Питър В. Брет – Ядрото ЧАСТ 32

Глава 31
ГОРАТА НА ХАРДЕН
334 СЗ

– Последната пътна станция падна – обяви майка Джоуни.
Последната,помисли си Рейджън. Формулировката предполагаше, че другите са паднали и новината се пази от съда. От завръщането на Рейджън на юг нямаше никакви новини. Всеки пратеник, пътуващ в района на изгубените станции, не бе чуван повече.
Съдебната зала се изпълни с глъчката на частни дискусии, но когато никой не се изказа, Рейджън направи крачка напред и се поклони. Юкор въздъхна, но махна с ръка.
– Говори.
– Негова милост признава Неоконт от Утро. – Джоуни удари жезъла си и разговорите замлъкнаха.
– Имаше ли оцелели? – Попита Рейджън.
– Няма. – Устата на Юкор беше в твърда линия. Пътните станции бяха спомогнали за пълното разширяване на обхвата му под Разделението. Анжие беше негов само по име, а красийците отстъпваха пред огнестрелните му оръжия. Мечтата да стане крал на Теса, която беше толкова близо до осъществяване, се изплъзваше.
Рейджън внимателно подбра следващите си думи.
– Ваша милост, може би е време да помислим за евакуация на Харденската гора.
– Нелепо. – Граф Браян излезе на пътеката до Рейджън. – След като пътят на юг е затворен, гората Харденс е най-големият производител на храна в Мливъри, а реколтата им едва е поникнала. Искате просто да я предадем?
– Нима реколтата е по-важна от живота на хората? – Рейджън знаеше, че за мнозина в двора, които имаха инвестиции в горичката, отговорът беше „да“, но както подозираше, никой не се осмеляваше да изкаже такава студена мисъл. – До новолунието остават само няколко дни. Ако дотогава ядроните трябва да се притиснат до стените на града, те няма да оставят горичката да се изправи. Трябва да се евакуира.
– Глупости – каза Браян. – Гората е преживял хиляди новолуния. Защитите са силни.
– Не са толкова силни, колкото пътните станции на Негова милост – каза Рейджън. – Планинските копия нямаха със себе си жени и деца, нямаха посеви, които да защитават, но въпреки това паднаха. Каква надежда имат в Гората?
Браян попита.
– И кой ще ги приеме? В Гората живеят повече от петстотин души, Неоконт. Ще напълниш ли с тях Утринния окръг?
Треша скръсти ръце и Рейджън знаеше, че е над правомощията му да дава такива обещания, но Елиса пристъпи напред и я пощипна.
Графиня Треша погледна дъщеря си за миг, после хвърли също толкова мрачен поглед към стаята.
– Ако другите графства са твърде алчни, за да поемат своя дял, Утринното графство ще се погрижи това да стане, а Създателят нека отсъди.
– Графиня Утро е щедра – каза Юкор. – Но това е преждевременно. Графът на Златото е прав. Не можем да се откажем от горичката без борба.
Браян скръсти доволно ръце, а Рейджън стисна зъби.
– Ваша милост, думите на граф Браян изглежда имат смисъл, но не мисля, че някой, който не е бил свидетел на това, може да оцени колко опасни стават ядроните при новолуние.
– Съгласен съм. – Юкор удари гривната си в металното рамо на трона си, като разнесе звън из стаята. – Неоконтът на Утрото ще ръководи защитата на Харденската горичка.
Рейджън погледна от Юкор към Браян, когато усети как челюстите на капана се затварят. Това беше техният план през цялото време, а той се беше впуснал в него.
– Аз не съм войник, ваша милост.
– Ти си Неоконт от Утрото – каза майка Джоуни. – Заклел си се да вдигнеш копието си, когато тронът те призове.
– Може би неоконт обмисля да изпрати вместо себе си престарялата си тъща – каза Браян и в двора се чу смях.
Рейджън се поклони твърдо.
– Колко планински копия ще командвам?
– Можеш да имаш двеста – каза Юкор.
– Ваша милост… – Рейджън започна.
– Навийте собствените си графове, ако ви трябват повече – каза Юкор. – Или още по-добре – самите хора от Горичката.
– Наистина – каза Браян. – Сплотете селяните, както осиновеният ви син направи с анжийците. Говори се, че той защитил Хралупата с по-малко от сто души.
Рейджън си пое дълбоко дъх, благодарен, че Йон не беше там, за да го чуе.
– Както Ваша милост заповядва.

***

Йон чакаше до каретата им, когато излизаха от двореца на херцога.
– Идвам с теб – каза Елиса в момента, в който каретата се отдалечи.
– Ядрото, ти ще си останеш вкъщи – каза Рейджън.
– Имаш нужда от мен – каза Елиса.
– Къде отиваш? – Попита Йон.
Рейджън го игнорира, като не откъсваше поглед от Елиса.
– Мливъри се нуждае повече от теб. Това е само началото. Демоните ще обсадят града. Някой трябва да остане тук и да се подготви.
– Ай! – Извика Йон. – Някой иска ли да каже на останалите какво става?!
– Всички пътни станции са унищожени – каза Елиса. – До новолунието остават три дни, а Юкор е изпратил Рейджън да задържи Харденската горичка.
– Да задържи? – Попита Йон. – Няма как да задържиш място като това на новолуние. Трябва да изведем тези хора.
Елиса погледна Рейджън.
– Недей да умираш там.
Рейджън си пое дъх.
– Какво искаш да ти кажа, Лиса? Аз не съм Създателят. Някой ден нещо ще ме убие. Или теб. Това не може да ни попречи да се опитаме да живеем правилно. Горичката се нуждае от мен точно сега, а окръг Утро се нуждае от теб. Законът казва, че можем да свикаме милиция. Йон и неговите резачи могат да останат и да тренират…
– Нощи – прекъсна го Йон. – Не ти позволявам да отидеш в гората без нас.
– Това не е твоя битка, Йон – каза Рейджън.
– Да – каза Йон. – Борбата е на всички. Самият Избавител го каза. Не ме интересува дали ще се слезнеш до самото Ядро. Докато аз съм наблизо, ще го направиш с хралуптяните зад гърба си.
Рейджън искаше да спори още, но знаеше, че няма да успее да разколебае човека, а и не можеше да отрече, че се чувства по-сигурен, знаейки, че Йон Грей ще бъде на негова страна, когато започне битката.
– Това няма да е достатъчно – каза Елиса. – Не можеш да задържиш Харденската горичка с двеста планински копия и по-малко от двайсет секачи.
– Вече повиках подкрепления – каза Рейджън, когато каретата спря в двора на имението им.
Майсторът на гилдията Малкъм беше притиснат в доспехите, които не беше обличал от двайсет години, и стоеше начело на петдесет вестоносци и още стотина караванни стражи. Всички носеха излъскани доспехи и носеха дълги копия от бронирана стомана.
Дерек стоеше заедно с десетина стражи. Свикнали повече с тихата работилница, отколкото с открития път и голата нощ, те носеха копия тромаво, но Рейджън знаеше, че приносът им към защитата ще бъде по-голям от този на воините, ако си свършат добре работата.
Лейтенант Ворон чакаше заедно със сержант Геймс.
– Сигурен ли си, че си готов за това, човече? – Попита Рейджън. – Едва се върна жив.
– Живи сме благодарение на теб – каза Ворон. – Юкор призова за доброволци сред планинските копия. Всеки мъж, когото си върнал, идва с нас.
Тези мъже, с които Рейджън бе говорил по време на съдебната ваканция, очакваше се.
Не беше очаквал Кийрън.
Но вестоносецът беше там, в двора, заобиколен от възел чираци, които се бореха със сложните прогресии на музиката на Полухват. Рейджън отиде при него, а Кийрън прекрати свиренето.
– Нямаме много време за репетиции, майсторе.
– Юкор ще те уволни, ако научи…
– Подадох си оставката – каза Кийрън. – Идвам с теб.
Рейджън усети как в гърлото му се образува буца. Преди по-малко от месец той презираше този човек. Сега… Той погледна към чираците. В очите на неколцина от тях се четеше страх.
– Готови ли са?
– Не мога да кажа с честна дума, че сме готови – каза жонгльора. – Жена ми мисли, че съм луд. Но вече петнайсет години си приписвам заслугите за делата на Арлен Бейлс. Вечерта накарах чираците си да го пребият за това, че се осмели да каже истината за него пред тълпата. – Няколко от чираците погледнаха в краката си при тези думи, но не ги отрекоха.
– Видях това, което ти видя на пътя – каза Кийрън. – Демоните идват. Започнахме това заедно, когато доведохме Арлен Бейлс тук от Потока на Тибит. Добрата история изисква и да я завършим заедно.
– Нищо не свършва – каза Елиса. – Ако смятате, че не можете да издържите след първата нощ на новолунието, изведете тези хора оттам и ги довете в Мливъри. Не ме интересува дали ще ни изядат къщата и храната.
– Не съм мъченик – каза Рейджън. – Нямам намерение да умирам за гордостта на Юкор.

***

– Рейджън – каза Амон. – Благодаря на Създателя, че си дошъл. Демоните се вкопчват в постовете като в бръшлян. Половината град е готов да дезертира след случилото се с Първа пътна станция.
Рейджън кимна, но не слезе от коня, а завъртя Здрачен танцьор насам-натам, като оглеждаше района.
– Може и да се стигне дотам, Амон.
Старецът зяпна.
– Доведохте почти толкова войници, колкото народ имаме в целия град. Казваш ли, че това е достатъчно?
– Казвам, че би било разумно да започнете да събирате багажа, в случай че се наложи да тръгнем набързо – каза Рейджън. – Нищо тежко. Само храна и дрехи. Ако се наложи да тръгнем, те ще трябва да направят разходката за един ден.
– Нощи – промълви Амон.
– Това не е най-лошото. – Рейджън се смъкна от коня и извади карта от торбата си на седлото, като я отвори, за да може Амон да я види.
– Посевите едва са поникнали – каза Рейджън. – Това улеснява работата ни. Ще ни трябват вашите орачи, за да прокарат големи просеки в нивите ви.
Амон се наведе, с ревматични очи, които се присвиваха, а после внезапно се разшириха.
– Това ще унищожи половината реколта!
– Двадесет и седем процента, по наши изчисления – каза Дерек.
– Ама само двайсет и седем? – Амон вдигна ръце. – Това прави всичко слънчево, нали?
– Не загубим ли тези двайсет и седем процента, няма да има кой да изяде тези посеви, Амон – каза Рейджън. – Не съм тук, за да правя петиции до градския съвет. Имам заповед от самия Юкор да свикам твоите хора и да укрепя този град. Направи услуга и на двама ни и ме улесни, а? Дневната светлина се губи.
Амон погледна Йон и колоната от войници.
– Нямам голям избор, нали?
– Има един добър човек – каза Рейджън.
Равномерно разположените стълбове на полето и в овощните градини бяха идеална мрежа за работа и вардарите бързо начертаха големите пътища, насочвайки плуговете на Горичката. Стражите на кервана на Малкъм ги следваха с лопати, запълвайки браздите с прахообразен варовик, чийто бял камък рязко контрастираше с тъмната почва. Полагаха каквито можеха грижи, но Рейджън можеше да каже, че оценките им за загубите на реколтата от утъпкване са ниски.
Лейтенант Ворон накара планинските копия да изкопаят траншеи във външната ограда, за да могат да стрелят от относителна безопасност и спокойствие. Вътрешната стена беше достатъчно висока, за да може да се стреля през нея, ако бъдат принудени да отстъпят.

***

В продължение на три дни те работиха, като всяка вечер чакаха в готовност, очаквайки демони да ударят, които така и не дойдоха.
Чакат новолуние – осъзна Рейджън.
Третата нощ беше началото на цикъла и когато слънцето се спусна ниско в небето, Рейджън и Йон се изкачиха на камбанарията на Свещения дом на Горичката, за да огледат защитата. Горичаните бяха остри и чисти, мощна защита, но дали щеше да е достатъчна?
– Познавам чувството – каза Йон, докато гледаше как Рейджън крачи напред-назад.
– А? – Попита Рейджън. – Не съм сигурен, че познавам себе си.
– Като че ли имаш сърбеж, който не можеш да почешеш – каза Йон. – Страхуваш се от това, което ще се случи, толкова много, че нямаш търпение да го направиш.
– Донякъде – призна Рейджън. – Но какво ще стане, ако на ядроните изобщо не им пука за Харденската горичка? Ами ако те са на път да ударят стените на Мливъри, докато ние сме тръгнали да гоним феите пипнешком?
Йон поклати тежките си рамене.
– Подобни разговори няма да помогнат на никого. Знам, че си притеснен, но хората те търсят точно сега.
Рейджън отново погледна надолу. Не към защитните съоръжения, а към мъжете и жените, които ги обслужваха. Не един и двама души погледнаха към него.
Той се изправи, като се насили да изглежда по-уверен, отколкото се чувстваше.
– Какво ще направи Арлен в момента?
Йон се ухили.
– Да произнесе някоя от речите си, в която да каже на хората, че всички те са Избавители или някакви подобни демонични неща.
– Ти не вярваш в това? – Попита Рейджън.
Йон отново сви рамене.
– Господин Бейлс винаги е бил скромен човек. Хората го ценяха. Харесваше да им казват, че могат да променят нещо, защото Създателят знае, че могат. Но има само един Избавител.
Последната част от светлината се изплъзна и предпазните устройства на шлема на Рейджън се активираха, а очите му преминаха в предпазно зрение, когато демоните започнаха да се надигат.
– Никога не съм бил привърженик на речите. – Рейджън се обърна и тръгна към стълбите. – Всеки знае своята роля.

***

– Наведи се! – Извика Рейджън.
Докато планинските копия се разпръскваха, един млад чирак на надзирател нарисува ударна защита, която раздроби камъка, преди да успее да се претърколи през прага и да помрачи линиите. Няколко защитници не успяха да се измъкнат навреме, попаднали в ударната вълна и затрупани от камъка.
Рейджън не виждаше какво друго би могла да направи младата жена, но тя стоеше и гледаше с ужас мъжете, които заклинанието ѝ беше ранило, твърде замаяна, за да види, че друг демон се е прицелил в нея.
– Кара! – Рейджън вдигна стилуса си, но тя беше смазана, преди да успее да сформира първото си подопечно тяло. Защитниците бяха все по-умели в използването на магията на Хора, но все още нямаха опит на бойното поле.
Тогава нещо се блъсна в Рейджън и изкара дъха му, докато го понасяше към земята. Един камък прелетя покрай него, а въздухът се раздвижи.
Йон се отпусна от него, като лесно издърпа Рейджън в стоманената му броня на крака.
– Може би ще е най-добре да се отдалечиш от фронта. Демоните са те маркирали.
И наистина, всеки път, когато Рейджън се показваше, ядроните сякаш се втренчваше в него. Знаеха, че трябва да насочат огъня си към надзирателите, но дори Дерек не привличаше вниманието на Рейджън. Той остави наметалото си да падне около него и се отдръпна бавно, докато стигна до зоната за защита, която Кийрън и чираците му бяха поставили пред вътрешната стена.
Три от великите, които обикаляха Харденската горичка, бяха унищожени, всеки до предишния. Демоните демонтираха защитата си умишлено, отваряйки широко поле за атака вместо тесни, защитими коридори. Все още не бяха готови да направят пълномащабен натиск към стената, но защитниците вече бяха силно притиснати.
Планинските копия бяха спрели да стрелят, пестейки боеприпаси за защита на вътрешната стена. Половината от тях бяха сложили щикове и се присъединиха към близките бойци, а останалите заеха позиция при стената.
Стотици хора от Горичката последваха бойците, като използваха земеделски инструменти, боядисани със защитни знаци, за да помогнат при довършването на ранените демони.
Магията за обратна връзка вече бе започнала да се отразява на някои от тях. Амон вече не се подпираше на грабливата си ръка. Старецът я замахна към един полеви демон така плавно, както по-младият му син би я замахнал в твърда земя. Пронизващите защити на зъбите разкъсаха корема на демона.
По-младите от Горичката ставаха прекалено самоуверени, когато нощната сила ги завладееше, навлизайки в активна битка. Рейджън можеше да ги нарече смели, но знаеше, че това е смесица от страх, адреналин и демонична магия. Смес, която можеше да доведе до смъртта на хората, ако не бяха достатъчно силни, за да я овладеят.
Ударна вълна от магия преобърна група защитници. Никой от тях не беше сериозно ранен, но докато се бореха да се изправят на крака, няколко от тях се вцепениха и започнаха да насочват оръжията си към своите събратя. Най-вече планински копия, които стреляха с огнестрелно оръжие по конните пратеници, но и обикновените хора започнаха да обръщат грабливи и мотики срещу хора, които бяха познавали през целия си живот.
Рейджън видя, че жертвите са изгубили предпазните покривала, които защитаваха съзнанието им. Той сканира района, но нямаше и следа от демон на ума. Самото гледане го накара да се замая… обърка го.
Той се разтърси, вдигна стилуса си и нарисува магия, за да призове вятър, насочен към прахообразния варовик, който беше запратен в браздите на вече инертния прайдуард. Вятърът вдигна облак прах и в средата му се появи хуманоидна фигура, не по-голяма от млад мъж, с луковична, конусовидна глава.
– Умствен демон! – Изръмжа той и извади лектрическа магия, захранвайки я с толкова от запаса на стилуса си, колкото се осмели.
Светкавицата удари демона точно в центъра. Разумът бе повален по гръб, а изкривеното поле около него се разпадна. Дерек и още трима защитници се присъединиха към бомбардировката, но един полски демон се втурна напред, като растеше с всяка крачка. Люспите му се сгъстиха в твърдата обвивка на каменен демон, който застана над господаря си и поемаше ударите, докато той се възстанови.
– Концентрирайте огъня! – Изкрещя Рейджън. Стрели от криви лъкове дадоха на имитатора таралеж, докато защитниците изтегляха замразяващи защити. Куршумите от планинските копия изпратиха пукнатини, които прокараха паяжини през замръзналата броня.
Рейджън изпразни стилуса си с една последена ударна защита, разбивайки черупката от костенурка, която мимикът беше образувал, но тогава вече беше твърде късно. Руините на мимиката не разкриваха никакви следи от господаря му.
Разумът беше избягал от полето.
Промяната веднага се забеляза в демоните – тактиката им се върна към животинската свирепост пред организираното нападение, дори когато съпротивата им срещу Кийрън и неговите чираци отслабна.
Жонгльорите хвърлиха смут върху компрометираните полета и Йон, Малкъм и Ворон бързо се възползваха от това, нахлувайки отвъд защитата на великите нападатели в кратки набези, при които уязвимите демони бяха осакатени или убити.
Този ход им спечели време, но то не беше достатъчно. Не след дълго разумът се възстанови и във вражеските редици отново настъпи организация. Още един час и те бяха принудени да отстъпят, за да укрепят вътрешната стена.
Дерек го откри, докато минаваше през портата.
– Изпратих защитниците да си починат. Не могат да издържат още много от това. – Той вдигна стилуса си с треперещи пръсти. – Ние също не можем.
Рейджън кимна. Той също усещаше изгарянето от насочването на твърде много магия. Той извади часовника си. Още час и небето щеше да започне да просветлява, за да накара умовете да избягат. Два часа и дори най-смелите демони щяха да започнат да се разпръскват.
– Дръжте стената! – изкрещя той, изтегляйки защити, за да отекнат думите му в целия град, докато тичаше обратно към фронта. – Зората идва! Стойте здраво за домовете си, за семействата си и всички ще видим слънцето!
– Скала! – извика един от стражите. Рейджън изтича нагоре по стълбите към стената и видя Каменния демон да се готви да хвърля. Той вдигна стилуса си, но вълна от замайване го заля и той обърка защитата. Камъкът се удари в портата, огъна се крадешком и разби една от пантите. Вратата висеше частично окачена, смачкана на една страна.
Планинските копия откриха огън, когато ядроните се втурнаха към пролуката в защитите, но те нямаше да издържат дълго.
– Към портата! – Извика Рейджън. Той пъхна стилуса в джоба под бронята си, докато Здрачен танцьор беше приведен напред с копието и щита си.
Появиха се Кийрън и чираците му, но връхлитащите демони не бяха възпряни от музиката им. Те удариха отслабената порта, като я изтръгнаха от останалите панти под общата си тежест.
Вместо това те преминаха към друга мелодия, тази, изпъстрена с дрезгави, несъгласувани ноти, които изкараха демоните от равновесие, докато защитниците атакуваха.
С напредването на битката Рейджън изгуби представа за времето. В стената се отвориха още пролуки и той забърза Здрачен танцьор от една към друга, като сплотяваше хората.
Небето започваше да просветлява, когато те бяха принудени да изоставят стената и да се оттеглят на площада, където защитите все още бяха в сила. Музиката на жонгльорите беше смазваща в малкото пространство, а демоните, струпани между оградените сгради, бяха лесни мишени.
Но тогава един каменен демон грабна парче отломка и се хвърли, удряйки Рейджън право в гърдите. Бронята му издържа на удара, но той бе изхвърлен от гърба на Здрачен танцьор и усети как рамото му изскача от гнездото, когато се удари в земята.
Ушите му звъняха, докато се мъчеше да се изправи, а големият боен кон се бе изправил защитно над него. Но тогава през всичко това чу звук, по-красив от всичко, което можеше да си представи.
Един петел пропя.
Беше настъпила зората.

***

Рейджън захапа силно кожата и се размърда в хватката на Малкъм и Дерек, когато Йон направи рязко издърпване и завъртане, при което рамото му се върна в гнездото.
Рейджън изплю ръкавица, усещайки вкус на масло и пот, кръв и хищник.
– Нощи, Йон! Преди колко време беше обучението ти за билкар?
Йон сви рамене.
– Никога не съм се обучавал. Къща, пълна с момчета, те научава на едно-две неща за костите.
– Създателю – изстена Рейджън.
– И ти си късметлия, че го имаш – каза Малкъм. – Билкарката на горичката и нейните чираци са малко заети в момента.
– Колко скоро можем да тръгнем на път? – Попита Рейджън. – Нямаме нито миг за губене. – Един Вестоносец на кон би могъл да тръгне от Горичката на разсъмване и да стигне до Мливъри навреме за късен обяд, но хората бяха изтощени, изпочупени и предимно пеша. Ще имат късмет да стигнат до града до настъпването на нощта.
– Сега товарим ранените на каруци – каза Малкъм. – Мислиш ли, че можеш да яздиш?
Рейджън кимна.
– Ще се справя.
– Добър човек – каза Малкъм. – Чудовищният ти жребец изглежда силен както винаги. Ако наложиш твърдо темпо, можеш да се върнеш…
– Не – каза Рейджън. – Няма да оставя тези хора на пътя без мен. Здрачен танцьор не е единственият жребец, зарязан от тъпченето на демони с опасани копита. Постави двойка вестоносци да поемат пътя в галоп. Единият към херцога, а другият направо към Елиса. Кажи им, че изоставяме Харденската горичка.

***

Рейджън поведе накъсаната процесия по пътя, носеща малко повече от вода и дрехите на гърба си. Зад тях градът, който беше техен дом от поколения, лежеше стъпкан, разбит и горящ.
Деца, твърде малки, и възрастни хора, твърде бавни, за да поддържат темпото, се придържаха, където можеха, към каруците, превозващи ранените. Рейджън тласкаше хората колкото може по-бързо, но все пак се стъмваше, преди да успеят да разгледат града.
Стените на Мливъри все още се издигаха, но бяха разбити, а в основата им бяха пръснати отломки. Защитници висяха на ремъци от върха на стената и поправяха повредените символи. Въздухът миришеше на съчки, оставени да горят на слънце.
В далечината Рейджън чу Вечерния звън. Обърна се към изморените бежанци.
– Двойно повече време. Няма да държат портите отворени за всички, които не са в града до здрач!

***

– Вратите се затварят! – Извика стражът на стената, когато Рейджън навлезе в града начело на гвардейците.
– Ако я затвориш за тези хора, ще те преобърна настрани! – Изкрещя Рейджън в отговор. Хората се изсипаха през портата, но уморената колона все още се простираше по пътя. Небето бързо потъмняваше.
– Заповедта на Юкор, Неоконт – каза стражът.
Рейджън се изплю. Най-бавните и най-уязвимите бяха в задната част, но при стеснението при портата нямаше как да се върнат, за да помогнат на възседналия ги Здрачен танцьор. Забрави се, докато се люлееше от седлото, и ранената му ръка избухна от болка, губейки захвата си.
Йон го хвана с една гигантска ръка.
– Спокойно, сега.
– Водете хората в имението ми – каза той на Дерек и Йон. – Ще бъде тясно, но можем да задържим всички за през нощта и да разберем нещата на сутринта.
– Къде мислиш, че отиваш? – Попита Йон.
– Връщам се, за да помогна – каза Рейджън.
– Ще има ли голяма разлика с тази ръка? – Попита Йон.
– Може би не – каза Рейджън – но като видят Неоконт от Утрото отвън, стражите може да се замислят дали да затворят портите, когато хората все още влизат.
Рейджън си проправи път през пресата към портата. Стражите се опитаха да му препречат пътя, но Йон беше там и ги отблъсна като деца.
Навън сред хората настъпи паника. Конните войски, вестоносците на Малкълм, стражарите на Дерек и планинските копия на Ворон, бяха преминали първи, като носеха колкото може повече жени и деца. Каруците, претоварени с малко неща, предназначени за дълго пътуване, се движеха с пълзене. Една бедна кобила, която сама теглеше каруца с ранени, се беше сринала, задържайки линията.
Йон преряза ремъците, като отдели миг, за да пусне милостиво брадвата си върху главата на бедното животно. След това уви ремъците около гърдите си и по невероятен начин започна сам да тегли каруцата.
Рейджън се движеше покрай линията, като бързаше с хората, както можеше. Един сивобрад лежеше на пътя, а едно момче на не повече от шест години го дърпаше и го молеше да стане.
– Върви – каза мъжът на момчето. – Намери майка си и сестрите си вътре.
– Това няма да стане, Сива брада – каза Рейджън. – Няма да оставим никого.
– Анкълът е изкривен – каза старецът. – Моля те, вкарай внука ми вътре.
Рейджън се намръщи и погледна момчето. Не вярваше, че ръката му ще го понесе и ще задържи стареца. Той приклекна, променяйки акцента си, за да говори като местен.
– Нагоре по гърба ми, момче. Бърз като катерица, сега.
– Ентусиастът напуска дядо! – изкрещя момчето.
– Аз също не съм, но всички ще се съберем и ти нямаш нищо против! – Рейджън изръмжа. Момчето подскочи и се покатери по гърба му. Рейджън пъхна здравата си ръка под мишницата на стареца.
– Не си мисли, че аз… – започна сивобрадият.
– Замълчи и стани – прекъсна го Рейджън със същия тон, който използваше към момчето. Той подейства еднакво добре и на стареца и Рейджън с хъркане се изправи, като вдигна и двамата.
– Ай! – Извика старецът и се преви, докато правеше крачка.
– Свийте се, когато сме вътре – каза Рейджън. Други се втурнаха да помагат, но слънцето вече беше под хоризонта. Всеки момент щеше да започне изгревът на луната. Той погледна към портата, но хората му, дори Ворон и планинските копия, я блокираха отворена, докато последните от тях куцаха напред.
Мъглата започна да се процежда от земята и да се събира.
– Бягай! – Извика Рейджън, а ужасът вдъхна нови сили на отслабените му крайници. Той се впусна в неудобен тръс, като наполовина влачеше мъжа, докато Кал и Нона Катър не го достигнаха. Кал издърпа момчето от гърба му, а Нона преметна стареца през рамо като торба с ябълки.
Стражите на стената свиреха с роговете и се мъчеха да затворят портите. Рейджън хвърли поглед назад, докато тичаше – по-малките ядрони вече бяха напълно оформени, полски и огнени демони, които се втурваха към отворените порти. Той извади стилуса от скрития джоб на бронята си и спря да тича достатъчно дълго, за да нарисува бърза серия от защити във въздуха.
Това беше първата му защита за тази нощ, но магията вече беше като вряла вода по кожата му. Той стисна зъби и засили защитата докрай, защото знаеше, че животът им зависи от това.
Демоните се блъснаха в бариерата като в тухлена стена. Тя нямаше да издържи, но спечели достатъчно време, за да вкара последните хора вътре и да затвори портите зад тях.
Рейджън изпрати останалите напред и се изкачи по стената заедно с Ворон, Гаймс и Йон. Гледката от върха беше мрачна. Каменните демони вече бяха напълно оформени и претърсваха развалините в търсене на достатъчно големи камъни, за да ги хвърлят. Защитите подсилваха каменните стени, но силата им не беше безгранична. Достатъчен обстрел щеше да разруши защитата.
Планинските копия не им даваха възможност. Приближаването на разстояние за хвърляне постави съгледвачите в обсега на тежките оръдия на стената. Железните оръдейни топки бяха отлети със защити и Рейджън видя как една от тях проби гърдите на скален демон и го повали на гърба му. Съществото все още светеше в светлината на стражите, но аурата му беше мъртва.
Рейджън погледна към складовете с муниции. Купчините не бяха високи, а много от сачмите бяха изпочупени и обгорени, очевидно възстановени от битката предишната нощ.
Друг каменен демон отдръпна ръка, за да хвърли, но екипът на оръдията се прицели прибързано и пропусна изстрела си. Рейджън изчака, докато демонът беше по средата на хвърлянето, след което извади внимателно ударно оръжие, като го засили достатъчно, за да избие камъка от ноктите му. Все пак силата го разтърси като удар в стомаха.
Демонът се спъна, после се обърна, за да вземе камък, като даде на следващия оръдеен екип достатъчно време да забие в гърба му дванадесет килограма желязо със защити.
Все още демоните се масовизираха, нараствайки в брой, който надминаваше тези, изпратени да смажат горичката на Хардън. Рейджън се обърна към Йон.
– Върни се в имението.
Здрачен танцьор и гигантският мустанг на Йон лесно настигнаха бежанците. Ядроните не можеха да се издигнат през обработения камък, а защитите по покривите образуваха ефективна мрежа срещу демоните на вятъра. Трябваше да са в безопасност по калдъръмените улици, но от всички страни започнаха да се чуват рогове.
– Какво става? – Попита Йон.
– Демони в града – каза Рейджън.
– Как може да е така? – Попита Гаймс. – Току-що бяхме на стената и тя се държеше.
– Не знам – каза Рейджън – но дръж хората си в готовност.
Ворон кимна, като изкрещя заповеди. Хората му бяха изтощени като тези от Горичката – боеприпасите им бяха изразходвани. Ако срещнат съпротива, щяха да се справят с щиковете и мускулите.
Чуваха се все повече и повече рогове, тук-там проблясваха светлинни проблясъци, докато демоните проверяваха защитите на отделни домове и сгради.
– Какво в тъмната нощ… – Рейджън нямаше възможност да довърши изречението, тъй като улицата пред тях се срути. Хората от Горичката и войници се сгромолясаха надолу с калдъръм, хоросан и мръсотия. Рейджън, Йон и Ворон се спряха точно навреме, а конете се вдигнаха, за да избегнат капана.
Ядроните се изсипаха през дупката, паднаха върху нещастните хора и ги разкъсаха на парчета.
– Те са в старата канализационна система! – Извика Рейджън.
– Не са ли запечатани и оградени? – Попита Ворон.
– Да – каза Рейджън. – След последния път, когато демоните опитаха този трик. Или Юкор е пестил от поддръжката, или умствените демони са намерили начин да заобиколят защитата.
Дерек и Малкъм бяха от другата страна на разделителната линия с по-голямата част от бежанците.
– Движете се! – Рейджън се обади. – Ще ви настигнем!
Демоните започнаха да излизат от дупката и Рейджън дръпна силно юздите на танцьора, като се втурна по една странична улица, за да заобиколи и да настигне групата на Дерек. На съседната улица също имаше дупка, от която се изливаха ядрони.
Рейджън уви юздите около китката на ранената си ръка, като се довери на Танцьора да реагира на краката му. Той извади стилуса си и нарисува защитни знаци, за да създаде временно запечатване в горната част на дупката. Усилията го накараха да се олюлее, но той ритна Здрачен танцьор и жребецът изскочи напред, като стъпка двойка полски демони от пътя им със защитените си копита.
Демоните се опитваха да пробият защитите на отделните сгради, но гилдията на Рейджън си беше свършила добре работата. Без каменните и дървесните демони, които бяха твърде големи, за да влязат през каналите, за да пробият стените и вратите, по-малките демони бяха затруднени.
Това не беше голямо облекчение, защото ядроните бързо осъзна безсмислието и се насочи към по-лесна плячка – бежанците, които тичаха нагоре по хълма към това, за което Рейджън се молеше, че е безопасно за неговите стени.
Поне нямаше следи от разум. Демоните ловуваха с животинска ярост, а не с хладнокръвна пресметливост. Принцовете-демони изглежда не желаеха да рискуват, докато толкова много от защитите на града оставаха непокътнати.
Появи се отряд от планински копия, които стреляха с огнестрелните си оръжия на забавени серии, за да дадат време на колегите си да презаредят. Неударените им куршуми разкъсаха демоните, убивайки неколцина, но повечето ядрони бяха по-скоро разгневени, отколкото ранени. Тези мъже не бяха тествани срещу ядрони, както стрелците на Ворон. Те разпиляваха изстрелите си в нежизненоважни зони и немалко от тях улучиха бежанците с блуждаещ огън.
– Изстрели в главата и в центъра! – Извика Ворон. Той даде знак на собствените си хора да промушат ранените демони с щиковете си, преди да успеят да се излекуват и да се надигнат отново.
Но пламъците бяха докарали демоните до бяс и планинските копия не бяха подготвени за тяхната жестокост. Войниците носеха шлемове, но огнестрелните им оръжия правеха обикновените брони излишни. Синьо-сивите им униформи се обагриха в червено от кръвта.
Полски и огнени демони тичаха по стените, плюеха огън и скачаха в средата на отряда войници. Мъжете нямаха време да поставят щикове и крещяха, докато ги хапеха и драскаха с нокти. На един от тях бе откъснат целият крак, а друг бе подпален от силната топлина на демоничния огън, която изстреля боеприпасите на бронежилетката му. Двамата се разхвърчаха, приземявайки се окървавени на земята, но докато огненият демон се отърси и се изправи на крака, войникът не успя.
Рейджън отдели миг, за да извади защита от влага и да го изпрати към демона. От магията главата му се завъртя, а стомахът му се сви, но болката си струваше, когато люспите на демона започнаха да съскат и да помътняват, докато магията извличаше вода от околния въздух. Рейджън ритна коня си и потегли, докато демонът започна да се гърчи и да пищи.
Те се втурнаха по улиците, заобикаляйки обратно към маршрута, по който Дерек водеше бежанците. Забелязаха конни вестоносци, които събираха хората и водеха тези от Горичката по най-лошите от срутените улици. Кийрън ги прикриваше, доколкото можеше, с музикален щит. Много от съседните сгради бяха повредени и демоните се възползваха напълно от отслабените защити.
Мъж и жена избягаха с писъци от една от сградите, като всеки от тях носеше малко дете. По петите им тичаше глутница ровещи полски демони.
– Йон! – Извика Рейджън.
– Върви! – Йон извика, ритайки коня си. Кал и Лари го последваха и тримата резачи се врязаха в глутницата, като дадоха време на семейството да се присъедини към бежанците.
Така продължиха, докато най-накрая се видя имението на Рейджън. Демоните се вкопчиха в стените, но бяха отблъсквани отново и отново от мощните защити. Дори от задната част на процесията Рейджън видя Елиса на върха на стената, която сияеше от магия, докато чертаеше във въздуха със стилуса си яркосребърни защити, които разбиваха редиците на ядрото и им проправяше път.
Вратите се отвориха и слугите на Рейджън се изсипаха с дълги защитени копия. Те поддържаха отбранителната формация, като отблъскваха демоните с удари на копията, за да разчистят пътя на бежанците към двора.
Хората от Горичката, вестоносците, надзирателите и войниците запълниха почти всеки сантиметър от пространството вътре в стените, но когато портите се затвориха зад тях, те най-сетне бяха в безопасност.
Рейджън си позволи да падне от коня си.

***

– Те все още идват! – Обади се един от стражите на стената.
Рейджън се опита да се отърси от чернотата и да се надигне, но Елиса, която изтегляше магия, за да поправи ръката му, го бутна обратно надолу.
– Няма време да ти правя бебе, Лис – каза Рейджън. – Имам…
– Трябва да си починеш, иначе няма да си полезен на никого.
Колкото и да му беше неприятно да го признае, думите на Елиса бяха верни. Дворът се въртеше, а мускулите му пламтяха от насочването на толкова много магия. Въпреки това Рейджън се съпротивляваше.
– Защитите може и да не издържат за толкова много хора. Ако се сринат на една улица отвън…
Елиса го блъсна силно надолу. Беше залята от магията и се държеше с него като с дете.
– Аз ще се справя.
Тя повика Маргрит.
– Бельо. Всички. Колкото по-бяло, толкова по-добре.
Маргрит не подложи на съмнение странната молба, макар че Рейджън не виждаше каква полза може да има от тях.
Елиса нарисува звукова защита със стилуса си, усилвайки гласа си стократно.
– Всички погледнете краката си! Не се разпростирайте върху нарисуваните линии на земята! Ако се намирате вътре в изрисуван участък, вдигнете ръцете си във въздуха! Ако не, седнете на земята!
Ужасената гънка не се усъмни в заповедите и бързо нарисуваните върху калдъръма велики фигури отново придобиха форма. Елиса и надзирателите обикаляха из двора, като бутаха и избутваха хората на място.
Палатката вече беше започнала да оживява, когато слугите се процедиха от имението, носейки бели платна.
– Тези, които стоят, да вземат платнищата и да ги държат над главата си! – Извика Елиса.
С това великото намерение бързо се разпали, привличайки околна енергия и озарявайки аурите на всички, които се намираха покрай него. Умората се оттече от тях и те се изправиха, изостряйки още повече линиите.
Навън демоните изреваха, когато магията се проясни, после бяха отблъснати от защитата, докато не избягаха в града в търсене на по-лесна плячка.

Назад към част 31                                                                   Напред към част 33

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *