягаш със следващия карнавал, който дойде в града. Секретар Евънс! Мина твърде много време!
Държавният секретар се усмихва на мен и Люк, преди да целуне Елинор по бузите.
– Елинор – казва той топло. – Кога ще обядваш с мен?
Те разговарят като стари приятели, докато аз се навеждам към Люк.
– Баба ти ме смята за лъжкиня!
– Това е изненадващо – казва той с равен глас. – Историята ти на карнавална особа беше толкова правдоподобна.
– Затвори уста. Замълчи.
– Защо не каза буквално нищо друго?
– Казах ти, че не умея да лъжа! – Прошепвам му и му крещя. – Мразя това!
– Просто бъди хладнокръвна – прошепва той. – Бъди отпусната. Дръж се естествено.
– Опитвам се!
Уф. Това е най-лошото.
Едър внушителен мъж с големи гъсти мустаци и подходящи вежди подава ръка на Люк.
– Поздравления, Картър Уитфийлд – казва той със силен акцент, който не мога да определя. – Аз съм Февзи Каракаш, посланика на Турция.
Ебаси.
– Приятно ми е да се запознаем, посланико – казва Люк и ме поглежда отстрани. – Радваме се, че сте тук, и се надявам сватбата да ви хареса.
Тялото ми изстива от ужас, когато мъжа се обръща към мен.
– Birliğiniz güçlü olsun(Нека вашето единство бъде силно)! – Изрича той с вдигнати ръце.
Очите ми са отворени толкова широко, че усещам как изсъхват.
Просто бъди спокойна. Бъди отпусната. Дръжте се естествено.
– О, да – казвам аз с трескаво кимване. – Беше прекрасна церемония и съм толкова щастлива, че можехте да бъдете тук с нас.
Големите му гъсти вежди се спускат надолу и се мръщят.
– Amerika’da yaşarken ana dilinizi mi unuttunuz(Забравили ли сте родния си език, докато живеете в Америка?)?
Гледаме се един друг за един дълъг и неприятен момент, докато си представям как света се отваря и ме поглъща в блажен мрак, за да не го видя никога повече.
– Точно така. Добре. Насладете се на вечерята си. Барът е отворен.
Той поглежда към мъжа вляво и се намръщва.
– Vatanından utanıyor. Kendi dilini konuşmaktan utanıyor.(Срамува се от родината си. Срамува се да говори собствения си език.) – Гласът му е достатъчно силен, че всеки в стаята може да го чуе.
Какво се случва? Какво казва той?
Той става все по-развълнуван, а големите му космати ръце жестикулират бясно, докато изрича поредния низ от тежки думи, които не разбирам.
В този момент Люк нахлува и ме спасява. По най-неудобния начин.
Той ме хваща за носа и отмята главата ми назад.
– Кръвотечение от носа! – Крещи той. – Внимавай роклята! Дръпнете се от пътя, моля!
Взирам се в тавана, носа ми е в ръката му, докато той ме води далеч от всички и по няколко криволичещи коридора.
Завиваме зад един ъгъл, а после зад друг, на сигурно място от любопитни погледи.
– Къде ме водиш? – Питам с гласа на жабока Кърмит.
Отблъсквам ръката му, когато той се засмива.
– Тук – казва той, отваря една стъклена врата и се вмъква вътре.
Предпочитам да съм навсякъде, а не на тази опашка за прием – дори насаме с Люк – затова го последвам.
Назад към част 10 Напред към част 12
