БРАНДЪН САНДЕРСЪН – СЪНРИЙЧ ЧАСТ 10

Глава 10

Когато пристигнахме на Платформа Прайм, на площадката за кацане цареше хаос. Подобно на битката преди пристигането на Делвер, пилотите се втурнаха към корабите си, докато получаваха инструкции в последния момент, а във всичко това се усещаше нервност. Спуснах кораба си до Звездна ескадра 1, обичайния кораб на Джорген. Дърдорки и двама негови колеги инженери стояха около него с отворен покрив и Дърдорко им подвикна яростно.
Джорген отвори люка и изскочи навън.
– Коб каза, че се прехвърляш на собствения си кораб – каза Дърдорко. – Извадихме модула за смущения от кораба на Аланик и го инсталирахме във вашия. Ако информацията, която взехме от нейните бази данни, е вярна, той ще спре врага да проектира илюзии в главата ти. Освен това имаш пет жълти тайникса в кутия под таблото. Тя не е красива, но е закрепена с болтове, така че охлювите няма да се телепортират без теб. Ще се справиш ли с това, че няма кой да ти помогне с тях?
– Ще се справя – каза Джорген. – Имаме нужда да летиш с Еф Ем.
Дърдорко погледна Джорген с ужас.
– Аз не съм пилот, Джорген. Едва съм започнал летателното училище.
– И днес няма да пилотираш – каза Джорген. – Ще се опитаме да използваме хипердвигателите, за да предприемем изненадваща атака срещу кораба с планетарното щурмово оръдие. Целта е да обезвредим оръдията им, така че да не могат да унищожат Платформа Прайм или да ударят повърхността на Метален Рой. Работата е там, че не знаем как точно работят тези оръжия. Не знаем как да ги унищожим и дали изобщо можем. Но ако ви изпратим там и вие разгледате добре оръжията…
– Тогава може би ще мога да ви помогна да разберете как да ги обезвредите. – кимна Дърдорко.
– Командването няма да ми позволи да го направя сам – каза Джорген, – но мога да усетя охлювите със съзнанието си от разстояние. Не е необходимо да съм точно до охлювите, за да общувам с тях. Така че ще те изпратим с Еф Ем. Няма да бъдеш там горе сам – те са готови да ми позволят да заповядам на Звездна ескадра да те подкрепи, защото ще трябва да виждам къде те изпращам. Освен това ще мога да използвам хипердвигателя, за да те изтегля, ако нещата се объркат.
Самата аз не бях въодушевена от плана – щом бях там, теоретично Джорген би трябвало да може да ме телепортира, ако нещо се обърка. Но всичко това беше много теоретично. Това не беше самоубийствена мисия, но беше най-близкото нещо, което някога бях правила.
Аз не бях Спенса. Не обичах да се втурвам с главата напред към опасността и да измислям нещата в движение. Но също така нямаше да позволя цялата ми планета да бъде унищожена, защото не бях готова да направя това, което трябваше да се направи. Аз бях пилот. Записах се за това. Щях да направя най-доброто, на което съм способна, за да се уверя, че колкото се може повече хора ще излязат живи от това, дори и аз да не съм сред тях.
Да взема Дърдорко с мен беше съвсем друг въпрос.
– Той не може да ти заповяда да го направиш – казах на Дърдорко. Той разбира се, знаеше това, защото не беше в командната верига на Джорген, но ми се стори подходящ момент за напомняне. – И Коб също не ти е заповядал да го направиш. – Коб разбираше причините, които един пилот може да има, за да не се качи отново в кораба. Коб го беше правил, когато е чувствал, че трябва, но нямаше да взема това решение за някой друг. Не ми беше нареждал и да правя това – беше твърде експериментално, твърде нестабилно.
Дърдорко кимна.
– Знам. Ще го направя.
– Сигурен ли си? – Попитах.
Джорген ме погледна остро. Дърдорко току-що се беше съгласил, което очевидно беше това, от което имахме нужда.
Но не се чувствах добре да вземам някого в битката с мен на толкова опасна мисия, ако не беше сигурен, че иска да е там.
– Да – каза Дърдорко. Той направи движение към една кутия до себе си. – Имаме още един тайникс, в случай че ни потрябва. – Той постави кутията в кораба, а охлюва гледаше сърцераздирателно през ръба. Дърдорко се качи на седалката на втория пилот до мен. Малко се поизмъчи, като се настани откъм най-отдалечената от мен страна на седалката, въпреки че ми се искаше да седне по-близо. Сложи си каската.
Мамка му, мразех това. Беше отпаднал от летателното училище по някаква причина и никога не бе искал да се върне, не като Кималин или Нед. Ако го убиех, това си беше за моя сметка. В съзнанието си видях как корабът на Гущера се взривява, а отломките се носят спираловидно към планетата.
Не и Дърдорко. Не исках това да се случи с него. Не можех да го допусна.
Не го чувствах като утеха, когато знаех, че ако той загине в тази битка, аз вероятно ще си отида с него.
– Наистина не е нужно да го правиш – казах аз. Надявах се, че ще се откаже, въпреки че имах нужда от помощта му.
Точно затова да изпитваш сложни чувства към някого, в ситуация като тази беше лоша идея.
– Знам, че не е нужно – каза Дърдорко. – Но Джорген е прав. Не бива да работиш сама с хипердвигателя, особено след като всъщност нямаш контрол над него.
– Ще се справим – казах с увереност, която не изпитвах. – Имам перфектен рекорд по това, че не съм умирирала в битки.
Дърдорко се засмя, но звучеше принудително. Той отново избягваше погледа ми. Поне този път явно се страхуваше от битката, а не от мен.
– Ще направя всичко възможно да не те убият там горе – казах аз. Щеше да стане. Трябваше да го направя.
– Вярвам ти – каза той. – Но тя не винаги е под твой контрол, нали?
Разбира се, че не е. Никога не можех да гарантирам, че ще се върна от която и да е мисия, още по-малко, че мога да предпазя някой друг.
Именно това ме тревожеше.
До нас видях как Джорген проверява кораба си и се готви да излети. Кималин, Сейди и останалите се носеха във въздуха в очакване на координати за среща. Към тях се бяха присъединили Ти-Сал и Катнип.
– Това ново планетарно оръжие – казах аз. – Не е ли това нещо, срещу което се предполага, че трябва да ни защитава щитът, върху който работиш?
– Би могло да бъде, ако щитът работеше – каза Дърдорко. – Но ние не сме го тествали. Ако го включим, може би нищо няма да се случи. Или пък части от системата може да се включат, но други да са твърде повредени, за да функционират. Отломките около Метален Рой са в лошо състояние. Системата може да се провали. Още по-лошо, може да се получи късо съединение, което да затрудни използването ѝ в бъдеще.
– А в най-лошия случай? – Попитах.
– Не знам – каза Родж. – Не сме имали време да очертаем всички последици. Ако има къси съединения на важни платформи, може да има значителни щети.
– На платформата Прайм? – Попитах.
– Не знам – повтори той. – Ето защо е твърде нестабилно да се опитваме, докато не разполагаме с време да разработим вероятните сценарии. Но сме дали пълен доклад на Командването за това какво знаем и какво не. От Коб ще зависи да реши какво да прави с него.
Джорген имаше право на мнение относно структурата на командването. Наистина имаше смисъл властта да бъде организирана така, че да може да се използва ефективно. Но тогава всичко зависеше от решенията на човека на върха. На Коб имах доверие. На Джешуа и на Асамблеята – по-малко.
Корабът на Джорген се издигна и аз включих подемният пръстен за придвижване, като се издигнах до него.
– Звездна ескадра – каза Джорген по радиото, – заповедите ни са да се включим в изтребителите, защитаващи бойните кораби. Не можем да им позволим да унищожат Платформа Прайм или да проникнат през полето от отломки, за да ударят повърхността на планетата.
– Звездна ескадра 5, прието. – Казах по радиото.
Когато останалата част от кораба се озвучи, ние следвахме навигационната си система през лабиринта от платформи отгоре.
– Днес ще бъдем в центъра на битката – каза Джорген. – Заповедта ни е да се задържим зад ескадри „Победа“ и „Валкирия“, докато те пробиват нагоре към бойния кораб. – Джорген нямаше намерение да говори за другата част от мисията ни по радиото, където съществуваше и най-малката вероятност врагът да успее да прихване съобщението. – Еф Ем е в дуо днес с Дърдорко.
– Чакай, Дърдорко лети с нас? – каза Кималин. – Добре дошъл обратно, Дърдорко!
– Предай им благодарности – каза ми той.
Посочих към контролите на радиото на Дърдорко.
– Кажи им и ти.
Той включи радиото си.
– Благодаря, Страннице – каза той. – Аз… не съм съвсем против да съм тук.
– От Дърдорко това е категорично одобрение – казах аз, а той ме дари със слаба усмивка. Той се отпусна малко на седалката, така че раменете ни се докоснаха и това поне беше утеха.
– Наистина възнамерявам да те запазя жив – му казах.
– Летим към група извънземни, които имат точно обратното намерение – каза Дърдорко. – Особено след като разберат, че имаме хипердвигател, дори и да не е много ефективен, и че сме там, за да унищожим оръдието им.
– Дърдорко, Еф Ем, готови ли сте с устройството? – Джорген попита по личния канал, когато разчистихме платформите и се издигнахме в космуса.
До мен Дърдорко отвори кутията и погледна тайникса.
– Знаеш ли кой от тях вече е бил използван от Джорген? – попита той.
– Не знам – отвърнах аз. – Може би да ги разменим всичките?
– Да, ще го направя. – Той извади четирите тайникса, които вече бяха в кутията, и ги размени с този, който беше донесъл със себе си. Хепи се изтегна на коляното му, като тихо тръбеше. Протегнах ръка и го почесах зад хрилете му.
– Готови сме – казах на Джорген по радиото.
– Това е преувеличено – промърмори Дърдорко до мен. – Но ние сме толкова готови, колкото и в момента.
Засмях се. Това беше едновременно дълбоко и ужасяващо чувство. Сложих ръка на предавателя си.
– Какво мислиш за музиката? – Попитах.
– Хареса ми онази песен, която свиреше преди в лабораторията. Имаш ли други?
– Да – казах и включих предавателя си, прелиствайки краткия списък с парчета, преди да избера едно.
Тази беше по-тежка от онази, която пуснах на Джорген. Нямах представа какви инструменти биха могли да издават тези звуци. Имаше мелодия, погребана под множество викове на език, който не разбирах. Но ритъмът беше ясен и звуците бяха странно завладяващи, дори и толкова силни и гневни, колкото изглеждаха.
Дърдорко се заслуша за миг и после смръщи нос.
– Това музика ли е? Сигурна ли си?
– Да – казах аз.- Просто е необходим изтънчен вкус, за да я оцениш.
Корабът ни ускори, движейки се към бойните кораби в стандартна V-образна формация. Сензорите ми за близост започнаха да засичат кораби – много, макар че все още не бяха толкова много, колкото се бяхме сблъскали, когато пристигна Гробокопача.
По-тревожното е, че по-големите кораби сега се движеха към Метален Рой. До този момент те оставаха на място – отправна точка, а не опасност за самите тях.
Музиката продължаваше да звучи неумолимо, докато ние продължавахме да ускоряваме до Маг-8. Извън полето от отломки имаше толкова много, ама толкова много пространство. Корабите се очертаваха в далечината, но дори и при високата скорост ни отне много време да се приближим.
Време, през което все повече осъзнавах, че Дърдорко седи до мен. Ръцете ни се докосваха от рамото до лакътя, затопляйки цялото ми тяло. Мамка му, не за това трябваше да мисля, когато се отправях към битка. Беше както казах на Сейди по време на последната битка: трябваше да се съсредоточа. Не бях свикнала някой да е с мен в кокпита ми по време на битка, камо ли пък човек, който ме харесва.
Той все още ме харесваше, нали?
– Не съм сигурен, че тази музика ще стане по-добра – каза Дърдорко.
– Добре – казах аз. – Ще я изключа.
– Не, не е нужно – каза бързо той, но аз вече бях посегнала към циферблата, търсейки друга песен. Не споделях музиката си с много хора, което вероятно беше егоистично. Не че исках да я запазя само за себе си – по-скоро не исках да я споделям с някого, който не би я оценил. Това беше единственото нещо, което ме свързваше с това, което бяхме, преди хората ни да се разбият на Метален Рой и да не могат да оцелеят.
Вероятно не трябваше да избирам едно от най-странните неща в колекцията си, за да го споделя с Дърдорко. Затова реших да избера нещо малко по-лесно за оценяване.
Избрах едно хорово произведение, също на друг език, който според баща ми е излязъл от употреба много преди хората да напуснат Земята. Десетки, може би стотици гласове се смесваха, пееха с различни тонове и височини, силно и все пак някак меко едновременно.
– О – каза Дърдорко. – Звезди, тази е прекрасна. Някой от тези инструменти ли е?
– Не мисля. Само гласове.
– Уау. – той погали разсеяно Хепи на коляното си и охлювът започна да тръби заедно с музиката, добавяйки още един висок тон към гласовете. Джил се приближи до мен, като се втренчи в бедрото ми.
– Тази трябва да ти хареса – казах аз. – Дори охлювите я оценяват.
Дърдорко присви очи към мен, а аз се засмях и го плеснах по ръката.
Искаше ми се да имам смелостта да направя нещо повече. Искаше ми се битката да не наближава толкова бързо. По дяволите, още един транспортен кораб беше пристигнал и от него се изсипаха още изтребители. Изглеждаше невероятно, че са стигнали толкова бързо, но Върховенството имаше работещи комуникатори за свръхсветлинна връзка. Имаха хипердвигатели, които отиваха там, където им кажеха, и възможност да извикат пилотите си и да ги транспортират през необятното пространство за миг.
Бяхме постигнали напредък, но все още изоставахме толкова много, че ми се искаше да се разплача.
Не и сега. Това не беше моментът да губя самообладание. Ескадрата ми зависеше от мен. Дърдорко зависеше от мен. Метален Рой зависеше от мен.
Корабите се разпръснаха по сензорите ми за близост, докато бързо наближавахме бойното поле. Този път бяхме пренесли битката при тях.
Искаше ми се да мисля, че това ще ни даде достатъчно предимство, за да бъде победата решителна.
– Готови сме толкова, колкото може сма в момента – казах аз.
– Нито повече, нито по-малко. – кимна Дърдорко
Няколко от вражеските кораби се откъснаха от групата и се насочиха към нас.
– Започваме – казах аз и се спуснахме към тях през през открития черен космус.

Назад към част 9                                                                  Напред към част 11

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *