БРАНДЪН САНДЕРСЪН – СЪНРИЙЧ ЧАСТ 16

Глава 16

Не.
Издърпах кораба си нагоре, после отново се сниших, за да избегна едно пипало, което с широк замах замахна към мен и вражеските кораби. Враговете също го избегнаха, но аз пожелах огнена смърт на всеки един от тях.
Джорген имаше кораб, пълен с хипердвигатели. Трябваше да успее да се измъкне, когато щитът му падна. Но ако го направеше, охлювите щяха да го телепортират някъде в космоса. Ако Джорген още не беше умрял от депресия, скоро щеше да се задуши.
Не.
– Еф Ем? Сейди? – Артуро се обади по радиото. – Какво се случва там горе?
– Хм – каза Сейди. – Хм, Досадник…
Нямаше да я карам да обяснява това.
– Досадник падна – казах аз.
– Еф Ем? – Артуро каза. – Какво говориш?
– Досадник падна – повторих. Не знаех как мога да звуча толкова безпристрастно. Гласът ми беше чужд на собствените ми уши. – Корабът му е унищожен. Спасението е невъзможно.
Тишина по радиото.
Най-накрая Кималин беше тази, която заговори.
– Той се измъкна, нали? Имал е всички тези охлюви. Трябва да се е измъкнал.
– Еф Ем? – Артуро попита.
– Не знам – казах честно. Не си обясних какъв е бил вероятният резултат, ако го е направил. Приятелите ми вече знаеха.
– Добре – каза Артуро. – Ще скърбим по-късно. Имаме мисия.
– Амфи… – започна Нед.
– Ще скърбим по-късно – каза Артуро твърдо. Той беше първият асистент, а сега нашият щурмови командир. – Ескадра, прегрупирайте се. Ще се насочим към базата, по пътя ще се опитаме да унищожим останалите кораби.
– Хора? – Куна каза. – Загубих връзка с шурмовия ви командира.
– Тук Амфибия – каза Артуро. – Сега командвам аз. – Гласът му беше стегнат, отсечен. Явно се мъчеше да изпълнява собствените си заповеди и аз не го обвинявах. – Все още идваме, за да изведем теб и хората ти оттам.
– Това би било ценно – каза Куна. – Корабите обстрелват местоположението ни, а щитът ни е пробит.
Сейди се промъкна сред пипалата на междинния модул, насочи се към ръба на съществото, където можехме отново да се гмурнем към долната страна на скалата. Вражеските кораби ни последваха и двете със Сейди направихме двойна ножица, избягвайки огъня им. Докато един от корабите се опитваше да ни преследва, ръка на междинния модул го удари отдолу. Корабът се залепи за стеблата и пипалото го отнесе надолу към устата си.
Ако корабите не бяха питателни, съществото явно още не беше разбрало това.
– Статус, Еф Ем? – Артуро попита.
– На път сме, Амфи – казах аз. – Не ни чакай.
– Прието. Всички пилоти да се придвижат към Куна и да унищожат вражеските кораби.
Измъкнах се от поредното пипало, когато то се стрелна към мен, изстрелях се през ръба на съществото и се свлече по стената на скалата. Сейди ме последва точно след мен, като най-накрая се оказа извън обсега на междинния модул. Моите съотборници се координираха помежду си по радиото, докато се захващаха с врага. Знаех, че трябва да се присъединим към тях – все още бяхме по-малобройни и колкото повече от нас се включат в битката, толкова по-голям е шансът да се измъкнем живи.
Макар че не бях сигурна какъв е смисълът от това. Бяхме загубили Джорген, единствения ни сайтоник. Без него какво щяхме да правим останалите? Щяхме да останем тук като Куна и да чакаме Върховенството да изпрати подкрепления, за да ни довърши. Куна сигурно имаше охлюв и проектор за комуникатора си, но без сайтоник не можехме да ги използваме, за да се приберем у дома.
Бяхме загубили. Бяхме заложили и бяхме загубили.
И така – въпреки абсолютното ми съгласие с Артуро, че времето за траур ще дойде по-късно – усетих как в очите ми се образуват сълзи. Горещи потоци от тях се стичаха по бузите ми, а аз тласках кораба си по-бързо, почти приветствайки гравитационните сили, които преодоляваха гравитационните капаци.
Вече наближавахме ескадрата си и в този момент на таблото ми се появи фигура, която ме накара да подскоча.
Джил седеше там, притискайки ръката ми.
Дали се беше опитал да спаси Джорген? Ако тялото му беше изгубено някъде в космоса, нямаше да можем да го върнем у дома.
Джил се плъзна от таблото и се настани в скута ми, като се притисна към мен, сякаш искаше да ме утеши. Не обвинявах охлювите за случилото се с Джорген. Радвах се, че Джил се е измъкнал, и се надявах, че и другите са се измъкнали. Може би Джорген беше отворил кутията в последния момент, осъзнавайки, че няма да успее да се измъкне, и беше дал на охлювите възможност да избягат. Комуникационният охлюв не можеше да скача с хиперскок, така че вероятно е бил погълнат от междинния модул.
Без сайтонични способности или холопроектор не можех да накарам Джил да направи хиперскок, така че присъствието му не ми беше от полза. Все още се намирахме в твърде отчаяна ситуация, за да почувствам облекчение.
Все пак не можех да не се радвам, че той е тук. Прокарах едната си ръка по гърба му, докато с другата задействах деструкторите си, отвличайки вниманието на кораба, който следеше Кималин. Сякаш усещаше притеснението ми, Джил се притисна по-близо, стягайки се около кръста ми като кожен колан.
И тогава всичко се промени. Корабът ми изчезна, мониторите ми, цялото пространство. Потънах в мрак.
И се приземих с гръм и трясък върху студен бетонен под.
– Ох! – Изкрещях, притискайки рамото си, където се бях приземила. Джил падна от кръста ми, като се претърколи на пода. Не можех да видя нищо, но определено вече не се намирах в космоса. Нито в моя кораб, тъй като лежах върху плоча от напукан бетон. Когато очите ми се приспособиха към тъмнината, видях сянка отпред и запълзях към нея с една протегната ръка.
Ръката ми срещна дърво. Рамка на врата, осъзнах, а там беше вратата, която се движеше на скърцащи панти. Джил беше скочил с хиперскок и ме беше взел със себе си, макар че не знаех къде и защо. Технически погледнато, сега можехме да бъдем навсякъде във Вселената, но тайниксът не беше склонен да отива далеч без конкретни инструкции.
Изправих се, бутнах вратата докрай и влязох в сенчест коридор. Малкото светлина, която имаше, идваше от тънката лента на тръбното осветление, която се простираше по тавана, и аз я последвах, движейки се нагоре по този коридор, а после надолу по друг. Осъзнах, че въздухът е топъл. Имаше атмосфера, която да дишам, гравитация, която да ме държи на земята, и топлина, която да ме предпазва от измръзване. Където и да ме беше довел Джил, изглежда беше на сравнително безопасно място.
И тогава усетих експлозията. Тя отекна в сградата, а камъкът потрепери под краката ми. Това може да е източникът на пукнатините, осъзнах аз. Тази сграда е била атакувана.
Бях започнала да подозирам къде се намирам и затова само леко се учудих, когато стигнах до края на коридора и се препънах в стая, пълна със същества, които не приличаха на нито едно, което някога бях виждал.
Висок, строен хуманоид с яркосиня кожа стоеше на някакъв контролен панел, заобиколен от две подобни същества, макар че едното от тях имаше изцяло червена кожа. Над очите им имаше хребети, подобни на тези на Аланик, макар и без кристалните израстъци, а скулите им бяха твърде изразени, за да са човешки.
До стройното синьо извънземно беше Джорген, който гледаше звездите през стъкления прозорец.
– Джорген! – Казах и се хвърлих през стаята, за да го прегърна. Малко се престарах, блъснах се в него и го съборих от краката му и го ударих в конзолата. В крайна сметка прегърнах рамото му, докато се опитвах да не падна.
Не беше най-грациозното ми движение, но предвид факта, че Джорген беше жив и в момента не се задушаваше във вакума, можех да го приема.
– Еф Ем – каза той – какво си…
Гласът на Сейди го прекъсна, чувайки се по радиото.
– Корабът й беше празен, Амфи. Разгледах го добре, преди да се разбие. Нямаше я там.
– Къде в звездите е отишла тогава? – Артуро отговори. – Не може просто да е изчезнала.
– Тя е тук – каза Джорген като натисна един бутон на радиото. – Прикрепила се е към ръката ми по много неудобен начин, но Еф Ем е тук и е много жива.
Пуснах я, като направих крачка назад.
– Как стигна до тук? – Джорген ме попита.
– Джил – казах аз. Оставих го в коридора, осъзнах, и той едва сега ме настигаше, легнал на пода до вратата. Затичах се и го вдигнах, като за добро го прегърнах. Беше ме телепортирал от кораба ми в разгара на битката и той очевидно се беше разбил в скалата, но явно се беше опитал да ми помогне.
– Радвам се да го чуя – каза Артуро по радиото. – Сейди, помогни на Странница. Тя е с три опашки. Мамка му, отново стрелят по теб…
Радиото прекъсна, когато поредната експлозия разтърси бункера, в който стояхме.
Синьото извънземно затвори очи, след което се обърна към Джорген. Те носеха един от онези преводачески щифтове, като този, който използвахме с Аланик.
– Защитата ни няма да издържи още дълго – казаха те. Разпознах гласа им от предаването. Това трябва да е Куна. – Те се насочват към генераторите ни за поддържане на живота. Когато те се провалят, ще се провалят и изкуствената гравитация, въздушното поле и производителите на топлина. Ако не тръгнем сега, може да се окаже, че няма да имаме време.
Джорген ме погледна.
И изведнъж разбрах какво има предвид Куна.
– Да не мислиш да ги оставиш тук? – казах аз. – Нашата ескадра. Приятелите ни. Не можем да тръгнем без тях.
– Куна има координатите от комуникатора им – каза тихо Джорген. – Имаме възможност да се приберем вкъщи с Куна и персонала им. Това бяха нашите заповеди, Еф Ем.
Той не звучеше щастлив от това. Разбира се, че не беше щастлив от това. Джорген не искаше да остави ескадрата ни тук повече от мен.
– Можем ли да се измъкнем оттук? – Попитах. – Имаме ли охлюв, който да не се е уплашил? – Не, не.
– Имаме Джил и Чъбс – каза Джорген, като направи жест, и аз открих, че Чъбс седи в ъгъла в странен стол с форма на диск. – Не мисля, че използвах някой от тях, когато направих хиперскока. Определено не съм използвал и двете. Би трябвало да можем да ги използваме, за да скочим до координатите на Метален Рой. Това ще ни отведе до местоположението на нашия комуникатор на платформата Прайм.
Знаех правилния отговор. Нуждите на групата надделяваха над нуждите на отделните хора. Ние бяхме пилоти. Подписахме се да защитаваме живота на гражданите на Метален Рой. Бяхме готови да направим тази жертва, всеки един от нас.
Без съмнение щях да съм готова да умра, за да спася живота на приятелите си. Но можехме ли наистина просто да си тръгнем, жертвайки техния живот за нашия?
Мисията беше да спасим Куна. Точно това се очакваше от нас да направим.
– Никога, помогни на Сейди – каза Артуро. – Тя е претоварена. Страннице, имаш ли видимост към кораба, който е на опашката ми?
Куна плъзна тънките си пръсти нагоре по таблото и натисна един бутон. Радиото замлъкна.
Бяха изключили гласовете, опитвайки се да улеснят това решение. Можеше да е любезност, но се чувстваше като шамар в лицето.
Друга експлозия разтърси базата и светлините угаснаха.
– Не можем да ги оставим тук – казах аз. Звезди, ето защо никога не съм искала да командвам. Нямах топки за това.
– Ще се върнем – каза Джорген. – Ще изкарам Куна и хората им навън и ще се върна…
– Мислиш ли, че ще ти позволят? – Попитах. – Мислиш, че ще позволят на единствения си полезен сайтоник да скочи обратно, за да умре вероятно тук? Наистина ли ще го направиш?
Джорген ме погледна и аз видях тежестта на решението в очите му. Това не беше негова грешка. Нищо от това не беше. Всички ние бяхме в ужасно положение.
Но именно нашият отбор щеше да плати цената.
– Добре – казах аз. – Знам, че правиш само това, което трябва да се направи.
– Добре! – Джил изтръби в ръцете ми.
– Не сега – казах му. Той беше спасил живота ми, като ме доведе тук. Трябваше да съм му благодарна. Но това, което исках, беше да бъда там, на моя кораб, и да се бия заедно с приятелите си.
Джил сигурно е усетил отчаянието ми, защото изчезна.
Джорген затвори очи и аз видях скръбта по лицето му.
– Добре – каза той на Куна. – Подготви хората си за скок.
Куна отправи призив към останалата част от екипа им да се съберат в контролната зала, след което Джорген пое контрола над радиото.
– Ескадра – каза той. – Откажете се от мисията.
– Повтори какво казваш, глупако? – Артуро каза. – Откажи се от…
– Отвеждаме Куна на безопасно място – каза Джорген. – Всички части се изтеглят в пълно отстъпление, във формация делта. Преминете на пълно изгаряне по курс, който Артуро избере, а ние ще се опитаме да се върнем за вас, щом министърът е в безопасност.
Той ме погледна.
– Ще се върна за тях – каза той. – Ще дойда с кораб. Ще получа отново координатите, ще летя обратно тук и ще ги доведа вкъщи.
Той ме молеше да му кажа, че вярвам, че това е възможно. Може би беше. Може би беше прав.
Но се притеснявах, че политиците ще надделеят над Коб, ако той е склонен да го допусне. В никакъв случай шестима пилоти не си струваха да рискуват единствения ни сайтоник. Всъщност дори не ги обвинявах. Разбирах математиката.
Но мразех всичко това.
– Добре! – Гласът на Джил се чу. Обърнах се, за да открия Джил на вратата с Фейн, комуникационния охлюв, който беше в комуникатора в Метален Рой.
Точно там, на пода.
– Какво, по дяволите… – каза Джорген.
– Фейн! – Джил каза, като се плъзна към мен и затрептя по-силно, сякаш може би не съм го чул. – Добре!
Беше отишъл да прибере Фейн, чак от Метален Рой. Беше го направил, защото мислеше, че това е, което искам. Никой не трябваше да го плаши за това. Беше го направил по същата причина, поради която ме беше извел от кораба ми. Защото бях разстроена, а Джил се опитваше да ми помогне.
Да помогне.
Хванах Джорджън за ръката.
– Изпрати му изображение на Сейди – казах аз.
– Какво? – Джорген попита.
– С ума си – казах аз. – Изпрати на Джил образ на Сейди, както правиш с очите, и с местата, които искаш да обикалят.
– Защо да…
– Сега! – Казах, като стиснах ръката му толкова силно, че той изохка. Да тормозя щурмовия командир не беше най-хубавият ми момент, но нямахме време да обяснявам.
– Добре – каза Джорген.
– Добре! – отговори Джил.
– Не, Сейди – казах аз. – Иди да вземеш Сейди.
Джорген затвори очи.
Джил изчезна.
– Еф Ем – каза Джорген. – Не можем да изпратим охлювите. Трябва да ги…
Друг удар разтърси базата и усетих как системата за производство на атмосфера излиза от строя. Ушите ми изпукаха, когато помещението започна да се разхерметизира. Още двама от странните извънземни се появиха на вратата, като престъпиха Фейн и се придвижиха в стаята.
– Всички сме тук – каза Куна. – Време е.
Поклатих глава.
– Изчакайте. Дай на Джил малко време.
– Еф Ем… – започна Джорген.
И тогава се появи Сейди. Тя се материализира на няколко метра от пода и се приземи с трясък, коленете ѝ се огънаха, а ръцете ѝ се изпънаха, за да не падне. Със закъснение тя изкрещя.
А аз за втори път неловко я прегърнах, като се хвърлих около нея и едва не я преобърнах.
– Джорген! – Казах. – Кажи на Джил да повика останалите. Изпрати снимките и на Чъбс. Можем да ги извадим. Те искат да помогнат. – Вдигнах Джил от пода. – Ще ти дам цял кашон хайвер, когато се върнем – казах аз. – Иди да вземеш приятелите ни.
Джорген ми намигна, но сигурно направи каквото казах, защото и двата охлюва изчезнаха.
– Командир – каза Куна. – С цялото ми уважение, трябва да…
Още един взрив накара пода да се разтресе, а ние със Сейди се вкопчихме една в друга, за да останем изправени.
– Какво става? – попита ме тя.
– Ще обясня по-късно – казах аз.
Последният взрив сигурно е засегнал системата, която създаваше фалшивата гравитация, защото изведнъж краката ми вече не бяха прилепнали към пода. Артуро се появи до мен, а след това и Кималин. С тях дойдоха Чъбс и Джил, а след това се появиха Туист с Ти-Сал, и Дрейп с Катнип. След миг Хепи трепна и Нед се появи горе до тавана, носейки се. Останалите от нашата ескадра се спогледаха объркано.
– Това са всички – каза Джорген. – Съберете се!
Друг взрив от корабите счупи прозореца, който се пръсна спираловидно. Ти-Сал се протегна нагоре и хвана Нед за китката, издърпа го надолу заедно с останалите и ние се хванахме един за друг. Куна и служителите им също се скупчиха, свързвайки ръце. Позволих на Сейди да се държи за кръста ми и хванах Джил в едната ръка и Чубс в другата и ги хвърлих на Кималин, която ги хвана, а аз събрах останалите охлюви в ръцете си.
– Не ги плаши – казах на Джорген.
– Еф Ем – отвърна той, явно развълнуван. – Какво, по дяволите…
– Вкъщи! – Изкрещях. – Вкъщи! Заведете ни у дома.
– Вкъщи! – Чъбс и Джил затръбиха заедно.
Стъклата се изсипаха над нас, докато корабите горе откриха огън.
И тогава целият свят изчезна.

Назад към част 15                                                                 Наппред към част 17

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *