Питър В. Брет – Ядрото ЧАСТ 36

Глава 35
РАЗДЕЛЕНИ
334 СЗ

Всеки миг в затвора от човешки кости беше агония. Религията на слънчевите обитатели беше тъжна измислица, пълна с непоследователност и противоречия, но споделената емоционална убеденост на верните на Каври отпечатваше мощна магия върху техните реликви.
Техният Обединител, техният Избавител, беше на първо място в мислите на всеки човек, фокусиран от цял живот надежди и молитви. Неувяхваща след хиляди години, тя беше причината демоните никога да не завладеят наистина омразната крепост. Времето беше това, което уби врага. Времето и бойните кучета. В продължение на векове това място беше останало неактивно – спящ гигант, който се намираше твърде близо до кошера, за да се хареса на някого.
Кралицата вещица на Каври обвърза вярата на хората с притежателя на реликвите на властта – копието и короната на Шар’Дама Ка. Сега, с идването си, Наследникът беше събудил тази сила.
Мощта му беше ужасяваща в Ксара – по-голяма дори от тази на Алагай Ка в центъра на двора на разума. Неговите безмозъчни търтеи не можеха да съсредоточат магията си в обща кауза, както можеха хората.
От трона на черепа в центъра на ксара Наследникът можеше да смаже кошера, стига да можеше да стигне толкова далеч.
Дори тук имаше граници.
Всеки миг на великото място беше агония за Алагай Ка, дори и под закрилата на Наследника.
Нещо по-лошо – опиянен от властта, Наследникът можеше всеки момент да реши, че Съпругът вече не е нужен, и да го убие. Или може би да разбере силата си и да се опита да се свърже със съзнанието на демона. Навсякъде другаде Алагай Ка би приветствал опита, уверен, че никоя човешка воля не може да му се противопостави. Но тук нямаше да има защита. Наследникът можеше да изтръгне спомените му като нокът, който разкъсва плътта.
Но и това можеше да няма значение, ако умреше в тази клетка. Нямаше храна, нямаше пиене, нямаше въздух. Алагай Ка се опираше на намаляващите си запаси от енергия, за да посрещне тези нужди, но запасите му бяха почти изчерпани. Костните шипове, стържещи под всеки ъгъл, бяха анатемосани, изсмукваха енергия като комари.
И така, Алагай Ка, който бе държал с желязна ръка първенството над съда на разума по-дълго от всеки друг Съпруг в паметта на кошера, познаваше страха. Страшен ужас, който би трябвало да е страдание на по-малките същества.
По-добре да бе опитал да избяга по-рано и да рискува с бойните кучета, отколкото да страда така, бавно отровен от идеализма на по-малките същества.
Чу се звук. Алагай Ка се скова, мускулите му се напрегнаха, за да не докосне някой от костните шипове с достатъчен натиск, за да прободе кожата му.
Стените на затвора се разтвориха и за миг го заля облекчение, но после то отново бе заменено от болка, тъй като бе безцеремонно повален на земята, а очите му горяха от светлината.
Демонът недоумяваше защо примитивните същества се чувстват толкова комфортно в ограничения спектър на светлината, лишавайки се от информация повече, отколкото ако доброволно си завържат очите и натъпчат ушите си с восък.
Алагай Ка се закашля, като жадно вдишваше въздух, за да не изчерпва още повече силите си. Кожата му бе пребледняла, мускулите му бяха желатинови. Той се мъчеше да се изправи, да се представи достойно пред похитителите си, но този път това не му се удаде.
– Вдигни го – нареди Наследникът и Шанджат посегна надолу, вдигна Алагай Ка като люлка и използва робата си като прашка, за да го придърпа към голия си гръб.
При допира с кожата му Алагай Ка се опита да се промъкне в съзнанието на човешкия дрон.
За един ужасяващ миг усилието се оказа непосилно за него. Алагай Ка се зачуди дали вече не е преминал точката, от която няма връщане назад, и дали празнотата не е неизбежна.
Зачуди се кой от останалите умове ще надживее останалите и осъзна, че не му пука. Какво значение има, ако това не е той?
Страхът му даде сили да опита отново и този път осъществи връзката, обличайки тялото на дрона като дреха. Хората се бяха опитали да манипулират съзнанието на дрона, но щетите им бяха минимални и лесно поправими.
Жестът каза на Алагай Ка много. Те се бяха опитали да заобиколят помощта му и не успяха. Все още имаха нужда от него, поне докато излязат от пещерата.
Тогава правилата щяха да се променят, когато навлязат в покрайнините на кошера.
– Без обиди? – Попита Наследникът. – Никакви полулъжи, които да ни подхвърляш?
– Може би най-накрая е научил мястото си – каза ловецът. Алагай Ка я погледна. Когато настъпи подходящият момент, тя щеше да е първата, която щеше да умре.
Дронът Шанджат се усмихна зад воала си, очите му се присвиха.
Нейното люпило ще умре първо – поправи го демонът, подправяйки съзнанието ѝ с мъка, чийто вкус ще бъде изискан.

***

Рена не можеше да спре да мисли за погледа, който й бе хвърлил Шанджат. Чиста омраза. И начинът, по който очите му се насочиха към корема ѝ. Всичко, което можеше да направи, беше да не убие съществото.
Но колкото и да й беше неприятно да го признае, те имаха нужда от него. Консумирането на мозъка на демона на разума не ѝ беше дало никаква представа за тяхното пътуване, а дори Джардир в своето седалище на властта не беше измислил по-добър път към кошера на демоните.
Виковете се възобновиха, когато излязоха от Шарик Хора, и звучаха наблизо. Твърде близо. Бяха далече от стените, които държаха гвилеите на разстояние, но звукът отекваше по улиците на Ксара и сковаваше късо подстриганите коси на тила ѝ.
– Бързо, сега. – Джардир притежаваше огромна сила, докато ги водеше към градските порти.
– Какво планираш? – Попита Рена.
– Ти и Пар’чин имахте волята да устоите на… съблазънта на властта, когато се хранехте с демонична плът – каза Джардир, вперил поглед напред. – Военните кучета не го направиха и моят народ плати цената за това. Когато отворим портата, смятам да ги очистя от Ала и да оставя Еверам да бъде техен съдия.
Рена си помисли за Сянката, вълкодавът на Евин Катър, който беше ял демонично месо и беше пораснал до размерите на мечка. Кучето беше ужасяващо в битка, но все още ближеше лицето на господаря си и пазеше семейството на Евин с преданост, с която всяко куче би се гордяло.
Тя се замисли за Децата на стражата и за това как те стават жестоки и опасни, когато не се контролират. За всички моменти, в които тя самата бе удряла Арлен – любовта на живота си – в пристъп на магическа ярост.
– Може би не всички те са изчезнали – каза тя. – Може би все още има начин да стигнем до тях. Да им припомним с какво са били обучени да се борят.
Джардир поклати глава.
– Може би с оригиналните гвелфи. Но тези са отдалечени от поколенията, родени в тъмнина, никога не познали светлината на слънцето. Мисията ни е твърде важна, за да им позволим да ни попречат.
Воят се чу отново, сякаш навсякъде около тях, и Рена престана да спори, като сложи ръка на корема си. Имаше време за милосърдие и време да се защитиш.
Зад тях се чу тропот, като от удари с нокти по камък. Другите също го чуха. Но когато се обърнаха, не видяха нищо. Миг по-късно се чу встрани. Пред тях. Отгоре. Рена напрегна зрението си, но все още не можеше да види нищо.
– Навсякъде около нас – каза Арлен. – Ловуват ни. Преследвани.
– Как е възможно това? – Попита Джардир. – Стените ги държат извън града.
Гвилът, който скочи от един нисък покрив, замахвайки с нокти към него, даде доказателство за лъжата. Дори точно пред очите ѝ съществото изглеждаше неосезаемо. То не ревеше, нито пък покривът скърцаше или се разместваше при скока му. Беше мълчаливо като сянка.
Дори и изненадан, Джардир навреме вдигна копието си, за да блокира, но гвилът премина и през шахтата, и през защитите, като създание от дим.
Но ноктите му бяха достатъчно здрави. Ударът на бойното куче се изплъзна от защитата му и се вряза дълбоко в дрехите на Джардир. Той се спъна и кръвта се удари в древния калдъръм.
– Обкръжили са ни. – Шанджат можеше да говори за времето. Навсякъде наоколо Рена чуваше тракането на твърдите, обсидианови нокти. Трудно беше да се гледат пряко гвилеите, но в периферното си зрение тя ги забелязваше.
И те воняха. Миризмата повече от всичко й подсказваше къде се намират. Десетки от тях, дебнещи като котки в полето.
Джардир се съвзе бързо, вдигна копието си и пусна пламък от магия към съществото, докато то притискаше ноктите си за нов замах. Взривът удари демона в центъра, но премина безвредно и съществото скочи отново.
Друго изскочи от една уличка. Шанвах вдигна щита си навреме и се чу раздиращо ухото хленчене, когато ноктите му се одраскаха по метала. Тя го удари с копието си, но съществото се вкопчи упорито в щита, дори когато ударите ѝ преминаха през него като дим.
Още три изскочиха отгоре и се насочиха към Рена и Шанджат. Рена нарисува вятърна защита, която забави кучетата достатъчно дълго, за да могат да се отклонят встрани, но съществата имаха твърде малка маса и подновиха атаката си в момента, в който вятърът спря.
Две от тях скочиха срещу Арлен, но той, защитен от великия дух, се замъгли заедно с тях, като ги хвана за гърлата и се разми, където силата беше безсмислена и значение имаше само волята. Той доминираше над съществата, принуждавайки ги да се втвърдят, след което с рязко разтърсване счупи шиите им.
– Отзад-назад! – Арлен се обади, като се приближи до Рена. Шанджат веднага се подчини, заемайки другата ѝ страна. Рена би предпочела да има едно от бойните кучета от лявата си страна.
Шанвах даде тласък на следващата драскаща атака на гвилата, отблъсквайки я назад достатъчно дълго, за да се присъедини към строя отляво на Шанджат. Копието на Каджи се размаза, когато Джардир бързо пристъпи, за да завърши пръстена между нея и Арлен.
– Короната! – Изкрещя Арлен, като сграбчи друго куче, принуждавайки го да се втвърди, за да може да му откъсне челюстта. – Отблъсни ги с короната!
– Смяташ ли ме за глупак, Пар’чине?! – Джардир изкрещя в отговор. – Короната не ги отблъсква повече, отколкото ти!
– Това обяснява защо не са били спрени от стените – каза Шанвах.
– Призраци, предупредих ви – каза Шанджат. – Този дрон изисква оръжие.
– Не и за живота му – каза Рена.
Шанджат си пое дъх, действие толкова човешко, че беше лесно да се забрави, че начело на властта е демон.
– Тогава щитът му.
Джардир се намръщи, но измъкна щита на зет си от гърба си и го хвърли на Шанджат.
Демонът веднага накара Шанджат да пусне предмета в действие, удряйки настрани проблясващи във въздуха черни нокти.
– Откъсни ноктите! Те са единствената останала връзка на бойните кучета с телесния свят. Без тях те…
– Не могат да устоят на повика на Ядрото – довърши Рена и се намеси в следващата атака с преден ритник, замъглявайки крака си достатъчно, за да се свърже и да спре гвила. Тя посече с ножа на баща си и окървавените нокти се строполиха на калдъръма. Бойното куче изрева, когато се разсея напълно, засмукано надолу в Ядрото като прах в мех.
Джардир отряза ноктите на нападателя си и го видя как по същия начин се разсейва. Още бойни кучета се втурнаха към тях, безмълвни, с изключение на стържещите им нокти. Джардир вдигна копието си и самите калдъръми на улицата откликнаха, като скочиха във въздуха и образуваха стена, твърде здрава, за да могат ноктите им да преминат през нея. Те изреваха, но Рена не смяташе, че това ще ги забави дълго. Навсякъде наоколо се събираха гвилеи.
– Трябва да се измъкнем от града! – Изкрещя демонът през Шанджата. – Бойните кучета се страхуват да ловуват в по-дълбоките тунели.
Той остави причината неизказана, но тя беше очевидна за всички. В долните тунели щеше да има демони, вероятно в доста голям брой, който жителите на повърхността никога не бяха виждали. Дронове, на които принцът на демоните можеше дори сега да влияе.
– Много земя трябва да се измине само за да се стигне до портите, още по-малко да се излезе от тази пещера – каза Рена.
– Оставете това на мен. – Джардир стисна зъби и аурата му се проясни, а обичайните пукнатини и вихри се изравниха с концентрацията.
Отвсякъде се чуваше тропот и Рена си помисли, че в цезаря сигурно има хиляди кучета, които бавно се приближават, за да убият.
Звукът се превърна в какофония – сблъсък на стомана, тракане на дърво, свистене на въздух.
Прозорци и врати се отвориха из целия ксар, а копия полетяха навън, за да отговорят на призива на Джардир. Те се завъртяха във въздуха и се събраха в облаци, които заляха улиците.
– Ако бойните кучета не могат да бъдат убити с магия – Джардир наблюдаваше как въртящите се остриета отрязват ноктите на глутница глигани и ги изпращат към Ядрото – нека паднат под копията на самите господари, които са предали.
Когато копията затанцуваха около тях в непроницаем облак, Джардир поднови равномерния си марш през ксара. Гвилиджи виеше и крещеше, улиците бяха осеяни с окървавени черни нокти. Тропотът на ноктите им ставаше все по-слаб, докато те бягаха от бурята.
Джардир отвори портите с размахване на копието си и те излязоха в пещерата. Пред портата се бяха събрали бойни кучета и облакът от копия ги разсече. Някои от тях, вкопчени в сталактити и сталагмити, се опитаха да скочат към тях отгоре, но Джардир ги усети и копията се завъртяха, за да ги хванат във въздуха, отрязвайки ноктите, които им позволяваха да се придържат към физическия свят.

***

Алагай Ка чу звука в момента, в който вратите на ксара се отвориха, но това не беше вой на бойни кучета.
Кралицата пееше.
Хората не чуха нищо. Не усетиха нищо. Но дори и в отслабналото и опазено състояние на демон звукът беше непогрешим, отразяваше се във всеки камък. Кралицата беше започнала да снася, изпращайки безкраен поток от яйца на търтеи. Не достатъчно, за да примами обратно другите умове, които отчаяно се опитваха да създадат свои собствени кошери, но до следващото завъртане щеше да започне да снася няколко ценни мимици, по-малка група умове и шест кралици, смъртоносни от момента на излюпването си. Те ще започнат да изсмукват магията от кралицата и ще стават все по-могъщи с всеки изминал миг, докато се борят помежду си с нокти и жила за надмощие.
Освен ако не се появи Съпругът, който да ги убие, преди да са станали прекалено силни – както Алагай Ка бе правил много пъти в миналото – или ако най-силните му братя откраднат по една и избягат. Ако това се случеше, можеше да минат хилядолетия, преди Съпругът да си възвърне първенството, ако изобщо успееше да го постигне.
Той не можеше да отлага повече. Трябваше да избяга и да се върне в двора на разума сега, докато е пуст, за да възстанови властта си, преди братята му да се върнат. Най-големите му съперници вече бяха унищожени. Никой не можеше да се изправи срещу него, щом си възвърнеше великолепието.
Той съсредоточи вниманието си върху дрона, без да показва нищо, докато вътрешностите му се свиваха. Все пак демонът въздъхна с облекчение със собствените си дробове, когато те слязоха от великия форт на ксара. Болката, която го притискаше през последния ден, се разсея и възможностите, които бяха недостъпни допреди миг, се върнаха в обсега.
Но трябваше да бъде внимателен. Сегашната демонстрация на сила на Наследника беше ужасяваща. Дори неодушевените предмети в ксара се подчиняваха на заповедите му чрез странната магия на човешката вяра. Задвижването на толкова много оръжия, които се въртяха в унисон, беше мярка за волята на Наследника, а тя се бе превърнала в нещо страховито. Въртящите се копия работеха като мрежа, която ги защитаваше от всички страни едновременно.
Жителите на повърхността бяха станали могъщи, а властта – смела.
Наследникът не попита за посоката, докато водеше през пещерата, насочвайки се към правилния тунел, по който най-бързо да стигне до кошера. Поне нещо бяха научили по време на престоя си в човешкия храм. Може би твърде много.
Воят на ранените и бягащи гвилари заглъхна и наследникът, чиято способност да черпи от силата на ксара намаляваше с всяка крачка, започна да изпраща призованите копия да се издигат обратно над стените на ксара, несъмнено на местата, където са лежали хиляди години.
Когато и последното копие бе изпратено у дома, Наследникът си пое дъх, а останалите се съсредоточиха върху защитата.
И в този миг, прикрит от щита си, Шанджат бръкна в робата си и взе шишето със сълзите на дъщеря си. Той счупи печата с нокът и разля сълзите, наситени с емоционална магия, върху пръстите си, като нарисува бърза защита върху гърдите си и още няколко върху веригата, която ги свързваше.
Защитените знаци светнаха за кратко и избледняха, когато сълзите се изпариха. Очите на Шанджат се стрелнаха напред-назад, но нямаше признаци, че похитителите му са забелязали това. Едва ли щяха да го направят, защото магията, която сега се излъчваше от него, миришеше на човечност, на любов и емоции и на цялата подла слабост на похитителите му. Те можеха да усетят магията, но нямаше да я възприемат като заплаха.
Всъщност тя не беше заплаха – за тях. Беше покана и следа, възпяваща човешката слабост, приканваща имитиращия демон да нападне Шанджат.
Това беше план, който не беше лишен от риск. Съпругът не бе успял да натрупа достатъчно плът, за да изтръгне татуировките от кожата си, а атакуващият мимик можеше случайно да го убие с един заблуден удар на нокът.
Но дори миг физически контакт щеше да е достатъчен, за да поеме контрола над мимика. С такъв мощен дрон той би могъл да избяга на безопасно място достатъчно дълго, за да отлепи защите от кожата си. След това нищо не би могло да попречи на разсейването му в празен съд на разума.
Докато тези насекоми намерят пътя надолу без него – ако изобщо успеят – Съпругът щеше да е отново на власт, излекуван и да разполага с безкрайна армия от дронове, които да го пазят, докато той се отпечата върху новото поколение.

***

Изминаха два дни в долните тунели, преди Алагай Ка да усети мимика.
Два дни на предпазливо спускане, като използваше защитите и жалкия глас на Певеца, за да се промъкне незабелязано покрай стотиците дронове, които ловуваха – а понякога ставаха жертва на подземния живот в по-високите тунели.
Наследникът държеше предпазното поле на короната в близост, за да не усетят демоните присъствието му. Те поставяха гръб към стените на тунелите, когато през тях преминаваха стада от демони, като използваха фини магии, за да отклонят стадните дронове от това да се блъскат в полето.
Глупостта на дроновете беше предимство при господството над тях, но по време на война с хората можеше да се окаже отговорност. Защитата на кошера беше слаба.
Напред мимикът чакаше, увит около голяма сталагмитска могила. Тялото му се сливаше идеално със заобикалящата го скала, чак до пластовете утайка и хлъзгавината на капещата вода. Магията му беше приближена, скрита под външния му слой, където дори Наследникът би я пропуснал при случаен поглед.
Беше близо. Толкова близо. Но дали по инстинкт, или за късмет, Наследникът ги поведе по пътека, която постави мимика съвсем наблизо. Дори и този по-интелигентен дрон не можа да пробие покривалото, хвърлено от Певеца и защитите на неговия похитител, освен човешката миризма, която сълзотворната бутилка изписа на Шанджат. Мимикът усещаше, че жертвата е близо, но не я виждаше и не я чуваше. Все още не.
Съпругът забави ход, а Наследникът и Изследователят, съсредоточили сетивата си напред, не забелязаха как се изтеглят напред, докато не се изгубиха от поглед.
Мимикът се скри само на няколко крачки от тях, но дъщерята на Шанджат беше разположена между тях. Съпругът накара Шанджат леко да се спъне, когато минаха покрай друг сталагмит, откъснат за миг от полезрението на останалите.
Той разби отслабените звена на веригата, като освободи ръцете и краката на дрона. Шанвах реагира бързо, но не достатъчно бързо. Бойните умения и мускулната памет на дрона не бяха намалели.
Благодарение на елемента на изненадата дронът бързо установи надмощие, оставяйки свободна ръка, за да нанася точни удари, разбивайки кости и чупейки стави. За секунди той я захвърли настрани, като счупена вещ, и се хвърли към мимика.
Внезапното му движение пренебрегна предпазните средства за прикритие, но мимикът не даде никакъв знак, докато се приближаваше, продължавайки да чака тихо, като паяк в мрежата си. Когато се приближеше, той щеше да удари и демонът можеше да има само секунди, за да се измъкне от съзнанието на Шанджат и да влезе в това на мимика. Той приготви последните си запаси от сила за прехвърлянето.
Ловецът го забеляза да се измъква от прикритието. Тя се движеше като размазано петно, докато тичаше, за да го откъсне, като неволно се изправи с гръб към мимика. Ножът ѝ беше в ръката ѝ, а аурата ѝ беше безпощадна. Щеше да го убие, ако можеше.
Жената беше глупачка, като се изправи срещу него с тялото си. Ножът й. Тя можеше да нарисува магия там, където стоеше, да засили татуировките му и да го убие. Хората имаха сила, но примитивните им умове не бяха стигнали дотам да ѝ се доверят повече от стоманата.
Тя се хвърли, но при цялата си подсилена с магия сила и скорост Ловецът нямаше умения, които да се сравняват с този търтей. Той улови китката ѝ в завой, който накара острието ѝ да затрепери в нервните пръсти. Тя насочи вниманието си към запазване на хватката, позволявайки на дрона да я задържи на място достатъчно дълго, за да ритне силно от хребета на пода на тунела, добавяйки сила към и без това могъщия удар, когато удари юмрук в заоблената яйчена торбичка, издуваща корема ѝ.
Ловецът изкрещя, съборена от краката ѝ. Съпругът я последва с дъжд от по-бързи удари, всички насочени към едно и също уязвимо място.

***

Рена прокле беззвучно, а дробовете ѝ се изпразниха, когато се приземи по гръб. Шанджат веднага се стовари върху нея, продължавайки да нанася тежки удари. Това не беше плавната грация на шарушака на дъщеря му. Шарукините на Шарум бяха по-груби, но не по-малко ефективни. Рена се смяташе за опитен боец, но той я взе с такава лекота, с каквато котка взема мишка.
Но макар че демонът напълно контролираше уменията на Шанджат, изглежда не се интересуваше много от чувството му за болка. Докато забележи грешката си, ръката на Шанджат вече беше разбита на пух и прах.
– Мислиш, че съм глупава? – Рена бе използвала мощна магия, за да укрепи мускулите на стомаха си. Детето ѝ плуваше в броня, твърда като бронирано стъкло. – Видях, че гледаш корема ми още в ксара.
Колебанието на демона ѝ даде миг и Рена удари Шанджат в гърдите, а предпазните защити на юмрука ѝ проблеснаха. Тя усети как ребрата се пукат. Той бе отблъснат няколко крачки назад, приземявайки се с изненадваща грация.
Рена вече беше на крака и се втурна към него. Костената дръжка на ножа ѝ беше твърда в ръката ѝ, пулсираща от сила.
– Бих ти казал, че не е лично – каза Шанджат. – Че това е оцеляването, моята раса срещу твоята, което направлява ръката ми.
Тя беше по-бърза, по-силна, но въпреки това Шанджат отбиваше атаките ѝ, докато не се вкопчи в ръката ѝ с ножа и не я завъртя, докато не установи контрол. Бавно притисна ножа в ръката на Рена към корема ѝ. Омагьосаното острие беше едно от малкото неща, срещу които Рена не се доверяваше на корема си.
– Бих ти го казал – прошепна Шанджат – но това би било лъжа.
Рена си спомни първия път, когато ножът я поряза. Беше на пет години и Харл я накара да го почисти след убийство. Острието, остро като бръснач дори тогава, се плъзна през кърпата за почистване като нищо и проряза тънка линия по дланта ѝ.
Майка ѝ изхлипа, но Харл само изръмжа и вдигна ръка, за да не се втурне към момичето. Той хвана малката ръка на Рена и я притисна в лицето ѝ, принуждавайки я да погледне зачервяващата се рана.
Ножът е като злобно старо куче – казваше Харл. Хапе каквото му кажеш, но ти ентусиазирай се, то ще захапе и теб.
Рена стисна зъби, принуждавайки острието да се върне обратно. Чуваше как Арлен и Джардир се втурват към нея, но нямаше да успеят навреме.
Тя дишаше, визуализирайки движенията си, както Шанвах ѝ беше заръчала. После с рязък тласък разчупи захвата и го обърна.
Земята е истинското бойно поле, сестро – учеше Шарум’тинг. Приведете противника си на нея, установете контрол и го принудете да се подчини чрез кръв или въздух.
Сега Шанвах лежеше безчувствена, може би мъртва. Беше време да сложат край на Алагай Ка, дори ако това означаваше сами да намерят Ядрото.
Но това не означаваше, че Шанджат трябва да тръгне с него. Рена притисна борещите му се крайници и се сви, като постави крака си между Шанджат и демона. Тя ритна, разкъса дрехите му и изхвърли демона достатъчно далеч, за да засили татуировките му, без да убие Шанджат.
– Ще те изгоря като слънце – изръмжа тя. Арлен и Джардир се втурнаха обратно към сцената, озарени от подготвената сила. Кралят на демоните нямаше да може да избяга.
Алагай Ка се претърколи не толкова грациозно, колкото Шанджат, и се сблъска силно с една сталагмитска могила. Рена се приготви за атака, когато движението спря, но концентрацията ѝ бе нарушена, когато сталагмитът се протегна от само себе си и се уви около демона.
– Мимик! – Изкрещя тя, макар че това вече беше очевидно за всички.
Идиотско момиче – прокле се тя. Демонът е планирал това през цялото време. Играеше право в ноктите му.
И тримата, Рена, Арлен и Джардир, отприщиха мощни магически изблици, но демонът ги отблъсна, дори когато сталагмитът бе разрушен в облак отломки. Никой от тях не се поколеба и се втурна напред.
– Имам го в балона на короната! – Извика Джардир. – Той няма да избяга!
Демонът се изгуби от поглед само за миг, но когато зрението на Рена се проясни, мимикът беше набъбнал, с шиповидната броня на каменен демон и рогатите пипала на воден демон. От устата, достатъчно голяма, за да погълне главата и раменете ѝ, израстваха редици от четирисантиметрови зъби.
– Разумът все още е свързан с татуировките! – Изкрещя Арлен. – Той е някъде там, носи мимиката като броня.
Той направи мимически отряд и блъсна демона силно в ръба на балона на Джардир. Съществото се сплеска и Рена зърна буца в средата. Тя скочи, като водеше ножа. Нямаше да се поколебае отново.
Мимикът се отдалечаваше по-бързо, отколкото тя можеше да помръдне, пипалата му се стрелкаха, за да отблъснат всички назад. Рена и Джардир бяха готови и нарязаха пипалата. Мимиците можеха да се излекуват мигновено, но не можеха да възстановят отрязаното.
Алагай Ка също знаеше това. Пипалата бяха по-дебели от острието ѝ. Демонът прие разреза, за да се завърти и да я удари отзад. Повалена на колене, тя зърна Арлен с ъгълчето на окото си.
Арлен можеше да избегне или да отблъсне пипалото, но вместо това го хвана, като държеше дългите мощни мускули с голи ръце, докато шокираше с убийствена магия по крайника. Тогава я забеляза и очите му се разшириха.
– Рен!
Демонът се възползва от отвличането на вниманието. Вторият крайник се отдели от онзи, който Арлен държеше, и извади бърза защита, като го повали на земята. Друга бърза защита срути част от тавана върху него.
Рена нямаше време да наблюдава развоя на събитията. Демонът продължаваше да набляга на атаката, пипалата му се сливаха, разделяха – ставаха твърди и остри, после меки като желе. Тя се бореше да изкара защитен знак във въздуха, но той удряше ръцете ѝ, осуетявайки опитите, докато търсеше хватка за подчинение.
Рена искаше да се разсее. Щеше да е толкова лесно. Но в тази дълбока подземие зовът на Ядрото – песен, която някога приличаше на съблазнителното ромолене на ручейче – сега беше река, ревяща от пролетното топене. Можеше ли да я преплува? Можеше ли да повярва, че ще успее да измъкне себе си – своето бебе – обратно?
Не. Трябваше да остане твърда.
Джардир не изглеждаше да се справя по-добре. Беше бърз, отбиваше атаки и от време на време нанасяше удари, но беше сянка на безкрайно силния мъж, който беше в ксара.
Сега демонът имаше няколко крайника. Копието на Джардир се размазваше, но не едно се промъкна през защитата му. Със силата на короната, съсредоточена върху задържането на демоните, той не можеше да я използва, за да обърне ударите на демона. Вместо това той бе съблечен до кръста, а защитите, които белязаха кожата му, бяха ярки като сила. Демонът не можеше да го докосне, но беше изпочупен и посинен от отскока, докато блъскаше защитите. Джардир се отърва от ударите, но скоро те щяха да си проличат.
Тогава едно пипало, появило се сред половин дузина също като него, се сгъна назад в последния момент, за да се получи скрит камък. Камъкът се разби в челото на Джардир и свали короната от главата му. Тя прелетя във въздуха и се строполи на пода на тунела на няколко метра назад.
В момента, в който предметът се изплъзна, атаките на демона спряха. Пипалата се прибраха и мимикът скочи, като се превърна във въздуха в голям полски демон. Той падна на земята и се втурна надолу по тунела.
Джардир погледна към короната, но нямаше време да я прибере. Той вдигна копието си и тръгна след демона.
Рена се разтърси, съсредоточи магия, за да засили крачката си, докато стискаше ножа си и се втурваше след тях.
Джардир настигаше демона, а тя – него, когато от гърба на демона се издигна пипало, което издигна във въздуха предпазна мрежа. Последва експлозия и тунелът напред се срути. Рена изгуби от поглед Джардир, не беше сигурна дали падащият камък го е пропуснал или го е погребал жив.
– Ахман! – Тя се изненада от страстта в гласа си. Заби ножа си в ножницата, кашляйки от падащия прах, но не се поколеба да посегне към най-близкия камък и да го откъсне. И камъкът след него, и този след него. Но с всеки следващ камък страховете ѝ нарастваха. Магията на демона беше прецизна. Дори със силата ѝ щеше да отнеме твърде много време, за да се прокопае.
Шанджат и Шанвах вероятно бяха мъртви, а с тях може би и Арлен. Дали Джардир беше погребан под целия този камък? Тя ли беше последната жива?
– Съжалявам, любов. – Тя сложи ръка на корема си, докато се готвеше да се разсее. – Целият свят разчита на нас. – Беше само един кратък скок през развалините. Твърде бързо, за да я повлече надолу към Ядрото.
Тя се надяваше.
– Рен, почакай! – Арлен хвана ръката ѝ и я заля облекчение. Той държеше Короната на Каджи, стисната в юмрука му. – Аз ще тръгна след него. Шанвах е жива, но няма да е за дълго. Направи каквото можеш докато аз ще се върна.
– По-добре да побързаш! – Изкрещя тя, но той вече беше в мъгла, преливайки през бариерата.
Рена се поколеба. Всеки инстинкт в тялото ѝ крещеше да го последва, да помогне на Арлен. Но бебето се местеше в корема ѝ, а аурата на Шанвах беше приглушена и трептяща.
Трябва да му се довери, че ще се справи сам. Както направи за нея.
Рена се втурна към Шанвах, като положи младата жена на земята, докато изтегляше магията през нея и я четеше. Навсякъде имаше счупвания и кръвоизливи – беше цяло чудо, че беше издържала толкова дълго.
– Аз… – издиша Шанвах.
– Не се опитвай да говориш – каза Рена.
– Аз съм… – Шанвах отново издиша – готова за… самотния… път…
Рена се изплю.
– Ядрото, да ме вземе. Имаш работа за вършене, момиче. Умирането не е извинение за това, че се отърваваш от задълженията си.
На Рена ѝ се искаше да има обучението на Билкарка или уменията на Арлен в лечебната магия, но нямаше време за оплакване. Силата се вля в нея, докато държеше ръката на Шанвах, докато тя разпространяваше магията си в Шарум’тинг.
Ръцете ѝ работеха заедно със силата, масажирайки костите и плътта, докато вливанията на магия ускоряваха оздравяването на тялото. Тя се съсредоточи първо върху гърдите на Шанвах, като подсигури сърцето и белите ѝ дробове, след това поправи фрактурите в черепа ѝ, изцели отока от мозъка ѝ.
Оттук нататък тя продължи да работи, като изгуби представа за времето. Примигна, очите ѝ пресъхнаха и загоряха, и разбра, че е време да спре. Беше видяла как лечението изцежда Арлен. Ако отслабнеше прекалено много…
Очите на Шанвах бяха затворени, но тя вече дишаше спокойно, а разбитото ѝ тяло беше цяло, макар и все още слабо. Рена се отдръпна, като все още задържаше излишъка от сила въпреки изгарянето, което започваше да се просмуква в мускулите ѝ. Всеки момент Арлен, Джардир или хиляди демони можеха да нахлуят през тази пещера.
Тя изчака дълги, напрегнати мигове, напрягайки сетивата си, но напред нямаше нищо, никакъв признак на живот.
Едно хриптене я стресна и тя се завъртя с нож в ръка, за да открие Шанджат, който лежеше точно там, където го беше оставила в борбата. Без да има кой да му каже да стане, воинът щеше да лежи там, докато умре.
Това нямаше да отнеме много време. Ударът на Рена беше разбил гръдната му кост, а ръката му беше смачкана. Умът не обръщаше внимание на нараняванията на Шанджат, интересуваше се единствено от бягството.
Тя можеше да го спаси, дори сега. Нараняванията му не бяха толкова големи, колкото тези на Шанвах. Но с каква цел? Джардир на главозамайващия връх на силата си не бе успял да поправи човека. Ако Арлен не се върнеше с демона, тогава каква беше ползата от Шанджат? А ако Арлен все пак върнеше Алагай Ка, това само щеше ли да даде на демона още един шанс да използва Шанджат, за да избяга? За да се опита да убие детето ѝ?
Ръката на Рена намери успокояващата дръжка на ножа си. Погледът ѝ се насочи към Шанвах и откри, че момичето я гледа с широко отворени очи зад шала и воала си. Двете се спогледаха и нямаше нужда от други думи.
Шанвах се претърколи настрани, като се подпираше на лакътя си и подгъваше коляно под себе си.
– Ако трябва да се направи, сестро, аз трябва да съм тази, която ще го направи.
Рена се пресегна да ѝ помогне, но момичето ѝ махна с ръка. Тя се изправи на крака и леко се поколеба, докато намери равновесие. В ръката ѝ се появи нож от извито стъкло и тя се запъти напред.
Дълго стоя над баща си, после коленичи до него и притисна главата му в скута си.
– Подготвена ли е душата ти за самотния път? – Прошепна тя.
– Само Еверам може да прецени една душа. – Гласът на Шанджат беше лишен от емоции.
Шанвах примигна, в аурата ѝ се долавяха болка и объркване. Въпросът беше риторичен.
– Искаш ли да тръгнеш? – Шанвах попита. Рена видя сълзи в очите ѝ, но не направи никакво движение, за да се опита да ги улови. Този момент беше твърде личен. Тя отново насочи сетивата си навън. От колко време Арлен го нямаше? Минути? Час? Повече?
Нямаше как да разбере и нямаше как да пренебрегне последните думи на баща и дъщеря.
– Вече не желая нищо – каза Шанджат в скучния монотонен глас.
– Какво си пожелаваше преди? – Попита Шанвах.
– Да служа на Шар’Дама Ка, който ще ни избави от Ний – каза Шанджат. – Да защитя дъщеря си, по-голяма от всеки син.
Думите бяха студени, но Шанвах се просълзи, притискайки го към себе си.
– Сестро – помоли Шанвах и Рена се втурна към нея. – Не мога да понеса това бреме. Трябва… трябва…
Рена нежно взе стъкления нож от безсилната ръка на Шанвах. Погледите им се срещнаха и Рена прибра неизползвания нож в скритата ножница в робата на Шанвах.
– Чу човека. – Рена пренебрегна изгарянето, докато черпеше повече сила, за да излекува Шанвах. – Умирането не е извинение за отърваване от задълженията.

***

Минаха часове, преди Рена да разчисти развалините достатъчно, за да се промъкне, но от другата страна нямаше и следа от останалите.
Бяха погребани, щяха да са оставили знаци – каза си тя. Щеше да го усети.
Те са били живи. Или са били, когато са преминали тази точка. Но дали демонът беше убил Джардир? Дали Арлен е бил засмукан в Ядрото? Дали Алагай Ка се връщаше точно сега с армия от демони?
Тя се върна в камерата, където лежаха Шанвах и Шанджат. Телата им бяха възстановени, но за пълното им излекуване беше необходима храна.
За нея също. Бебето риташе и се гърчеше, както често правеше, когато минаваше твърде много време без храна. Тя намери пакетите им, взе купичките, които Джардир използваше, и ги напълни с пръст, като я натъпка и заглади повърхността.
– Сестро, какво правиш? – Попита Шанвах.
– Правя храна – каза Рена.
– Това е едно от най-трудните отделения на дама’тинга – предупреди Шанвах. – Смята се, че неправилното приготвяне на свещената храна и напитки създава отрова, която може да убие с една-единствена троха или капка.
Рена усети как в червата ѝ се свива, но принуди раменете ѝ да се свият.
– Ентусиастът ще ни остави да гладуваме тук долу.
Тя начерта защитите, както беше виждала Джардир да прави много пъти. Магията изгаряше, докато преминаваше през нея, но изглежда работеше. Почвата в едната купа се превърна в парещ кускус, а в другата – в чиста вода.
Все пак тя ги погледна със съмнение, а предупреждението на Шанвах се повтаряше безкрайно в съзнанието ѝ. Но каква алтернатива имаше? Накрая тя измърмори и протегна ръка.
– Сестро, остави го! – Извика Шанвах. – Ти си бременна. Няма нужда да рискуваш два живота. Трябва да опитам храната.
– Какво значение има това? – Попита Рена. – Ако е отрова, и двамата така или иначе сме мъртви.
– Ако аз умра, ти можеш да отидеш в копието на Ала – каза Шанвах. – Защитите за храна и напитки остават там, а храмът е защитен.
– Чудесно – каза Рена. – Пребори се с Създателя, който знае само колко бойни кучета са останали, за да умра от старост в някоя забравена крепост.
– Само ако Избавителят не се върне – каза Шанвах.
– Влезнахме в очакване на войната – каза Рена. – Исках да го направя, щях да си остана вкъщи иначе. Имаш ли по-добра причина да не ям храната?
– Аз съм по-използваем. – Гласът на Шанджат беше равен, докато отговаряше на риторичния въпрос.
Рена и Шанвах си размениха погледи. Накрая Шанвах кимна и извади от раницата си малката купа, чашата и пръчиците за хранене. Тя коленичи с баща си, както много пъти преди, и се помолиха заедно, преди Шанвах по нейна команда да пресуши чашата и да вземе пръчиците за хранене, преглъщайки една уста.
Рена осъзна, че е задържала дъха си. Извади го и когато Шанджат не падна превит на пода, тя се нахвърли върху храната като демон върху прясно убито животно.
По-късно, освежени от храната и напитките, тримата нарамиха раниците си и се промъкнаха през отломките, следвайки тунела надолу, докато стигна до друга пещера. В пода на пещерата беше пробита голяма дупка, която се спускаше на стотици метри към голям подземен каньон.
Дали всички бяха паднали през него? Дали това беше капан, който Арлен или Джардир избегнаха? Пряк път към Ядрото? Нямаше как да се разбере. Рена се опита да прочете магическите течения, но информацията беше твърде много, за да я подреди.
– Демонична работа – изръмжа тя, а краката ѝ увиснаха над ужасяващата капка. Освен дупката, оттук се разклоняваха няколко тунела, а тя не помнеше картата, която бяха видели. Единственото копие се намираше в бележника на Арлен, който вече го нямаше заедно със Съпруга. – Дори и да не са паднали, кой тунел води към кошера?
Чу се шумолене на крака и Шанджат започна да се отдалечава от тях. Воинът без колебание избра третия тунел вляво и започна да си проправя път по него.
Рена и Шанвах се срещнаха с очите си за дълъг миг, след което се обърнаха и ги последваха.

Назад към част 35                                                                   Напред към част 37

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!