Питър В. Брет – Ядрото ЧАСТ 29

Глава 28
ПРИКАЗКАТА НА АРЕЙН
334 СЗ

Артър и Дарси застанаха зад Лийша, докато тя инспектираше подготовката в гробището на ядроните.
– Доклад.
– Палатките за триаж са заредени и готови. – Дарси махна с ръка към белите павилиони, изпълващи стария градски площад. – Хирургиите в хоспитала и академията са в готовност.
Лийша кимна. Беше заменила роклите, които предпочиташе като графиня, за синята рокля и престилката с тежки джобове, които ѝ бяха служили толкова години като Билкарка. Днес нямаше да има чаена политика. Само скалпели, игли и кръв до лактите.
– Вагоните със снабдяване са готови с храна, вода, сапун и дрехи – каза Артър. – Временните тоалетни са монтирани.
– Искам екипите да дезинфекцират и да подменят кофите редовно – каза Лийша. – Не можем да имаме…
Артър я погледна с нос и тя се отдалечи. Той вече знаеше. Разбира се, че знаеше.
– Резачите… – започна Лийша.
Отново погледът.
– Вече работят, разчистват земята за селището.
Лийша си пое дъх.
– Струва ми се, че едва вчера нямахме представа как да се справим с хилядите бежанци, които се изсипваха в Хралупата.
– Практиката прави нещата съвършени – каза Дарси.
– Само че… – започна Артър.
Лийша и Дарси го погледнаха.
– Да?
– Опасявам се, че може да не са хиляди – каза Артър. – Вестоносците съобщават за значително по-малко.
– Невъзможно – каза Лийша. – В доклада на Гамон се казва, че градът не е изгубен.
Артър кимна.
– Наистина.
Болката в главата на Лийша се усили.
– Форт Анжие е бил дом на повече от четиридесет хиляди души. В околните селища живееха още половината от тях.
– Поне – съгласи се Артър. – Но според сведенията групата, водена от ланците на Гамон, наброява стотици. Трябва да се подготвим за най-лошото.
Лийша погледна към хората си, които бързаха насам-натам из Гробището и се готвеха да окажат помощ на безкрайния поток от оцелели.
– Мислех, че сме.
Дарси сложи ръка на раменете ѝ.
– Този път не бяха красианците, Лиш. Демоните имат милост към онези, които излизат с вдигнати ръце.
Лийша сложи ръка на устата си и всичко, което можеше да направи, беше да възпре сълзите. Толкова много смърт.
Скоро след това Гамон и неговите кухи копия – изпочупени и окървавени, броят им намаля – нахлуха на площада. Зад тях керванът от бежанци се простираше по пътя и се губеше от погледа, охраняван от шепа дървени войници и планински копия, повечето от които бяха с кървави превръзки.
Самият Гамон беше с примка на ръката, а когато свали предпазния си шлем, главата му беше увита в кървав плат, пожълтял от потта.
Уонда и Кендал го заобикаляха, изглеждайки също толкова мръсни, но не и по-зле. И тримата бяха с каменни лица.
– Те са се вгледали в бездната на Ний – каза Фава.
Тримата ескортираха това, което някога е било голяма карета. Сега колелата ѝ бяха разхвърляни, а една от вратите беше заменена с прикована дъска, изрисувана с надписи. Прегърбеният шофьор спря. Един също толкова измършавял лакей падна на земята и постави стълба.
– Нощи – каза Лийша. До този момент не ѝ беше хрумвало, че самият херцог Петър ще е сред бежанците. Технически Хралупата все още беше негово владение. Можеше ли той да си го присвои изпод краката на Лийша? Дали хралуптяните щяха да му позволят?
Тя си представи реакцията на Гаред и знаеше, че това никога няма да се случи. Ако Анжие беше паднал, то Хралупата беше свободна, независимо какво мислеше семейство Райнбек.
Но херцог Петър не излезе от каретата, нито пък херцогиня Лорейн. Само малкият син на министър Янсон – Паул. Момчето скочи долу и приготви стълбата, изкачи се обратно, за да помогне на херцогинята Майка, чиито очи бяха потънали и кухи.

***

– Те дори не си направиха труда да атакуват стените. – Ръката на Арейн трепереше, докато стискаше чашата и чинийката си. Лийша беше сложила лека успокоителна билка заедно с листата. – Дойдоха нагоре през дъсчената пътека. Направиха тунел точно под носа ни.
– Петър? – Попиа Лийша. – Лорейн?
– Мъртъви. Погледът на Арейн беше отдалечен. – Всички са мъртви.
Тя отпи от чая си, после се намръщи и деликатно го изплю обратно в чашата.
– Наркотици в чая ми? Ти наистина си отрочето на Бруна.
– Вкусваш ли половин листо небесно цвете през целия този мед? – Попита Лийша.
Арейн погледна надолу с носа си.
– Фактът, че Лийша Пейпър сервира чай, вече подправен с мед, беше достатъчно доказателство.
– Изпий го – каза Лийша. – Преминала си през изпитание. Той ще ти помогне да се отпуснеш, докато разказваш историята си. След това ще се наспиш добре и ще бъдеш по-добра за това.
– Благодаря ти, но не. – Арейн погледна към Паул. – Донеси нова чаша. Направи я сам.
– Да, мамо. – Момчето се пресегна да вземе чая ѝ, но Лийша го замрази с вдигнат пръст.
– Пий. – Лийша срещна стоманения поглед на Арейн. – Заповед на Билкарка.
– Пфагх! – Арейн прекъсна погледа и изпи чая, но победата беше обезпокоителна. Жената, която Лийша познаваше, не се предаваше толкова лесно. Тя изчака чашата да се изпразни, преди да сигнализира на Уонда, която отвори вратата, за да допусне Фава.
– Какво е това?! – Арейн приличаше на съскаща котка.
– Дама’тинг Фава е високопоставеният красиански посланик в Хралупата – каза Лийша. – Това, че тя е тук, ще ми спести необходимостта да разказвам историята отново. Всички сме на една и съща страна в този случай.
– Така е, както казва дъщерята на Ърни – съгласи се Фава. – Каквито и… разногласия да имат нашите хора през деня, те са нищо пред лицето на Шарак Ка. Красия ще предложи сигурна подкрепа на твоя народ и ще предостави копията си за твоето отмъщение, ако има такова.
– Имах четирима сина, Дама’тинг – каза Арейн. – Единият беше убит от ядрон, а другите трима – от красийци. Ако искаш да дадеш копия за моето отмъщение, можеш да започнеш, като ги обърнеш срещу себе си.
Тя се обърна към Лийша.
– Няма да издавам държавни тайни…
Лийша удари подлакътника на стола си, както беше виждала Бруна да прави толкова много пъти, когато на жената ѝ беше омръзнало да търпи глупости. Ръката я заболя повече от очакваното, но пукотът, който отекна в стаята, си струваше убождането, прекъсвайки думите на херцогиня Майка.
– Анжиер е изгубен – каза Лийша. – Няма държава, която да защитава. Ако ядроните се движат към изтребване на човечеството, не можем да си позволим да продължаваме да се борим помежду си.
Арейн изпусна дъх през ноздрите си, но дали от обикновения разум, или от небесния цвят, тя се изпусна и не протестира, когато Фава се премести на дивана срещу нея. Ако не друго, тя изглеждаше по-спокойна, по-самотна, когато в стаята имаше враг.
– Отначало мислехме, че могат да бъдат овладени – каза Арейн. – Планинските копия обкръжиха пробива, но се появиха каменни демони и огнестрелните оръжия нямаха ефект. Скалните копия ги разбиха и обезопасиха пробива.
– Тогава започнаха да се случват нещата.
Лийша усети как през нея преминава студ.
– Какво започна да се случва?
– Бунт – каза Арейн. – Работниците на портите нападнаха стражите и отвориха портите. Селските бригади с оръжия се събраха, а след това се обърнаха срещу войниците. Отначало изглеждаше, че селяните са се разбунтували…
– Но не бяха – каза Лийша. – Вътре в градските стени имало демони на разума.
Арейн кимна.
– Една рота дървени ланцери покосяваше демоните с дузина по тесните улички, докато капитанът им не свали шлема си, за да избърше потта от челото си. Беше убил и двамата си лейтенанти, преди собствените му хора да го повалят. Те се мъчеха да го притиснат, когато се зададе глутница дървесни демони.
Арейн почука с нокът по чашата си и Тариса веднага я напълни.
– Подобни доклади продължаваха през цялата нощ. Повечето от градските убежища останаха непокътнати, сякаш хората не бяха истинската цел на демоните.
– Дворецът – предположи Лийша.
– Стените ни бяха дебели, подсилени с магия, отгоре и отдолу – каза Арейн. – Този път нямаше тунели. Дойдоха по пътя на Вестоносеца с жътви от полски демони и копита от дървесни демони, но беше почти на разсъмване и бяхме сигурни, че ще издържим до изгрев слънце.
– Всички дървесни демони носеха малки камъни. – Херцогинята разтвори ръце, не по-големи от пъпеш. – Но те хвърляха точно като ножовете на жонгльор. Не за да разбият стената…
– За да засегнат защитите – каза Лийша.
– Всеки страж в двореца носеше шлем с умствена защита – каза Арейн. – Както и кралските особи и повечето от слугите, но това нямаше значение. Една камериерка с нож уби трима дървени войници и стражите дойдоха да ни отведат в дворцовата стража. По пътя видях как едно момче от кухнята с точилка щурмува охраняваното стълбище. Момчето не можеше да е на повече от осем години, но се движеше като дама, танцуваше около ударите на стражите и между краката им, оставяйки след себе си следа от осакатени мъже.
– Дотогава вече бяхме разбрали нещата, начертавайки защити по челата на всеки, когото срещнехме. Крепостта беше обезопасена, а Петър, Лорейн и аз бяхме настанени в стая с дебели стени, която можеше да се отвори само отвътре. Стражите ни подаваха доклади през процеп във вратата.
Арейн си пое дълбоко дъх.
– Петър беснееше и си дърпаше косата, когато изведнъж просто… се успокои. Приех мига на спокойствие като благословия, но когато вдигнах поглед, той не носеше короната си. Отиде до Лорейн, сякаш се разхождаше из градината, после извади нож и се опита да й пререже гърлото.
Лийша не можа да се сдържи да не си поеме ужасен дъх.
– Тя се поряза дълбоко, но хвана ръката му – каза Арейн. – Лорейн превъзхождаше Петър с повече от малко и те се бореха. И докато го правеха, Петър, моето благочестиво момче, започна да говори… най-ужасни неща.
– Какви неща? – Попита Лийша.
– Ще отрежа собствения си член, преди да го пъхна отново в твоята рангова дупка – гласът на Арейн беше дълбок дрезгав – или ще видя как онова гнило яйце, което расте в корема ти, сяда на трона.
– И тогава – въздъхна Арейн – той я ритна в корема и продължи да я рита, докато тя не започна да кашля кръв. Замахнах с бастуна си към него, но той го хвана в свободната си ръка и ме ритна в бедрото. Докато се съвзема, той вече беше прерязал гърлото ѝ и се обърна към мен, като все още държеше ножа.
Гласът на Арейн отново се превърна в дрезгав шепот.
– Защо трябва да спирам дотук, майко? Отървал съм се от жената, която Юкор изпрати да ме тормози, но не и от тази, която го е правила през целия ми живот.
– Нощи – прошепна Лийша. – Как успя да избягаш?
– Научих един-два трика на билкарките през времето си, момиче – каза Арейн. – Ослепителен прах в куха гривна. Дадох му цялата доза. Паул го спъна на пода, докато се задушаваше, и ми помогна да се отскубна. На вратата хвърлих последен поглед и видях как синът ми забива ножа в собственото си гърло.
– Еверам ни закриля – прошепна Фава.
– Всички стражи в залата бяха мъртви, но нямаше и следа от ядрони – каза Арейн. – Шлемове бяха разхвърляни по пода. Убивали са се един друг.
Арейн допи чая си, очите ѝ бяха отдалечени.
– Предполагам, че демонът на разума не ме е сметнал за достатъчно опасна, за да ме убие.
– Грешка, за която алагайският принц ще съжалява – каза Фава.
– Съмнявам се в това – каза Арейн. – Използвахме един таен проход, за да се върнем в женското крило, където останаха шепа от моите домашни пазачи. Във всяка зала се водеха боеве и бяхме принудени да избягаме през тунелите на публичния дом навън в града.
– Настъпи зората, която прогони демоните обратно към Ядрото, но останалите стражи в двореца затвориха портите, блокирайки ни. Когато поисках да вляза, те изпратиха планински копия, които стреляха по нас.
– Дори през деня? – Лийша зяпна.
– Не след дълго научихме, че и стражите на портите са компрометирани – каза Арейн. – Те затвориха портите и счупиха лебедките, като казаха, че това е единственият начин да не допуснат демоните, без значение, че това ни държи вътре.
– Това не бяха всички пазачи – каза Арейн. – Но засегнатите не показаха никакви признаци. Ходеха на слънчева светлина и слагаха шлемове със защити на съзнанието, грижеха се за себе си и за оръжията си, държаха се нормално във всяко отношение – докато някой не се опита да си тръгне. Заповед на херцога – казваха те, препречвайки пътя, сякаш това беше рутинна работа, без да чуват аргументи, че Негова милост си е отишъл. Едва когато един вестоносец се опита да се покатери по стената и планинските копия го простреляха в гърба, разбрахме колко голяма е опасността. Опитахме се да щурмуваме портите, но те се барикадираха вътре, като окомплектоваха стената с планински копия.
– В капан, като алагаи в Лабиринта – каза Фава.
– Направихме каквото можахме – каза Арейн. – Дотогава всички в града имаха изрисувани на челата си защити на съзнанието и използвахме гръмоотводи, за да срутим тунелите, които ядроните използваха за влизане, но изглежда нямаше значение. Дворцовите стражи дръпнаха всички завеси, боядисаха прозорците в черно и ние разбрахме. Демоните нямаха нужда да се връщат в града. Те никога не са си тръгвали истински.
– На следващата нощ демоните започнаха да издълбават бордюра около двореца в прага и все повече хора започнаха да се обръщат срещу събратята си. Няколко селяни тук и там – достатъчно, за да накарат всички да погледнат кръстосано на съседите си – и броят на стражите по вътрешните и външните стени нарасна.
– Не разбирам какво печелят от това алагаите – каза Фава.
– Те ни откъсват от съюзниците ни – каза Лийша. – Те спират помощта от Мливъри.
– Аз не съм глупакчка – каза Фава. – Но милосърдието и сдържаността не са пътищата на алагаите. Какъв е смисълът да превземеш града и да оставиш хората живи?
– Защото не искат да унищожат града – каза Лийша. – Искат да имат резерв.
Нито една от жените нямаше отговор на това и това беше добре. Лийша нямаше причина да мисли, че Иневера е привлякла Фава в съветите си относно рояка, а колкото по-малко хора знаеха какво правят Арлен и Джардир, толкова по-добре.
– Как се измъкнахте? – Попита Лийша.
– Паул. – Арейн потупа момчето по ръката. – Той познава всички кралски проходи и имаше… контакти в града, които успяха да ни прекарат контрабандно през стражите на стената.
Лийша погледна момчето, което сякаш се сви от нейния поглед.
– Ако измъкнеш херцогинята, можеш ли да вкараш хората обратно?
– Може би шепа – каза Паул. – Но не е голяма сила.
– Вътре? – Попита Арейн. – Ти луда ли си?
– Няма да оставя хиляди хора на милостта на един демон на ума – каза Лийша. – Ако искаме да имаме някаква надежда да ги спасим, ще трябва да пробием преди следващото новолуние.
Арейн се отпусна на стола си, а билката и изтощението най-накрая се проявиха.
– Може би. Сега борбата е твоя. Линията на Райнбек е прекратена.
– Глупости – каза Лийша. – Херцогинята майка все още е жива.
– Древна и без наследници – каза Арейн.
– По моя преценка ти си още млада – каза Фава. – Ще изоставиш ли народа си, за да чакаш самотният път да се отвори за теб?
Арейн погледна дама’тинга, но борбата беше изчезнала от нея. Изглеждаше съкрушена и с всеки изминал ден на нейната възраст.
– Въпрос, който е най-добре да оставим, докато не се събудиш. – Лийша звънна и Мелни влезе, изгонената млада херцогиня все още облечена в простата си престилка и рокля на домакиня. Очите на Фава я пронизаха, забелязаха облеклото на слугинята и я отстраниха.
– Това е Мелни, една от чирачките на Билкарка – каза Лийша. – Тя ще служи като прислужница на вашата госпожа. В корема ѝ расте силно, здраво момче, но до раждането на бебето остават още месеци. Ще откриете, че е трудолюбива.
Очите на Арейн не разкриха нищо, когато снаха ѝ отиде при нея. Паул помогна на старицата да се изправи на крака и двамата ѝ подадоха ръце по пътя към вратата.
Арейн се обърна, за да погледне за последен път Лийша, а в очите ѝ имаше сълзи.
– Благодаря ви, графиньо.

Назад към част 28                                                                  Напред към част 30

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *