Глава 9
Боунс пресече улицата към салона на Бека. Беше се опитал да ѝ се обади по-рано, но тя не отговори. Може би му беше бясна след снощното му изчезване. Или беше заета с клиенти и не можеше да вдигне. Така или иначе той сметна, че е необходимо да се извини и напът за насам взе дванадесет рози.
А ако Ралмиел стоеше на покрива и го дебнеше да го застреля с друга стрела си беше облякал бронежилетка под блузата. Нека да се опита да стреля по това. Боунс имаше намерението да обезглави този долен мръсник следващия път, когато реши да си играе на Худини и изскочи пред него. А ако по това време успее да убие и Делфин и Луис щеше да се има за късметлия.
Беше на няколко магазина разстояние от салона, когато го подуши. Вдиша дълбоко, за да се убеди, след това забърза като пробяга последните крачки до салона и блъсна вратата.
Момичето зад тезгяха го погледна изненадано. Боунс не ѝ обърна внимание като дебнеше в салона и отвори всяка затворена врата, за ужас на клиента, на когото правеха масаж в задната стая.
– Бека не е тук – обади се момичетою
Боунс се завъртя като пусна розите на пода докаро я сграбчваше.
– Кога си тръгна? Сама ли беше?
– Хей, не толкова грубо. – Запротестира.
– Къде е Бека? – попита ядно като я пусна.
– Обади се, че е болна. Обаче изпрати новата си съквартирантка да каже, че Бека няма да работи днес, но когато се появиш да ти кажа да минеш за вечеря. Така че предполагам, не е чак толкова болна.
– Как изглеждаше това момиче? – попита, макар вече да знаеше отговора.
– Черна къдрава коса, слаба, на около моята възраст, – сви рамене. – Имаше акцент, мисля, че беше френски…
Боунс тръгна към вратата, а момичето продължу да говори.
-Кажи на Бека, че е загазила. Марди Гра е и не можем да си позволим просто да си вземе почивен ден.
Предната вечер Делфин не беше избягала. Не, тя се е върнала да намери Бека. След като излезе Боунс вдиша дълбоко отново. Макар и с миризмите на безброй хора витаещи във въздуха, можеше да подуши Делфин. Сякаш нарочно се беше отъркала в стената на магазина, за да е сигурна, че ще я усети. Боунс пресече улицата, за да огледа старото имение на семейство ЛаЛори. Отиде до портата и вдиша дълбоко.
Била е тук също. Отново следата беше силна, трябва да е умишлено. Толкова пъти беше минавал от тук, ароматът ѝ преди го нямаше. А сега в обикновено празното имение можеше да чуе сърцебиене.
Бека. Мини за вечеря, беше казала Делфин и се беше убедила, че Боунс ще разбере къде ще е сервирана тя.
Лека усмивка премина през устните му. Не, Делфин. Няма да го направя толкова лесно за теб. Гулите са по-силни през деня, докато вампирите са по-слаби. Ще изчакам вечерта, за да приема поканата ти. Не е като да имаш намерението да пуснеш Бека след като дойда, кучко.
Боунс се завъртя на пети и си тръгна, като се чудеше дали Луис или Делфин го наблюдават.
Минаваше девет, когато се върна. В палтото си носеше няколко сребърни и железни ножа. Можеше да се окаже, че Делфин и Луис имат вампирска подкрепа, така че всички бази трябваше да са покрити. Продължаваше да носи бронежилетката си под дрехите, макар и леко да ограничаваше движенията му. И все пак ползата от нея беше по-важна.
Боунс се загледа към къщата на семейство ЛаЛори. Макар и целия шум на празнуващите последните дни на Марди Гра, ако се концентрираше Боунс все още можеше да чуе сърцебиене в къщата. Вярно, можеше да не е на Бека, но тя все още можеше да е жива.
Сега за последното попълнение в неговия ансамбъл.
Боунс се завъртя и влезе във веселящата се тълпа, като издърпа първите хора, които му се изпречиха на пътя, измъкна ги от веселяците и ги прониза с погледа си. Алкохолът в кръвта им му помогна, тъй като в този момент никой от тях не можеше да приложи допълнителна умствена защита. Боунс не го интересуваше дали някой ще забележи или ще се зачуди защо очите му блестят в зелено. Ако изобщо забележат, нека си мислят, че е специален ефект от маската на Фантома на Операта, която си беше сложил.
След като даде инструкции на трима души под неговия контрол, Боунс се върна в тълпата и го повтори с други трима. А след това още трима и още, докато накрая имаше повече от дузина подчинени зрители. Най-накрая Боунс слезе надолу по улицата и застана на ъгъла точно срещу къщата.
Сега сенките наоколо бяха по-тъмни, пулсиращи от подтиснат гняв от преди векове. Сякаш знаеха, че мъчителите им са се върнали. Боунс свали маската си и завъртя глава.
– Сега. – Каза той на чакащите мъже и жени и скочи във въздуха.
Зад него те започнаха да се придвижват към предната част на къщата и да хвърлят неща по нея. Бутилки от бира, обувките си, маските, всичко, което можеха да сграбчат и да го хвърлят. Прозорците на първия и втория етаж се начупиха, а звукът от това беше заглушен от виковете на тълпата. Обаче така и не приближиха къщата. Не, стояха на достатъчно голямо разстояние, така че ако някой иска да ги спре трябва да излезе навън.
Идеята не беше да изкарва навън Делфин или Луис. Трябваше му шума, който тълпата предизвика. Скрит зад комина на близкия покрив, Боинс чакаше шанса си. Когато два прозореца избухнаха едновременно изпъна тялото си и се гмурна през този на горния етаж.
Боунс се завъртя веднага след като стъпи на пода като стоеше приклекнал и оглеждаше стаята внимателно да не позволи зелени искри да изскачат от очите. Нямаше да ги олесни да го намерят, ако са решили, че шума, който са чули е от него, а не от други предмети летящи по прозорците.
В стаята имаше само мебели. Боунс вдиша, за да се опита да проследи Бека по миризмата ѝ, но веднага прокле. Стаята вонеше на балсамираща течност, която с вредния си аромат прикриваше почти всички останали миризми. Умни копелета. Помисли си. Няма проблем, щеше да използва сърцебиенето за ориентир, макар че, вече вътре, се чуваха две сърца да бият. И двете в противоположни страни.
Той избра онова, което звучеше по-силно. Тъй като Бека беше последната им жертва, имаше смисъл, че другото, по-слабото сърцебиене, принадлежи на някой, когото семейство ЛаЛори са хванали преди нея. Бека беше първата му грижа, нищо че Боунс съжаляваше горкия непознат.
Приклекнал, той се запромъква напред. Нямаше светлина, но на гулите не им беше нужна, за да виждат.
Нямаше никакви звуци, освен тези туптящи сърца, собствените му движение и случайни блъскания на предмети, които тълпата все още хвърляше по прозорците.
И все пак Боунс усещаше енергията в къщата. Делфин и Луис бяха тук. Чакаха. Какъвто и капан да му бяха заложили, беше щракнал веднага щом влезе в къщата. Сега това, което можеше да направи е да действа докрай. Всеки трябва да умре един ден, размишляваше Боунс с мрачна решимост. Хайде, глупаци. Да видим можете ли да направите днешния ден моят последен.
Назад към част 9 Напред към част 11
