Джанин Фрост – Възмездие (Новела 0,5) Част 11

Глава 10

Боунс тръгна по коридора към звука на сърдечния ритъм, внимателно следейки за всеки намек за предстояща атака. До сега не беше видял никого, но всичките му аларми звъняха. Капанът можеше да бъде там, където е Бека, да, но не можеше просто да я остави. Все пак вината беше негова, че Делфин я отвлече.
Сърдечният ритъм идваше от стаята в края на коридора. Четири заплашващи отворени врати стояха между него и целта му. Боунс изкара два ножа – един сребърен и един железен – от палтото си. Стисна по един във всяка ръка и се запромъква бавно надолу. Излез, излез, където и да си…
Всичко в него беше напрегнато, докато бавно се промъкваше до първата врата, всичките му нервни окончания бяха в очакване на внезапна болка от нож или от друго оръжие. Той скочи в стаята готов да отвърне на изненадващ удър, но там нямаше никого. Просто още мебели, покрити с прах и онзи балсамираш препарат, който му пречеше да проследи нещо по миризма.
Една е готова, остават три.
Боунс повтори това и със следващата стая. Този път беше ударен в лицето от паяжина, но нищо по-заплашително от това не го очакваше вътре. Третата и четвъртата бяха празни, като в четвъртата стая имаше много кръв.
Боунс клекна до една широка локва и подуши. Дори и с химичните изпарения в стаята знаеше, че кръвта е на Бека. Което значеше, че парчетата кост, хвърлени почти случайно в ъгъла също са нейни.
Изправи се. Вълна от убийствен гняв го заля като вместо да го подлуди, му донесе спокойствие. Боунс се приближи до последната стая, където се чуваше сърцебиенето със същото спокойствие, както и предните стаи. Ако семейство ЛаЛори си бяха помислили, че зловещата демонстрация на остатъците ще го накара да се втурне безразсъдно и ще я изостави, грешаха.
В тази стая нямаше мебели освен един дълъг черен ковчег, от където се чуваше сърдечния ритъм. Боунс изчака преди да влезе, ослушваше се за всеки нюанс на движение или шум. Нищо. Но пък гулите не дишаха и ако е необходимо можеха с стоят мирно като статуя колкото е необходимо. Делфин и Луис можеха да стоят вътре и да го чакат.
Боунс се гмурна в стаята като се претърколи незабавно, очаквайки всеки челен удър, притисна остриетата в ръцете си, търсейки плът, в която да се забият. Нищо. Нямаше дори шепот, освен стабилното сърцебиене. Дрешника в стаята нямаше врати, така че никой не се криеше вътре и освен ако Делфин и Луис не бяха усвоили дематериализиращия трик на Ралмиел, нямаше никого в стаята.
Доближи ковчега като вдиша дълбоко. Усещаше се аромата от балсамиращата течност, кръвта на Бека и още нещо. Метален, макар и твърде слаб да се дешифрира заради химикалите. Приглушени шумове, състоящи се от Ммм, Ммм! , примесени с накъсано дишане идваха от вътрешността му. Някой беше жив вътре. Със запушена уста, ако се съдеше по звуците.
Боунс прокара ръка по капака на ковчега. Дали Делфин не го чакаше вътре с Бека, да го намушка със сребро в сърцето веднага след като Боунс отвори капака?
Ако беше така, то скоро щеше да разбере, че е безсмислено.
Счупи капака, чу леко щракване и след това се хвърли настрани миг преди взрива. Сребърни фрагменти от специализирана бомба се бяха впили по целия му гръб. Както и части от тялото, на горкия човек, който беше вътре в ковчега. Само бронежилетката му го спаси от пронизване в сърцето. За момент той остана да лежи на пода и мислено проверяваше нараняванията си. След това Делфин и Луис влязоха в стаята, размахвайки сребърни ножове.
Боунс се изправи, треперейки от болка в крака, където парчета плът бяха откъснати от бомбата. Главата му хем звънтеше, хем туптеше, трябва да се е впило сребро в черепа му. Той се завъртя като удара на Луис, насочен към сърцето му го улучи в рамото. Това беше грешка, остроето се вряза дълбоко в платта му, тъй като бронежилетката предпазваше само гърдите и гърба му. Боунс разклати главата си, за да я проясни. Мислено си удари шамар. Спри да действаш глупаво, или няма да преживееш това.
По време на експлозията изгуби ножовете, които държеше в ръце. Боунс получи още два дълбоки разреза преди да успее да достигне до някакво острие и да отвърне на удъра. Луис ЛаЛори беше бърз, избягваше острието и риташе Боунс в бедрото, където все още имаше забито доста голямо парче сребро.
Завъртя се отново, за да избегне удъра на Делфин. Ножът ѝ се заби в горната част на ръката му, вместо врата му, където се целеше. Заби го дълбоко, обаче, почти отряза крайника. Делфин беше силна и не се биеше като новобранец. Тя замахна към него, докато Луис го атакуваше отпред. Всичкото сребро в платта му го изтощаваше, докато тялото му автоматично се опитваше да се излекува и да излекува и новите рани, които му бяха нанасяни отново и отново.
Луис и Делфин го накараха да отсъпи назад, почти спъвайки се в купчина развалини. На лявата му ръка, държаща се на няколко сухожилия, ѝ трябваха няколко секунди, за да се излекува, но тези секунди бяха изключително важни. Боунс не можеше да използва ръката си да се бие, а Луис и Делфин използваха преднината си. Посякоха го с още сребро, докато цялото му тяло гореше, а кръвта му опръска пода около тях, което го отслаби още повече.
Усещайки, че победата е близо Делфин скочи на гърба му, разкъсвайки го жестоко и със зъби, и с ножове. Боунс не можеше да я изтласка и да държи под око Луис. Дори не можеше да достигне ножовете си, след като Делфин бе откъснала палтото му при яростната си атака. Не можеше да достигне и онези, закрепени за краката му без Луис да го обезглави в момента, в който Боунс се наведе.
Луис се ухили диво и доволно докато замахваше и заби ножа си в червата на Боунс, който се прегърби инстинктивно от взрива на агонията. Делфин удвои усилията си и се опита да уцели врата му, след като разбра, че не може да пробие бронежилетката.
Мъглявина в ъгъла на стаята накара Боунс да падне на едно коляно. Луис се засмя триумфално, но Боунс не коленичеше в защита. Беше забелязал нещо, което Луис, обърнат с гръб и изцяло фокусиран върху Боунс, не беше.
Делфин също го видя. Започна да крещи дори когато Боунс отскочи назад, блъскайки и двамата в стената отзад, докато дълго извито острие минаваше през врата на Луис ЛаЛори.
Главата на Луис се обърна надясно. Тя се търкулна от раменете му, докато тъмната празна дупка, където до преди малко беше стояла, се наклони напред към Боунс. Ралмиел държеше обагрено в червено острие зад него.
Делфин нададе пронизващ вой на ярост и скръб. Боунс не се поколеба. Бръкна в ботушите си и извади двете сигнални ракети, които бяха там, счупи върховете им и ги заби в гърдите ѝ.
И двете избухнаха, запалвайки дрехите ѝ, докато я изгаряха отвътре навън. Боунс ги задържа, безжалостно бутайки ги по-надълбоко. В тялото на гула няма достатъчно кръв, за да ги изтласка обратно. Делфин пищеше обезумяло, ръцете и краката ѝ се мятаха лудо в опит да избяга. Боунс я прикова за пода, без да обръща особено внимание на пламъците върху него, докато тя продължаваше да гори. Беше се нахранил добре преди срещата им тази вечер, така че нямаше да изгори толкова лесно. Огънят се разпростря по тялото на Делфин обгаряйки я по-бързо, от колкото можеше да се излекува.
Нещо диво в Боунс го караше да иска това да продължи. Да продължава да пъха сигнални ракети в Делфин и да я изгаря пак и пак, докато не остане нищо друго освен пепел, но нямаше време. Виеха сирени и ставаха все по-силни. Полицията щеше да е тук скоро. Онази бомба, макар и малка не беше останала незабелязана.
Боунс изкара дълго острие от ботуша си, позволявайки на Делфин да види блясъка на метала като го задържа над нея. След това той го вряза във врата ѝ, усещайки леко задоволство, когато главата ѝ се търкулна по пода и спря до обезглавеното тяло на Луис. След всичкото зло, което бяха причинили, този край беше бърз и милостив.
Джелани, най-накрая получи отмъщението си.
Ралмиел дойде до него и му подаде ръка. След кратка пауза Боунс я пое и остави другия вампир да го издърпа на крака.
– Не се ли предполага, че трябва да се опиташ да ме убиеш?
Ралмиел не се засмя. Погледна към тавана и каза:
– Влязох през тавана и я видях. Няма много време.
Бека.
Боунс побягна, следвайки другия, по-слабия, сърдечен ритъм. Погледнато от този ъгъл, експлозията беше помогнала. Парчето от стената, което се беше откъснало в коридора разкриваше метално стълбище във вътрешността ѝ, там се чуваше по-силно сърцето на Бека. Боунс дръпна част от гипсокартона, за да се промъкне, след това тръгна нагоре по тясното стълбище. Той блъсна люка в горната част на стълбите, който разкри малка стая с формата на кутия в горната част на покрива на къщата.
Бека лежеше на една пейка. Лицето на Боунс се изкриви, когато с един поглед обхвана цялата гавра с нея. Коленичи до нея и обърна главата ѝ, за да може да го види.
Беше будна, макар че в това ѝ състояние беше по-скоро мъчение, отколкото за щастие. Боунс се взря в нея като позволи на силата си да прикове ума ѝ. Заради състоянието ѝ отне известно време. Изчака като мърмореше:
– Няма нищо, любов. Вече си в безопасност.
Повтаряше го, докато ужаса и терора напуснаха погледа ѝ и тя спря да се опитва да се движи или да говори.
Така или иначе не можеше да направи нищо от двете. Устните ѝ бяха зашити с нещо, което приличаше на корда за риболов, а ръцете и краката ѝ ги нямаше. Единствената причина, поради която все още беше жива, беше, защото Луис, или Делфин, бяха използвали част от собствената си кръв да запечатат зейналите рани на мястото на крайниците ѝ. Това, което преди бяха ръцете и краката ѝ, сега бяха отвратително гладки пънчета.
Боунс затвори очите ѝ. Можеше да ѝ спаси живота…като го отнеме. Нямаше да преживее трансформацията, ако се опиташе да я направи вампир, но можеше да я превърне в гул. Всичко, което се изискваше беше да пие малко от неговата кръв преди да умре. А тя беше близо до смъртта.
Помисли си за Джелани. За признаването за болката му да живее като някой, който винаги ще бъде безпомощен дори и в сравнение с най-слабия от вида си. А Бека дори не знаеше, че съществува друг, паралелен на нейния, свят. Как можеше Боунс да я прокълне да се събуди прикована за това тяло, променена в нещо, което дори не е знаела, че съществува?
Лека въздишка се изстръгна от него, след това се насили да се усмихне. Погледът му засия по-ярко, докато влагаше цялата си енергия да накара Бека да вярва на всичко, което ѝ каже.
– Всичко е наред, – повтори отново докато галеше лицето ѝ. – В безопасност си Бека и вече няма болка. Не си наранена. Дори не си тук. Ти си в едно красиво поле и навсякъде около теб има цветя. Виждаш ли ги, Бека?
Тя кимна, чертите ѝ се отпуснаха, което беше в противоречие с нащърбените шевове около устата ѝ.
– … топло ти е и си легнала на земята, гледайки нагоре към небето… погледни, Бека. Виж колко е синьо.
Ппгледът ѝ стана по-фокусиран. Боунс се наведе напред, а устата му се опря на гърлото ѝ. Пулсът ѝ беше толкова слаб, че едва го усещаше.
– Спи, Бека. – прошепна Боунс и заби зъби дълбоко във врата ѝ.

Назад към част 10                                                                 Напред към част 12

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *